ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 296

гр. София, 22.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТРЕТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV СЪСТАВ, в закрито заседание на 22 януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ж. Д.

ЧЛЕНОВЕ: А. Ц.

ДОРА МИХАЙЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Михайлова ч. гр. д. № 4692 по описа за 2025 година, и за да се произнесе, взе предвид следното.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от С. С., чрез адв. Б. Б., срещу онази част от Определение № 374/15.05.2025 г. по в. ч. гр. д. № 195/2025 г. по описа на Окръжен съд – Монтана, в която е отменено Определение № 1419/19.11.2024 г., постановено по гр. д. № 420/2024 г. по описа на Районен съд - [населено място], с което производството по делото, образувано по искова молба, подадена от Ц. А. С. срещу С. С. за лишаването му от упражняване на родителски права по отношение на малолетното дете А. С. С., [дата на раждане] , е прекратено поради липса на международна компетентност на българския съд.

В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна и уважаване на възражението за липса на международна компетентност на българския съд да разгледа искането на Ц. А. С..

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите:

1. „Подлежат ли на касационно обжалване определенията по чл. 28 КМЧП, касаещи дела, свързани с лишаване от родителски права?“;

2. „Допустимо ли е в две държави членки на ЕС да се развират едновременно две идентични производства между едни и същи страни и с едно и също основание при положение, че и двете съдилища изрично са прогласили своята компетентност?“;

3. „При прогласена компетентност в две държави членки на ЕС следва ли по-късно сезираният съд да спре производството по делото на основание чл. 20, ал. 3 от Регламент (ЕС) 2019/1111?“;

4. „Длъжен ли е по-късно сезираният съд на държава членка на ЕС да приложи чл. 20, ал. 3 от Регламент (ЕС) 2019/1111 и да се откаже от компетентност в полза на по-рано сезирания съд?“.

Достъп до касация се претендира и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК с твърдение, че атакуваното определение е очевидно неправилно.

Ответната по частната касационна жалба страна Ц. А. С. е подала отговор в срок и изразява становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване.

Върховният касационен съд, състав на IIІ ГО, намира частната касационна жалба за процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт.

Предмет на производството по гр. д. № 420/2024 г. по описа на Районен съд – Лом е искането на Ц. С. да бъде лишен С. С. на основание чл. 133, ал. 1, вр. чл. 132, ал. 1, т. 1 и т. 2 от СК от родителски права по отношение детето А.. Изложени са твърдения, че страните са бивши съпрузи, чийто брак бил прекратен с влязло в сила на 08.07.2021 г. решение на Районен съд – Херналс, Виена, Австрия. След развода страните се споразумели пред РС - Херналс родителските права по отношение на родените от брака деца А. С. С., ЕГН: [ЕГН], и В. С. С., ЕГН [ЕГН], да се упражняват съвместно и от двамата родители. На 14.01.2022 г. ищцата се прибрала в Р. Б. заедно с детето А., тъй като през м. август 2021 г. ответникът нанесъл побой над децата и извършил блудствени действия с тях. От м. април 2023 г. ищцата и детето А. заживели в [населено място] на [улица]. В началото на 2023 г. ответникът изпратил по телефона на А. манипулирана снимка на майката и детето с кръв и ножове, както и гласови и текстови съобщения с нецензурен и заплашителен характер, които стресирали А.. Ищцата се снабдила със заповед за незабавна защита по гр. д. № 86/2023 г. по описа на СРС срещу ответника, срещу когото били образувани и сл. дело № 509/2023 г. по описа на СРП с предмет на разследване блудствени действия спрямо сина на страните В., както и ДП № 1046/2023 г. по описа на СРП по обвинение за закана с убийство към ищцата и детето А.. От раздялата на страните ответникът не давал издръжка за детето А.. При тези твърдения ищцата поддържала, че поведението на ответника било опасно за личността, здравето и имуществото на малолетната А., на която били причинени необратими психологически увреждания.

С молба, вх. № 8620/26.09.2024 г. по описа на РС – Лом, ответникът оспорил международната компетентност на българския съд, тъй като страните в производството, включително малолетното дете А., имали обичайно местопребиваване в Р. А. считано от 2017 година. В Районния съд в [населено място], Австрия, през 2020 г. било образувано дело за попечителство над децата на страните – В. и А., което било висящо. С решение на Районен съд – Херналс от 26.01.2023 г. родителските права по отношение на двете деца били възложени изцяло на бащата, и за да осуети изпълнението на това съдебно решение, ищцата неправомерно извела малолетната А. от държавата на обичайното й местопребиваване – Р. А. и се установила в Р. Б. Ответникът поддържал, че подал молба за връщане на А. по реда на Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца чрез Министерство на правосъдието, по която в СГС било образувано гр. д. № 5789/2023 г., VIII брачен състав. С Решение № 1696/21.03.2024 г. на СГС, VIII брачен състав, по гр. дело № 5789/2023 г., влязло в сила на 18.10.2024 г., молбата на С. С. за връщане на детето му А. С. С. в Р. А. била отхвърлена като неоснователна. В мотивите на цитираното решение било прието, че детето било незаконно задържано по смисъла на чл. 3 от Конвенцията, но връщането му в държавата по обичайно местоживеене би го поставило в сериозна заплаха от психическо увреждане, поради което налице било изключението по чл. 13, ал. 1, б. „б” от Хагската конвенция. Това решение било потвърдено с Решение № 1040/18.10.2024 г. на Апелативен съд – София по гр. д. № 1329/2024 г. при идентични съображения.

Районен със – Л. приел, че българският съд не е международно компетентен да разгледа предявения иск за лишаване от родителски права, пряко свързан с родителската отговорност. Посочил, че за всички спорове, свързани с родителската отговорност, следва да е компетентен един конкретен съд на държава членка. Детето А. било с обичайно местопребиваване в Р Австрия, като към датата на образуване на делото спорът за упражняването на родителските права по отношение и на двете деца се разглеждал от австрийски съд в [населено място]. Допълнил, че международната компетентност на съдилищата на държавите членки по въпросите на родителската отговорност били регулирани от правилата на Регламент (ЕС) 2019/1111, отменил Регламент (ЕО) № 2201/2003 година. Позовал се на чл. 9 от Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 г., съгласно който в случай на неправомерно отвеждане или задържане на дете съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, запазват своята компетентност, докато детето придобие обичайно местопребиваване в друга държава членка. Заключил, че детето А. не било придобило обичайно местопребиваване в Р България, въпреки че молбата на бащата по реда на Хагската конвенция била отхвърлена, тъй като мотивът за това бил единствено опазване емоционалната стабилност на детето А..

За да отмени обжалваното определение, въззивният съд е приел за установено, че страните, родители на А. С. С. и брат й В. С. С., заживели на територията на Р. А. през 2017 г., когато сключили граждански брак, прекратен с Решение от 20.06.2021 г. по дело № 3 с 1/20 на Районен съд – Херналс. Фактическата раздяла между съпрузите настъпила още през 2020 година. Понастоящем основни грижи за детето А. полагала майката Ц. А. С., с която детето живеело в България. За детето В. грижи полагал баща, с когото той живеел в Австрия. Въззивният съд приел, че първоначалното обичайно местопребиваване на детето А. било в Австрия. Изводът дали детето имало обичайно местопребиваване в дадена държава членка се обосновавал от съда във всеки конкретен случай въз основа на обстоятелства, от значение за положението на конкретното дете, и с насоките на принципите, разработени от Съда на ЕС (Решение на Съда на ЕС от 15 февруари 2017 г. по дело С-499/15, Щ и V), и не било идентично с местоживеенето или адреса на регистрация на детето. Според въззивния съд освен физическото присъствие на детето на територията на дадена държава членка, необходими били и други фактори, от анализа на които да може да се обоснове извод, че това присъствие не е временно или случайно, а отразява определена интеграция на детето в социална и семейна среда (НК — дело С-512/17, Меrcredi - дело С497/10). Въз основа на писмените доказателства по делото ОС – Монтана приел, че към настоящия момент детето А. пребивавало в България от края на м. януари 2023 г., когато било установено и последното му влизане в страната без данни за обратно преминаване към Р Австрия. А. завършила успешно първи клас през учебната 2024 г. и към настоящия момент била ученичка във втори клас в [населено място]. Тя участвала в различни образователни програми и инициативи, извод за което въззивният съд обосновал от грамоти от награждаване през 2024 г. и 2025 г. от различни български институции.

По отношение на ответника въззивният съд посочил, че били постановени съдебни актове по ЗЗДН спрямо детето А., а с решение на СГС молбите му за връщане на детето А. С., постъпили чрез Министерството на правосъдието по реда на чл. 6 от Хагската конвенция, били отхвърлени. Детето А. било български гражданин, живеело повече от две години в България, където се и се обучавало.

При мотивиране на правните си изводи въззивният съд е посочил, че Регламент (ЕС) 2019/1111 допуска изключения от правилото за обичайно местопребиваване, когато е налице риск от сериозно увреждане на детето. Пояснил, че по силата на член 7 от Регламент 2019/1111 съдилищата на държава членка са компетентни по въпроси, свързани с родителската отговорност за дете, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава членка към момента на сезирането на съда. Посочил е, че исковата молба, по която било образувано производството по делото, е депозирана на 27.02.2024 г. след като детето вече се е установило да живее повече от една година в Р. Б. и след отвеждането му от Австрия от неговата майка. В член 9 от цитирания регламент била предвидена и компетентност при неправомерно отвеждане или задържане на дете – без да се засяга член 10, в случай на неправомерно отвеждане или задържане на дете, съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, запазват своята компетентност, докато детето придобие обичайно местопребиваване в друга държава членка, какъвто бил и настоящият случай. Според представените доказателства детето А. живеело непрекъснато в България от 27.01.2023 г., тук то получавало своето образование, интегрирало се е в семейната си и социална среда, поради което въззивният съд приел, че то придобило обичайно местопребиваване в България.

При тези мотиви е прието, че е налице международна компетентност на българския съд по обичайно местопребиваване на детето да се произнесе по искането, с което е сезиран.

Върховният касационен съд, състав на IIІ ГО, намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното определение като очевидно неправилно на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд не е приложил в цялост в правилото на чл. 9 от Регламент (ЕС) 2019/1111.

Производството по делото е образувано на 27.02.2024 г. при действието на Регламент (ЕС) 2019/1111 (по-нататък Регламента), по чиито правила следва да се определи съдът, компетентен да се произнесе по искането за лишаване от родителска отговорност – чл. 1, пар. 1, б. „б“. Съгласно чл. 2, т. 7 от същия регламент, терминът родителска отговорност включва всички права и задължения, отнасящи се до личността или имуществото на дете, които са предоставени на физическо или юридическо лице по силата на решение, на закона или на споразумение, пораждащо правни последици, включително правото на упражняване на родителски права и правото на лични отношения с детето. Общата компетентност на съдилищата на държава членка, компетентни по въпроси, свързани с родителската отговорност за дете, е уредена в чл. 7 от Регламента и е обусловена от обичайното местопребиваване на детето към момента на сезирането на съда при спазването на членове 8 – 10, касаещи хипотезите на правомерно преместване на дете от една държава членка в друга (чл. 8), на неправомерно отвеждане или задържане на дете (чл. 9) и т. нар. „избор на съд“ (чл. 10).

В конкретния случай до края на м. януари 2023 г., откогато детето А. се е установило да живее в България със своята майка, неговото обичайно местопребиваване е било в Р. А. Както бе посочено по-горе, правилото на чл. 7, § 1 от Регламента не е абсолютно, защото при проверката по чл. 18 от Регламента то се прилага при спазване на изключенията, уредени в чл. 8, чл. 9 и чл. 10 от Регламента. В случая въззивният съд неправилно е приложил чл. 7 и чл. 9 от Регламента, приемайки, че щом след Австрия, откъдето детето било отведено от своята майка и неправомерно задържано в България, то е придобило обичайно местопребиваване у нас това било достатъчно да обоснове компетентност на българския съд. При извод, че след неправомерното му задържане в България детето е придобило ново обичайно местопребиваване в България, за пораждането на компетентност на българския съд е необходимо да е изпълнено едно от следните две главни условия на чл. 9, б. „а“ или б. „б“ от Регламента, които въззивният съд не е изследвал - всяко лице, институция или друг орган, на който е предоставено правото на упражняване на родителски права, да е приело отвеждането или задържането, каквато хипотеза в случая безспорно не е налице, или детето да е пребивавало в тази друга държава членка най-малко една година след като лицето, институцията или друг орган, на който е предоставено правото на упражняване на родителски права, е узнал или е трябвало да узнае къде се намира детето и детето се е установило в своята нова среда и е изпълнено поне едно от следните условия: i) в рамките на една година след като носителят на правото на упражняване на родителски права е узнал или е трябвало да узнае къде се намира детето, не е била подадена молба за връщането му пред компетентните органи на държавата членка, в която детето е било отведено или задържано; ii) молбата за връщане, подадена от носителя на правото на упражняване на родителски права, е била оттеглена и не е била подадена нова молба в срока, определен в точка i); iii) молбата за връщане, подадена от носителя на правото на упражняване на родителските права е била отхвърлена от съд на държава членка на основания, различни от член 13, първа алинея, буква б) или член 13, втора алинея от Хагската конвенция от 1980 г. и това решение вече не подлежи на обжалване по общия ред; iv) не е сезиран нито един съд, както е посочено в член 29, параграфи 3 и 5, в държавата членка, в която детето е имало своето обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане; v) решение относно упражняването на родителските права, което не води до връщането на детето, е било постановено от съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане. Установените по делото факти не изпълват нито едно от посочените пет допълнителни условия. Решението на Районен съд – Херналс от 26.01.2023 г., с което родителските права по отношение на двете деца са възложени изцяло на бащата, е отменено с Решение на Върховния съд на Р Австрия по дело 1 Ob 107/23а, 1 Ob 108/23у от 24.08.2023 г., а молбата за връщане на детето, подадена от жалбоподателя, е отхвърлена от САС с влязло в сила решение именно на основание член 13, първа алинея, буква „б“ от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца. Ето защо компетентността на българския съд по чл. 9 е изключена, обратно на приетото от въззивния съд. Компетентност на българския съд по чл. 10, ал. 1 от Регламента също не е налице, защото условието по б. б страните доброволно да са постигнали съгласие относно компетентността или да са я приели изрично в хода на производството липсва.

Ето защо обжалваното въззивно определение следва да бъде отменено, а производството по делото – прекратено поради международна некомпетентност на българския съд.

С оглед изхода на спора на жалбоподателя следва да се присъдят разноските по делото съобразно представения списък по чл. 80 ГПК, а именно сумата от 518, 96 евро, равностойни на 1015 лева, от които 15 лв. – държавна такса за производството пред ВКС, а 1 000 лева – адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 374/15.05.2025 г. по в. ч. гр. д. № 195/2025 г. по описа на Окръжен съд – Монтана в частта, в която е отменено Определение № 1419/19.11.2024 г., постановено по гр. д. № 420/2024 г. по описа на Районен съд - [населено място], с което производството по делото е прекратено поради липса на международна компетентност на българския съд.

ОТМЕНЯ Определение № 374/15.05.2025 г. по в. ч. гр. д. № 195/2025 г. по описа на Окръжен съд – Монтана в частта, в която е отменено Определение № 1419/19.11.2024 г., постановено по гр. д. № 420/2024 г. по описа на Районен съд - [населено място], с което производството по делото е прекратено поради липса на международна компетентност на българския съд, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРЕКРАТЯВА производството по искането на Ц. А. С. да бъде лишен С. С. на основание чл. 133, ал. 1, вр. чл. 132, ал. 1, т. 1 и т. 2 от СК от родителски права по отношение детето А. С. С. поради международна некомпетентност на българския съд.

ОСЪЖДА Ц. А. С., ЕГН: [ЕГН], да заплати на С. С., гражданин на Австрия, ЛН [ЕГН], сумата от 518, 96 евро (петстотин и осемнадесет евро и 96 евроцента, равностойни на 1015 лева), разноски в настоящото производството.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: