ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1311

12.12.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, П. Т. отделение, Втори състав, в закрито заседание на девети ноември две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ

ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 457 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗД „Б. И. АД, чрез адв. М. Г. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Решение № 723/18.11.2022 г., постановено по в. т. д. № 781/2022 г. по описа на Апелативен съд-София, 6 търговски състав, поправено с Решение № 69/06.02.2023 г., с което е потвърдено Решение № 729/16.06.2022 г., постановено по т. д. № 2512/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, 16 с-в, с което е уважен предявеният от ЗК „Л. И. АД срещу ЗД „Б. И. АД кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 32000 лв., представляваща извършено по изпълнително дело № 20168510404155 на ЧСИ М. П. плащане на погасена от солидарния длъжник „ДЗИ Общо застраховане” ЕАД главница в размер на 40000 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 24.11.2021 г., до окончателното заплащане.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като материалноправният спор за дължимостта на исковата сума е решен със сила на пресъдено нещо (с влязло в сила на 30.08.2016 г. Решение № 1657/15.10.2015 г., постановено по т. д. № 3907/2014 г. по описа на СГС, ТО, VI-20 с-в), поради което не може да бъде пререшаван, а повторно заведеното дело е следвало до бъде прекратено служебно от съда (арг. чл. 299, ал. 2 ГПК). Счита, че обжалваното решение на апелативния съд е и неправилно, тъй като процесната сума е заплатена на годно правно основание – въз основа на влязло в сила решение, поради което не подлежи на връщане. Твърди, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като, макар и да е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, не е обсъдил изложените във въззивната жалба правни доводи за основателност на релевираното в отговора на исковата молба възражение за погасяване по давност на претендираното кондикционно притезание. Развива подробни правни съображения за основателност на това материалноправно възражение, като поддържа, че общата (5-годишната) погасителна давност за връщане на дадената сума е започнала да тече не от нейното заплащане, а от изпълнението на регресното задължение от другия застраховател, обезпечаващ по втория договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите деликтната отговорност на виновния причинител на процесните вредоносни последици – „ДЗИ-Общо застраховане” ЕАД (на 29.02.2016 г.).

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (поставя следния материалноправен въпрос: „Може ли сума, която е получена въз основа на влязло в сила решение, да е получена без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, и длъжно ли е лицето, което я е получило, да я върне на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, след като вече има формирана сила на присъдено нещо, че тази сума му се дължи?”), така и при самостоятелните селективни основания, уредени в чл. 280, ал. 2, предл. 2 (решението е вероятно недопустимо) и предл. 3 ГПК (решението е очевидно неправилно).

Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че предявеният кондикционен иск е допустим. Прието е за безспорно обстоятелството, че на 14.06.2009 г. водачът на л. а. „БМВ 318 И”, чиято деликтна отговорност през релевантния период е била обезпечена чрез два договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите (със ЗК „Л. И. АД и „ДЗИ-Общо застраховане”АД), виновно и противоправно е причинил имуществени вреди върху л. а. „Мерцедес”, който е бил застрахован по договор за имуществено застраховане „Автокаско” при ЗД „Б. И. АД. След заплащане на дължимото от ЗД „Б. И. АД на собственика на увредения автомобил застрахователно обезщетение в размер на 64000 лв. (по договора за имуществено застраховане), това застрахователно дружество се е суброгирало в правата на увреденото лице, като е предявило регресна претенция по исков ред срещу „ЗК Л. И. АД (застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите), като тя е била уважена за цялата сума от 64000 лв. На 24.11.2016 г. по образуваното изпълнително дело „ЗК Л. И. АД е изплатило на ЗД „Б. И. АД 62027,66 лв., а на 25.11.2016 г. 33113,89 лв., представляващи дължимите суми за главница, лихви и деловодните разноски. С влязло в сила Решение, постановено по т. д. № 3663/2015 г. по описа на САС, 9 с-в, е уважен предявеният от ЗД „Б. И. АД срещу „ДЗИ Общо застраховане”АД (втория застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите) регресен иск за заплащане на сумата от 62119,47 лв. (това решение е постановено при участието на „ЗК Л. И. АД като трето лице-помагач на „ДЗИ Общо застраховане”АД) – тази сума е изплатена на 29.02.2016 г. С влязло в сила Решение № 260106/10.02.2022 г., постановено по т. д. № 2203/2020 г. на СГС, ТО, 19 с-в, е уважен предявеният от „ДЗИ-Общо застраховане” ЕАД срещу ЗК „Л. И. АД регресен иск с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД, във вр. с § 24 от ПЗР на КЗ (в сила от 01.01.2016 г.) за заплащане на сумата от 31059,73 лв., ведно със законната лихва за забава, изтекла за периода от подаване на исковата молба - 13.11.2020 г., до окончателното заплащане, представляваща половината от заплатената от „ДЗИ-Общо застраховане” ЕАД в качеството му на застраховател по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите - в полза на ЗД „Б. И. АД (застраховател по имуществена застраховка „Автокаско”).

На основание чл. 272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, като по този начин те са станали част от неговата решаваща правосъдна воля, но е обсъдил наведените във въззивната жалба правни доводи за неправилност на обжалваното решение. Изяснил е, че с правната норма, уредена в чл. 484 от действащия КЗ (в сила от 01.01.2016 г.), е установена несъществуваща до този момент забрана застраховател да сключва договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите при наличието на друг договор за едно и също МПС, ако застрахователните периоди на двете застраховки изцяло или частично съвпадат. За тези случаи в нормата на § 24 от ПЗР на КЗ е регламентирана солидарна отговорност за изплащане на обезщетението на застрахователите по заварени до влизането в сила на чл. 484 КЗ случаи на повече от една действаща, както и изтекла задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, по която са възникнали застрахователни събития, пред увредените лица и застрахования в случаите, когато последният е платил на увредените лица. Апелативният съд е приел, че с тази преходна разпоредба са регламентирани вътрешните отношения между застрахователите - страни по съответните договори, като аналогично на общата уредба, съдържаща се в чл. 127, ал. 1 ЗЗД, е предписано, че те отговарят помежду си поравно. Като е съобразил, че в настоящия случай двамата застрахователи по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите отговарят солидарно пред встъпилия в правата на увредения кредитор застраховател по имуществено застраховане (ЗД „Б. И. АД), въззивният съд е счел, че ЗД „Б. И. има право да иска изпълнение от всеки един от тях и едновременно от двамата, но не е имал право да получи повече от дължимото, т. е. единствено сумата, съответстваща на изплатеното от него на увредения застрахователно обезщетение в размер на 64000 лв. (до този размер този застраховател се е суброгирал в правата му). Той не може да претендира от солидарните длъжници повече от заплатеното от него, като в противен случай ще е налице неоснователно разместване на имуществени блага – възможност, която законодателят изрично запретява, тъй като всеки, който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне (чл. 55, ал. 1 ЗЗД). Приел е за неоснователен правния довод на въззивника за недопустимост на първоинстанционното решение, като е съобразил, че имуществената отговорност на ЗК „Л. И. АД по предявения срещу него от ЗД „Б. И. АД регресен иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) е ангажирана в качеството му на застраховател по „Гражданската отговорност” на виновния водач. Прилагайки разпоредбата на чл. 127, ал. 1 ЗЗД, съгласно която това, което е платено от единия солидарен длъжник, следва да се понесе поравно от останалите солидарни длъжници, апелативният съд е достигнал до правното съждение, че с решението, с което е уважен предявеният от ЗД „Б. И. АД срещу ЗК „Л. И. АД регресен иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.), е формирана сила на пресъдено нещо единствено по отношение на противоправността на деянието, отговорността на застрахователя по договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите и какъв е нейният обем (само по отношение на тези правнорелевантни факти се разпростират обективните предели на силата на пресъдено нещо). Изяснил е, че материалноправният спор, предмет на настоящото исково производство, е различен - претендира се възстановяване на двойно плащане при начална липса на основание, поради което неоснователен се явява отводът за решен спор със сила на пресъдено нещо. Апелативният съд е приел, че не е обвързан от констатациите на съда в мотивите на съдебното решение, с което е уважен предявеният регресен иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.), поради което правата на ищеца да възрази против двойния характер на претендираното срещу него плащане не са били преклудирани в производството по т. д. № 3907/2014 г. на СГС, ТО, 20 с-в. Приел е, че предметът на двете търговски дела не е идентичен, като по т. д. № 3907/2014 г. ищецът по настоящото дело не е могъл да възрази, че срещу него се търси цялата сума, а не само половината - последното правило се прилага само в отношенията между самите солидарни длъжници, но по отношение на кредитора солидарният длъжник отговоря за изпълнението на цялото задължение, като в процеса срещу него той не може да възразява, че кредиторът е насочил иска си единствено срещу него, а не срещу останалите съдлъжници. От друга страна, към момента на водене на процеса срещу него той не е и могъл да знае, че отговорността му за цялото вземане е била погасена, тъй като все още не е имало плащане на цялото задължение от страна на другия солидарен длъжник, чието плащане е станало значително по-късно във времето.

Въззивният съд, разглеждайки възражението за изтекла погасителна давност, го е приел за неоснователно, тъй като е счел, че тя започва да тече от момента на плащането на исковата сума - на 25.11.2016 г., от която дата настъпва изискуемостта на кондикционното вземане - чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Исковата молба е подадена по пощата с пощенско клеймо от 24.11.2021 г., т. е. непосредствено преди изтичането на 25.11.2021 г. на 5-годишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД.

Въззивното решение не е вероятно недопустимо, поради което не е възникнала самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Наистина, със сила на пресъдено нещо ЗК „Л. И. АД е осъдено да заплати на ЗД „Б. И. АД парично задължение в размер на 64000 лв. – по предявен регресен иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.), но в исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото исково производство, са наведени фактически твърдения за настъпили правнорелевантни обстоятелства след приключване на съдебното дирене във въззивното производство по регресния иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) – повторно заплащане по регресното правоотношение от втория застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите („ДЗИ-Общо застраховане” ЕАД), с което се е достигнало до неоснователно обогатяване на застрахователя по имущественото застраховане (ЗД „Б. И. АД) и на основание чл. 127, ал. 1 ЗЗД във вътрешните отношения между солидарно отговорните длъжници е породено регресно задължение на ЗК „Л. И. АД да възстанови половината заплатена сума от „ДЗИ-Общо застраховане” ЕАД на ЗД „Б. И. АД (по породеното на основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) регресно правоотношение). Следователно, тези нови факти не са обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо на решението по т. д. № 3907/2014 г. на СГС, ТО, 20 с-в (арг. чл. 298, ал. 1 ГПК) и са част от основанието на предявения кондикционен иск, поради което въззивното решение не се явява вероятно недопустимо.

Касационно обжалване на въззивното решение не трябва да се допуска и на уреденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК основание, тъй като поставеният от касатора въпрос изначално предпоставя недопустимост на предявения кондикционен иск поради наличие на материалноправен спор, решен със сила на пресъдено нещо, като доводът за вероятната недопустимост на въззивното решение бе вече разгледан. От друга страна, правният институт, уреждащ забраната за неоснователното обогатяване, е разяснявана както от правната доктрина, така и в съдебната практика, вкл. и задължителната (ППВС № 1/28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г.), поради което произнасянето по тези въпроси от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на тези правни норми, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които урежда този класически правен институт, са ясни и непротиворечиви.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика, които – като краен резултат, да са довели до неправилност на съдебния акт. То не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на ответника трябва да се присъди сумата от 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС (съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото).

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 723/18.11.2022 г., постановено по в. т. д. № 781/2022 г. по описа на Апелативен съд-София, 6 търговски състав, поправено с Решение № 69/06.02.2023 г.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК ЗД „БУЛ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК] да заплати на ЗК „ЛЕВ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК] сумата от 200 лв. - юрисконсултско възнаграждение в производството пред ВКС.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.