Производството е по чл. 290-293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [община] срещу въззивното решение на Пернишкия окръжен съд, постановено на 30.10.2013г. по гр. д.№553/2013г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен искът на [община] против [фирма] за признаване за установено, че общината е собственик на недвижим имот-трафопост “Пролет”, находящ се в [населено място], кв.Д. махала /кв.П./ и представляващ съвкупност от едноетажна сграда с идентификатор 55871.506.81.10 и застроена площ от 72 кв. м. и енергийно съоръжение, изградени върху ПИ с идентификатор 55871.506.81 по кадастралната карта и кадастрален регистър на [населено място].

С определение №365/09.06.2014г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса ако енергийният обект /трафопост/ обслужва само обекти на територията на една община, представлява ли той част от общинската инфраструктура по смисъла на §7, ал. 1, т. 7 ПЗР З., дори да е част от националната електроразпределителна мрежа, както и по въпроса Законът за електростопанството от 1975г./отм./, заварен към влизане в сила на З., дава ли основание да се приеме, че мрежа или съоръжение от техническата инфраструктура на енергийната система ex lege е включена в уставния фонд на търговското дръжуство, на което българската държава е едноличен собственик на капитала.

К. поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като необосновано и в противоречие със събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че не са налице и двете предпоставки, предвидени в правната норма на §7, ал. 1, т. 7 ПЗР З.; погрешно е прието, че общината не е била единствен потребител на ел. енергия от този трафопост към влизане в сила на З., поради което и неправилно е прието, че спорният обект не обслужва общинската инфрактруктура; неправилно е прието, че процесният енергиен обект е бил предоставен на енергийното предприятие по силата на закона, а оттам и че е без правно значение дали е предоставен за стопанисване и управление на държавното предприятие по надлежния ред и бил ли е включен в баланса му към датата на влизане на З. в сила-17.09.1991г. Поддържа, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е обсъждал събраните доказателства и изложените във въззивната жалба доводи и оплаквания относно наличието на отрицателната предпоставка за преминаване на обекта в собственост на общината, а именно същият да не е бил включен в баланса на държавното предприятие; приел е за доказани фактите, които са отразени в счетоводните записвания на ответното дружество без да направи преценка за тяхната редовност; изградил е решаващия си извод за липсата на отрицателната предпоставка, предвидена в §7, ал. 2 ПЗР З. при съществено нарушение на разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК; не е обсъдил факта, че при преобразуването на “Електроснабдяване” в [фирма], както и при отделяне на [фирма] от “Н.” и при преобразуването на последното в “Е.-столично” няма предавателно-приемателни протоколи, от които да се установява кои конкретно дълготрайни материални активи са преминали от държавното предприятие в Н., а оттам и в електроразпределителните дружества. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявеният установителен иск бъде уважен с присъждане на направените по делото разноски.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба [фирма] изразява становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Допълнителни съображения излага и в представени писмени бележки, както и в проведеното открито съдебно заседание. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Третото лице-помагач на страната на ответника [фирма] не изразява становище.

Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 ГПК и чл. 293 ГПК, приема следното:

[община] е предявила по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК иск за признаване право на собственост върху енергиен обект /трафопост/, находящ се в [населено място],[жк]/Д. махала/, като поддържа, че правото на собственост е преминало в собственост на общината на основание §7, ал. 1, т. 7 ПЗР З..

С обжалваното решение Пернишкият окръжен съд, действайки като въззивна инстанция, е приел, че предявеният иск е неоснователен и е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което искът е отхвърлен.

На първо място е прието, че не се касае за обект от техническата инфраструктура на енергийната система, обслужваща само територията на [община]. Изложени са съображения, че като част от електрическата мрежа трафопостът съставлява част от енергийната система на страната, което следва от разпоредбите на чл. 4, ал. 1 от ЗЕ (ЗАКОН ЗА ЕНЕРГЕТИКАТА) от 1975г./отм./, т. е. че този обект като част от посочената система, служеща за задоволяване потребностите от национално значение, не съставлява обект от техническата инфраструктура на енергийната система, обслужващ само територията на [община], предвид на което не е налице първата предпоставка на §7, ал. 1, т. 7 ПЗР З.. Изложени са и допълнителни съображения, че аналогична за характера на тези обекти е и последващата разпоредба на чл. 68 ЗЕЕЕ отм., където е посочено, че всички електроенергийни обекти на територията на страната се свързват и функционират в единна електроенергийна система с общ режим на работа и непрекъснат процес на производство, преобразуване, пренос, разпределение и потребление на електрическа енергия.

На второ място е прието, че не е установено процесният трафопост да съставлява част от общинската инфраструктура по съображения, че собствеността и предназначението на този обект са законово регламентирани и съответно изграждането му върху имот, отреден за благоустройствени и комунални мероприятия, не променя неговите характеристики и не го превръща в обект, съставляващ част от общинската инфраструктура.

На трето място е прието, че всички обекти, които по силата на чл. 12 от Закон за електростопанството от 1975г./отм./ са били предназначени за извършване на дейности по производство, пренос, разпределение и пласмент на електрическа енергия за общо ползване следва да се считат предоставени на съответните предприятия по силата на закона и без наличие на изричен акт за това, поради което е без значение дали трафопостът е бил изрично заприходен. Изложени са съображения, че включването на подобни обекти във фондовете на съответното енергийно предприятие е следствие от факта, че тези обекти са били част от общодържавната енергийна система, като въз основа на предоставянето съответният обект е следвало да се заведе в счетоводството на предприятието.

Изложени са съображения, че с оглед историческия преглед на уредбата на обществените отношения, свързани с доставката на електроенергия, следва изводът, че логиката на закона е имотите, които са строени със средства на юридически лица с държавно имущество, какъвто е настоящият случай, да бъдат включени в капитала им, което изключва преминаването на такива обекти в патримониума на общините-в собственост на общините преминават само онези имоти, които са изградени със средства от общинския бюджет, целеви средства по заеми на общините или средства от самооблагане на населението или с негов труд или такива, които държавата е предоставила безвъзмездно на общините.

По първия въпрос, с оглед на който е допуснато касационно обжалване, настоящият състав приема, че ако енергийният обект /трафопост/ обслужва само обекти на територията на една община, той представлява част от общинската инфраструктура по смисъла на §7, ал. 1, т. 7 ПЗР З., дори да е част от националната електроразпределителна мрежа.

Съображенията за това са следните:

Съгласно разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от действащия към момента на влизане в сила на З. Закон за електростопанството от 1975г./отм./, всички електрически централи, електрически уредби и мрежи, независимо от ведомственото им подчинение, както и електрическите инсталации на потребителите в цялата страна се свързват в единна електроенергийна система. В тази система следователно попадат и вътрешните електрически инсталации в жилища и други сгради на гражданите и обществените организации, които съгласно чл. 1, ал. 3 от закона са собственост на лицата, които притежават жилищата, респ. сградите, в които инсталациите са изградени. Поради това следва да се приеме, че обстоятелството дали съответният обект от техническата инфраструктура на енергийната система представлява и елемент от националната електроразпределителна мрежа, е ирелевантно по отношение принадлежността на правото на собственост по смисъла на Закон за електростопанството от 1975г. Освен това подобно ограничение липсва и в разпоредбата на §7, ал. 1, т. 7 ПЗР З.. По смисъла на тази разпоредба в собственост на общините преминават онези обекти /мрежи и съоръжения/ на техническата инфраструктура на енергийната система, които обслужват територията на съответната община и към момента на влизане на З. в сила са били държавна собственост. От съществено значение следователно е предназначението на съответния обект, а именно дали същият е бил изграден с цел обслужване нуждите на населението на територията на съответната община, независимо дали този обект представлява и част от националната електроразпределителна мрежа.

С разпоредбите на чл. 6 ЗС /в редакцията според §6 ПЗР З. и §7 ПЗР З./ е извършено отделянето на общинската собственост от държавната, като са посочени и обектите, по отношение на които настъпва тази трансформация. Изрично е предвидено, че към момента на влизане на тези разпоредби в сила мрежите и съоръженията от техническата инфраструктура на енергийната система, които обслужват само територията на съответната община, стават общинска собственост, освен ако не са включени в капитала, уставния фонд или се водят по баланса на търговско дружество, фирма или предприятие с държавно имущество. Предвидено е следователно, че настъпва отделяне на общинската собственост от държавната и по отношение на електрическите уредби и мрежи за пренос и разпределение на електрическата енергия по смисъла на чл. 2, ал. 1 от Закон за електроразпределението от 1975г. /отм./, доколкото съгласно разпоредбата на §3 ДР на този закон под «електрически мрежи» се разбира съкупност от електропроводни линии, подстанции и трансформаторни постове, свързани помежду си. По отношение на мрежите и съоръженията от техническата инфраструктура на енергийната система е предвидено отделянето да се извърши с оглед предназначението на обектите, като в собственост на общините преминат онези обекти, които обслужват територията на съответната община, което с оглед действащите към момента на влизане на З. в сила нормативни актове, до голяма степен е обуславяло и предоставянето на управлението и стопанисването им.

По втория въпрос, с оглед на който е допуснато касационно обжалване, настоящият състав приема, че Законът за електростопанството от 1975г./отм./, заварен към влизане в сила на З., не дава основание да се приеме, че мрежа или съоръжение от техническата инфраструктура на енергийната система ex lege е включена в уставния фонд на търговско дружество, на което българската държава е едноличен собственик, респ. е била предоставена за управление и стопанисване на предприятие с държавно имущество, преобразувано в търговско дружество по реда на чл. 61-63 ТЗ.

Съображенията за това са следните:

Действащият към момента на влизане на З. в сила Закон за електростопанството от 1975г./отм./ не съдържа разпоредба, която да предвижда стопанисването и управлението на всички обекти на енергийната система да се извършва само и единствено от енергийните предприятия. По отношение на част от тези обекти, а именно електрическите уредби и мрежи, както и външното изкуствено осветление в населените места в чл. 8, ал. 3 от закона е предвидено, че се изграждат, разширяват, модернизират и поддържат по реда на ЗТСУ. Съгласно разпоредбата на чл. 174, ал. 3 ППЗТСУ отм. трансформаторните постове в сградите, както и в районите на жилищни комплекси, се изграждат и съоръжават с машини, апаратури и други уреди от народните съвети и за тяхна сметка, докато трансформаторните постове във ведомствени жилища и други сгради на учреждения, стопански и обществено организации и в свободните пространства се изграждат и съоръжават с машини, апаратура и други уредби от съответните инвеститори и за тяхна сметка, а трансформаторните постове, които са необходими за разширяване и подобряване на наличното електроснабдяване се изграждат и съоръжават от електроснабдителните предприятия и за тяхна сметка. В същия смисъл е и разпоредбата на чл. 1 от ПМС №72/10.05.1962г. за изграждане на трансформаторни постове в жилищните части на населените места. Изрично и в Закон за самооблагането /чл. 3, ал. 2/ е предвидена възможност за участие на населението със средства и труд при електрификацията на съответното населено място. Анализът на тези разпоредби, както и редакцията на чл. 2, ал. 2 от Закон за съставяне и изпълнение на държавния бюджет след изменението, обн.ДВ.бр. 36/1979г., съгласно който всеки окръжен и общински /районен/ народен съвет има отделен бюджет, който осигурява необходимите средства за финансиране на стопанското и културно строителство и на други мероприятия, възложени за осъществяване на местните органи на държавна власт и на държавното управление, сочи, че трансформаторните постове са били изграждани и поддържани, а оттам и стопанисвани не само от електроразпределителните предприятия, но и от други правни субекти, вкл. и от народните съвети. В този смисъл следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 48, ал. 2 ЗТСУ отм., съгласно която народните съвети и техните стопански предприятия експлоатират и поддържат изградените обекти по ал. 1 /за благоустрояване на населените места, вкл. и чрез електрификация/, общи мрежи, проводи и съоръжения от тази инфраструктура, т. е. осъществяват управление и стопанисване на такива обекти. По волята на собственика на обектите /държавата/ и при действието на Закон за електростопанството от 1975г./отм./ управлението и стопанисването им се е осъществявало от различни правни субекти, притежаващи юридическа самостоятелност, включително и от общините. Именно поради тази причина законодателят е предвидил изрично, че онези обекти, които са включени в капитала, уставния фонд или се водят по баланса на търговско дружество, фирма или предприятие с държавно имущество, не преминават в собственост на общините.

По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе, настоящият състав приема следното:

Според възприетите в Конституцията на НРБ от 1947г. принципи правото на собственост може да принадлежи на държавата, на кооперациите или на частни физически или юридически лица. На общините и производствените предприятия не е признато право на собственост в качеството им на самостоятелни правни субекти. Предоставено им е само право да ползват и управляват държавното /общонародно/ имущество /по арг. от чл. 49 от Конституцията на НРБ от 1947г./, т. е. отделни обекти от единното право, което принадлежи на държавата. Същият принцип е установен и при приемането на Конституцията на НРБ от 1971г. – съгласно чл. 14 в редакцията, обн.ДВ.бр. 39 от 1971г. формите на собственост в НРБ са: държавна /общонародна/ собственост, кооперативна собственост, собственост на обществените организации и лична собственост, като съгласно чл. 89 Н./отм./ владението на държавните имоти се упражнява от държавата чрез държавните организации, на които е предоставено стопанисването и управлението на имотите, вкл. и от общините /чл. 95 Н./отм./. Едва с изменението на тази разпоредба, обнародвано в ДВ.бр. 29 от 10.04.1990г., в сила от 10.01.1990г., е предвидена възможност общините да притежават право на собственост, а по отношение на държавата в чл. 17 от същия основен закон е предвидено, че осъществява правото си на собственост като образува стопански или други организации и участва в смесени предприятия, на които предоставя имоти да стопанисване и управление. От този момент общините могат занапред да придобиват право на собственост по силата на предвидените в нормативните актове способи.

Такава възможност е предвидена и в чл. 140 от сега действащата КРБ (КОНСТИТУЦИЯ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ), обн.ДВ.бр. 56/13.07.1991г., в сила от 13.07.1991г., като по силата на закона /първоначално с чл. 6 ЗС /в редакцията според §6 ПЗР З. и §7 ПЗР З./, а впоследствие и с разпоредбите на ЗОС (ЗАКОН ЗА ОБЩИНСКАТА СОБСТВЕНОСТ)/ част от обектите на общонародната /държавна/ собственост преминават в собственост на общините.

Отделянето на общинската собственост се извършва по установените в §7 ПЗР З. /обн.ДВ.бр. 77/17.09.1991г./ критерии едновременно с извършваното въз основа на ЗОЕТДДИ (ЗАКОН ЗА ОБРАЗУВАНЕ НА Е. Т. Д С ДЪРЖАВНО ИМУЩЕСТВО) /обн.ДВ.бр. 55 от 12.07.1991г., в сила от 01.07.1991г./ преобразуване на държавните предприятия в еднолични дружества с ограничена отговорност или еднолични акционерни дружества с цел разграничаване на правомощията на държавата и общините при управлението и разпореждането с правото на собственост върху конкретни обекти, включително в процеса на образуване на търговски дружества и при предстоящата приватизация, с оглед най-пълноценното им използване при отчитане на обществения интерес. /В този смисъл са и обсъжданията на Законопроекта за местното самоуправление и местната администрация от Великото народно събрание./ С оглед на това следва да се приеме, че от съществено значение при разрешаване на спорове за принадлежността на правото на собственост между общината и правоприемниците на държавните предприятия е дали определен обект, попадащ в приложното поле на §7, ал. 1, т. 7 ПЗР З., се е водел по баланса на предприятие с държавно имущество към момента на влизане на З. в сила и бил ли е включен впоследствие в уставния фонд на търговско дружество с държавно имущество, независимо че същият обслужва само обекти на територията на съответната община-общината придобива по силата на закона право на собственост само върху онези мрежи и съоръжения на енергийната система, които обслужват нейната територия и не са били включени в баланса на предприятие с държавно имущество, тъй като държавата запазва правото на собственост върху мрежите и съоръженията на енергийната система, включени в баланса на държавните предприятия, дори същите да обслужват обекти само на територията на определена община.

В случая от заключенията на изслушаните по делото експертизи не може да се направи извод в баланса на кое от електроразпределителните дружества се е водел процесния трафопост, тъй като към баланса на предприятие “Електроснабдяване”-П. към 31.12.1991г. няма оборотна ведомост /оборотните ведомости и други счетоводни документи не се съхраняват поради изтичане срока за съхранението им/ и само от стойността на посочените активи не може да се направи извод дали в тях са включени трафопостовете, кои от тях и по-конкретно процесното енергийно съоръжение /допълнителна комплексна съдебно-техническа и икономическа експертиза на в. л. К. и П. от 07.12.2012г./. Поради това преценката дали правото на собственост е преминало в патримониума на общината с влизане на З. в сила следва да бъде извършена, както беше отбелязано по-горе, с оглед на обстоятелствата по какъв ред е извършено изграждането на съответния обект, с какви средства е било финансирано, кой правен субект е осъществявал действията по поддържането на обекта, а оттам и действията по управление и стопанисване.

Установено е, че трафопост “Пролет” е описан в инвентарни книги, водени от 1948г. до 2000г. от електроразпределителното предприятие “Електроснабдяване”-П.., както и че е бил поддържан и обслужван от това предприятие и неговите правоприемници /показанията на св.А./, за което е изготвен и паспорт на съоръжението от СК”Електроснабдяване”-П. още при неговото въвеждане в експлоатация на 04.12.1981г. Въз основа на тези доказателства следва да бъде направен извод, че СК”Електроснабдяване”-П., а впоследствие и предприятие “Електроснабдяване”-П. са осъществявали такива действия по отношение на спорния обект, които съставляват упражняване на владение по смисъла на чл. 89 Н./отм./ в качеството им на организации, на които е предоставено стопанисването и управлението на същия. Още повече, че по реда на чл. 81, ал. 3 Н. /нова-ДВ.бр. 23 от 1993г./ за трафопост “Пролет” на 21.03.1995г. е съставен Акт за държавна собственост №12398, удостоверяващ обстоятелството, че при изготвяне на правния анализ на включеното в състава на [фирма] поделение “Електроснабдяване”-П. по реда на чл. 4 от Наредба за оценките на обектите, подлежащи на приватизация /ДВ.бр. 50 от 1992г./ е установено, че предоставения на държавното предприятие имот се води на отчет по баланса му, включен е в уставния фонд на съответната държавна организация, на която е зачислен според разделителния протокол, но не е вписан в актовите книги за държавните имоти. Актът представлява официален свидетелстващ документ, съставен по предвидения в Н./отм./ ред, поради което с оглед направеното от [община] оспорване на документа, следва да се приеме с оглед установените в чл. 193, ал. 3 ГПК правила, че тежестта да докаже неистинността на документа пада върху страната, която го оспорва. По делото не са представени доказателства, които да опровергават осъществяването на обстоятелствата, при които актът е бил съставен, с оглед на което следва да се приеме, че фактът на включване на процесния трафопост в баланса на предприятие “Електроснабдяване”-П. при неговото преобразуване, както и към момента на извършване на правния анализ на същото като поделение на [фирма] с оглед предстоящото му обособяване като самостоятелно дружество и бъдещата му приватизация е установен по делото въз основа на съществувалите към момента на съставяне на акта документи, даващи основание за извършване на съответното счетоводно записване.

По делото не е установено [община] да е осъществявала по отношение на процесния трафопост такива действия, които да обосноват извод, че е упражнявала право на управление и стопанисване, посредством които констатациите в съставения на 21.03.1995г. Акт за държавна собственост №12398 биха могли да бъдат опровергани. Не е установено построеният през 1981г. трафопост “Пролет” да е записан в счетоводните книги на общината, респ. нейно предприятие да е осъществявало дейност по поддържането му съгласно чл. 8, ал. 3 от Закон за електростопанството от 1975г./отм./ и чл. 2, ал. 2 от Закон за съставянето и изпълнението на държавния бюджет /в редакцията след изменението, обн.ДВ.бр. 36/1979г./ като обект, изграден по реда на чл. 174, ал. 3 ППЗТСУ отм., Поради това следва да се приеме за правилен крайният извод на въззивния съд в обжалваното решение, че [община] не е доказала да е собственик на процесния трафопост като в случая е без правно значение с оглед естеството на предявения иск, дали ответникът е доказал, че към настоящия момент той е собственик на имота.

С оглед на така изложените съображения по реда на чл. 293, ал. 1 ГПК обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника следва да бъде присъдена сумата 600лв., представляваща направените по делото разноски.

По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Пернишкия окръжен съд, ГК, постановено на 30.10.2013г. по в. гр. д.№553/2013г.

ОСЪЖДА [община] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на [фирма] сумата 600лв. /шестстотин лева/, представляваща направените по делото разноски.

Председател:

Членове: