Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на „ЕЛ“ ЕООД, [населено място], срещу решение №116 от 20.08.2021г. по т. д.№91/2021г. на Великотърновски апелативен съд, ТО и срещу решение от 22.11.2021г. по същото дело, с което е оставена без уважение молбата на дружеството по чл. 250 от ГПК за допълване на решение №116 от 20.08.2021г.

Решение №116 от 20.08.2021г. по т. д.№91/2021г. на Великотърновски апелативен съд, ТО, е обжалвано от касатора в частта, с която след частична отмяна на решение №260099 от 19.11.2020г. по гр. д. № 637/2018г. на Русенски окръжен съд, е отхвърлен предявеният от „ЕЛ“ ЕООД, [населено място], против община Русе иск с правно основание чл. 61 ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 41 656, 11 лв., представляваща разликата над 362 898,38 лв. до 404 554,49 лв., за извършени строително-монтажни работи: израждане на тролейбусна инфраструктура на ново кръгово движение до газостанция в[жк], [населено място]; изграждане на тролейбусна инфраструктура на обръщало до училище „Н. О.“ в[жк], [населено място] и демонтаж и монтаж на тролейбусни стълбове – обръщало при Захарна фабрика, [населено място], като неоснователен.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и същото се явява необосновано. Твърди, че решаващият състав на Великотърновски апелативен съд неправилно и необосновано е приел, че в процесния случай за част от допълнителните строително – монтажни работи, осъществени от служители и с машини на „ЕЛ“ ЕООД, отговорността на ответника не следва да бъде ангажирана на основание чл. 61 ал. 1 от ЗЗД, тъй като от събраните по делото доказателства не се установява наличието на всички елементи от фактическия състав на воденето на чужда работа без пълномощие. Прави оплаквания, че съдът, при постановяване на крайния си акт, въпреки че е отхвърлил частично исковата претенция, не се е произнесъл по предявения в условията на евентуалност иск за неоснователно обогатяване. Също изтъква, че съдът, след като е констатирал, че дадената от първата инстанция правна квалификация на предявения иск е неправилна, не е изпълнил задължението да обезпечи правилното приложение на закона, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и укаже на страните необходимостта да ангажират съответните доказателства. Въвежда доводи, че решаващият състав се е произнесъл по непредявено с отговора на исковата молба възражение, че работата е предприета в интерес на изпълнителите по сключените договори за поръчка. Според касатора съдът е извършил неправилен анализ на събрания доказателствен материал, като е приел безкритично изводите на вещото лице по СТЕ, че ДЗЗД „Русе – Инфра“ е извършило процесните допълнителни СМР по обекта Захарна фабрика, без да съобрази, че в тази му част заключението е основано на представените от страна на ответника протоколи за СМР, съдържанието на които е било оспорено от касатора. Подробни съображения излага в касационната жалба като моли решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго, с което да му бъдат присъдени още 41 656,11 лв.

В изложението по чл. 280 ал. 1 от ГПК, касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поставяйки като значими за изхода на спора следните процесуално и материалноправни въпроси: 1/Следва ли при отхвърляне на главния иск, съдът да се произнесе по предявения в условията на евентуалност иск?; 2/Длъжен ли е въззивният съд, когато констатира, че дадената от първата инстанция правна квалификация на иска е неправилна, да извърши нов доклад по делото, в който в съответствие с чл. 146 ал. 1 т. 2 от ГПК да посочи правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, на насрещните права и възраженията на ответника и да укаже релевантните за спора факти, които подлежат на доказване?; 3/ Процесуално допустимо ли е въззивният съд по свой почин да разглежда непредявено от ответника възражение срещу исковата претенция?; 4/ Следва ли съдът да приеме заключението на вещото лице, без да го обсъди и съпостави с другите доказателства по делото?; 5/ При оспорване на верността на частен свидетелстващ документ, може ли съдът да приеме директно за доказано посоченото в документа или следва да го преценява след съпоставка с останалите събрани по делото доказателства?; 6/ При осъществявана от гестор работа, за която е налице сключен договор между изпълнител и възложител – собственик на обекта, в който се извършва работата, в чий интерес следва да се счита, че е осъществена работата – в интерес на изпълнителя или в интерес на възложителя?; 7/При гестия, липсата на задължение за изпълнение на работата, осъществявана в чужд интерес, се изследва по отношение на гестора или изобщо по отношение на всяко трето лице? Поддържа, че по първия от поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в отклонение от разясненията в т. 15 от ТР №1/04.01.2001г. по т. д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС, а по втория - в отклонение от разясненията в т. 2 от ТР №1/09.12.2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС. По третия въпрос сочи противоречие с решение №243/30.07.2013г. по гр. д.№479/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о. и с решение №230/11.02.2013г. по т. д.№1090/2011г. на ВКС, ТК, IІ т. о., по четвъртия – противоречие с решение №60/25.03.2013г. по т. д.№475/2012г. на ВКС, ТК, IІ т. о., решение №117/28.10.2020г. по т. д.№1034/2019г. на ВКС, ТК, ІI т. о., решение №224/07.01.2019г. по гр. д.№612/2018г. на ВКС, ГК, IІІ г. о., а по петия - с решение №65/24.04.2012г. по т. д.№333/2011г. на ВКС, ТК, IІ т. о. и решение №94/02.03.2012г. по т. д.№133/2010г. на ВКС, ТК, ІI т. о. По шести и седми въпрос твърди, че даденото от въззивния съд разрешение е в отклонение от практиката, формирана с решение №219/04.02.2014г. по т. д.№871/2012г. на ВКС, ТК, I т. о. и с решение №685/25.10.2010г. по гр. д.№1940/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

По отношение на решението от 22.11.2021г., с което е оставена без уважение молбата му по чл. 250 от ГПК за допълване на решението от 20.08.2017г. поддържа, че е недопустимо поради липсата на произнасяне по предявените евентуални искове. Също поддържа, че решението е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила. Излага доводи, че в случая се касае до четири обективно кумулативно съединени главни иска, които са обективно съединени с четири евентуални иска, които съдът да разгледа в случай на отхвърляне на главен иск. От така предявените искове, съдът е уважил само един, касаещ работите по обекта на пл. Оборище, а останалите три иска съдът е намерил за недоказани по основание, с оглед на което ги е отхвърлил. Поради това касаторът счита, че за апелативния съд е възникнало задължението да се произнесе по предявените в условията на евентуалност искове за неоснователно обогатяване, касаещи СМР, осъществени от „ЕЛ“ ЕООД на обектите в кв. Чародейка и кв. Захарна фабрика.

В изложението по чл. 280 ал. 1 от ГПК, касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поставяйки като значими за изхода на спора следните процесуалноправни въпроси: 1/При предявяването на иск за парично вземане, представлява ли всяко едно парично вземане отделен иск или се касае за един единствен иск с предмет сбора на всички суми?; 2/Съществува ли за съда задължение да съобрази съвкупността от изложените в исковата молба факти и обстоятелства, като основание на иска, които оправдават и съответния заявен петитум, за да определи дали се касае до една искова претенция или до заявени в обективно съединяване искове?; 3/Има ли задължение съдът да се произнесе по всички предявени главни искове и в случай, че отхвърли някои от тях, следва ли да се произнесе по предявените в условията на евентуалност искове? Поддържа, че по първия от поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение №201/13.04.2016г. по т. д.№475/2016г. на ВКС, ТК, IІ т. о. и с определение №603/20.08.2013г. по ч. т.д.№2847/2013г. на ВКС, ТК, IІ т. о., по втория – противоречие с решение №239/13.02.2018г. по т. д.№626/2017г. на ВКС, ТК, IІ т. о., решение №102/26.11.2020г. по т. д.№2429/2019г. на ВКС, ТК, ІI т. о. и решение №527/21.06.2010г. по гр. д.№1363/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., а по третия - в отклонение от разясненията в т. 15 от ТР №1/04.01.2001г. по т. д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС и в противоречие с решение №97/08.02.2013г. по т. д.№196/2011г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение №117/31.05.2016г. по гр. д.№5673/2015г. на ВКС, ГК, ІІI г. о. Позовава се и на очевидна неправилност на решението.

О. О. Р поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на двете решения. Поддържа, че нито един от формулираните въпроси е обуславящ изхода на делото, не засяга правните изводи на съда за отхвърляне на предявения иск, което изключва възможността за селектиране на касационната жалба по критериите, визирани в чл. 280 ал. 1 от ГПК. Счита, че поставените въпроси не покриват изискванията за общо основание за допустимост на касационното обжалване, тъй като са свързани с правилността на решението, с възприеманата фактическа обстановка и с обсъждането на събраните по делото доказателства. Твърди, че несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на ВТАС, че работата не е предприета с намерението да се управлява в чужд интерес и за чужда сметка, което само по себе си не е основание за допустимост на касационната жалба. Счита, че предвид факта, че въззивният съд не отхвърлил изцяло главния иск, той не дължи произнасяне по предявения като евентуален иск с правно основание чл. 59 ал. 1 от ЗЗД.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:

За да отмени частично първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл. 61 ал. 1 от ЗЗД е частично основателен до размер на сумата от 362 898,38 лв., съставляващи вземане за стойността на извършените от ищеца СМР на обект „кръгово кръстовище на пл.“Оборище““. Приел е за безспорно, че претендираните СМР на обект „кръгово кръстовище на пл.“Оборище““ в [населено място] не са в предмета на договор №BG161PO001/1.5 - 03/2011/005-S-16, №ЗОП/19.05.2014г., сключен между О. Р, като възложител и Консорциум „ЕЛ – КМ“, в който консорциум участва ищецът, съответно за претендираните СМР между страните няма сключен договор за изработка в изискуемата от ЗОП писмена форма, но ищецът е изпълнил тези СМР и те са останали в патримониума на ответната община. С оглед на това за ищеца е възникнало на основание чл. 61 ал. 1 от ЗЗД вземане към общината за стойността на необходимите и полезни разноски по изпълнението на СМР по преустройство на тролейбусна контактна мрежа на кръгово движение на пл.“Оборище“ в [населено място], които съгласно заключението на комплексната експертиза възлизат на сумата от 362 898.38 лв. /без търговската печалба и ДДС/.

Въззивният съд е изтъкнал, че първостепенният съд е определил отговорността на ответната община до необходимите и полезни разноски, което изпълва хипотезата на чл. 61 ал. 1 от ЗЗД, но погрешно е посочил като правно основание разпоредбата на чл. 61 ал. 2 от ЗЗД, при която отговорността е до обогатяването. Изложил е мотиви, че погрешно посочената правна квалификация на иска, като такъв по чл. 61 ал. 2 от ЗЗД, не се отразява на допустимостта и правилността на решението, доколкото първостепенният съд се е произнесъл по наведените в исковата молба обстоятелства и търсената защита, а присъденото обезщетение, включващо необходимите и полезни разноски, съответства на хипотезата на чл. 61 ал. 1 от ЗЗД.

В останалата част за разликата над 362 898,38 лв. до присъдения от окръжния съд размер от 404 554,49 лв., т. е. за сумата от 41 656,11 лв., представляваща стойността на претендираните от ищеца СМР за: изграждане на тролейбусна инфраструктура на ново кръгово движение до газостанция в[жк], [населено място]; изграждане на тролейбусна инфраструктура на обръщало до училище „Н. О.“ в[жк], [населено място] и демонтаж и монтаж на тролейбусни стълбове – обръщало при Захарна фабрика, [населено място], предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли. Приел е за установено от заключението на икономическата и техническата експертиза, че претендираните от ищеца СМР на посочени три обекта са включени в инвестиционните проекти към договорите, сключени от община Русе с други изпълнители - ДЗЗД „Р. И“ и консорциум „Чародейка – 2014“, като СМР по демонтаж и монтаж на тролейбусни стълбове – обръщало при Захарна фабрика, [населено място], са били актувани и заплатени на ДЗЗД „Р. И“. С оглед на това въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл. 61 ал. 1 от ЗЗД е неоснователен за претендираните дейности по тези три обекта. Изтъкнал е, че фактическият състав на воденето на чужда работа без пълномощие включва извършването на определено действие, знание, че се върши чужда работа и липса на задължение за това/по закон, договор или пълномощие/. Въззивният съд е достигнал до извода, че след като за посочените три обекта е налице договорно задължение на изпълнителите по съответните договори, сключени по реда на ЗОП с общината, ищецът, извършвайки тези дейности, е действал в чужда полза, но не в интерес на община Русе, а в интерес на изпълнителите по съответните договори за обществена поръчка, сключени с общината.

С решение №137/22.11.2021г. по т. д.№91/2021г. Великотърновски апелативен съд е оставил без уважение като неоснователна молбата на „ЕЛ“ ЕООД, [населено място] за допълване на решение №116 от 20.08.2021г. по същото дело, като се произнесе по предявения от дружеството при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 59 ал. 1 от ЗЗД. В мотивите е прието, че въззивният съд няма основание да се произнася по предявения в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 59 ал. 1 от ЗЗД, тъй като не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие да бъде отхвърлен предявеният главен иск. Посочено, че с постановеното въззивно решение главният иск по чл. 61 ал. 1 от ЗЗД е уважен частично до размер на сумата от 362 898,38 лв., а за разликата до 404 554,49 е отхвърлен като неоснователен, съответно при частично уважаване на главния иск, не са налице предпоставки съдът да се произнася по евентуалния иск с правно основание чл. 59 ал. 1 от ЗЗД.

По касационната жалба срещу решение №116 от 20.08.2021г. по т. д.№91/2021г. на Великотърновски апелативен съд:

Въпросът относно задължението на съда при отхвърляне на главния иск да се произнесе по евентуалния иск не е значим за правилността на решението от 20.08.2021г., с което съдът се е произнесъл по главния иск. Въпросът е относим към правилността на решението от 22.11.2021г. по същото дело, с което въззивният съд е отказал да допълни решението от 20.08.2021г., съответно въпросът ще бъде обсъден при проверка на основанията за достъп до касация на решението по чл. 250 от ГПК.

По втория поставен въпрос следва да се съобразят задължителните разяснения в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, че когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция правна квалификация на иска е неправилна, той не извършва изцяло нов доклад с различна квалификация на предявения иск. Ако вследствие на неправилната правна квалификация на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, въззивната инстанция следва служебно, без да е сезирана с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване релевантни факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.

В настоящия случай, в съответствие със задължителната практика на ВКС, въззивният съд е посочил правилното правно основание на предявения иск във въззивното решение. Предвид изложените в исковата молба факти и обстоятелства и възраженията на ответника, както и с оглед правното основание на иска, посочено от първоинстанционния и това от въззивния съд, не се е налагало даване от въззивния съд на указания относно подлежащите на доказване релевантни факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Първоинстанционният съд е дал нова правна квалификация в решението, но определянето на правно значимите факти и разпределението на доказателствената тежест е извършено съобразно посочената от ищеца и възприета от въззивния съд правна квалификация на иска като такъв по чл. 61 ал. 1 от ЗЗД. Съответно вследствие на това на страните не са били дадени неправилни указания в първоинстанционното производство и не е било необходимо даване на нови указания във въззивното производство.

Процесуалноправният въпрос относно възможността да бъде обсъдено непредявено възражение не изпълнява общото изискване за достъп до касация, тъй като не съответства на данните по делото. Възражението на ответника по исковете, че работата не е предприета в негов интерес, тъй като за изпълнението на процесните СМР е имало сключени договори за обществена поръчка с други изпълнители, е въведено своевременно с отговора на исковата молба. Същите доводи са въведени и във въззивната жалба на община Русе. Поради това въззивният съд не е нарушил задължението си да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, при съобразяване с пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Четвъртият поставен въпрос, макар и относим към предмета на спора, не е разрешен в отклонение от посочената от касатора практика на ВКС, съгласно която съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице във всички случаи, когато не е оспорено от страните, а следва да го обсъжда съобразно всички доказателства по делото. Касаторът поставя въпроса във връзка с оплакването в касационната жалба, че част от констатациите в заключението на съдебно – техническата експертиза се базират на оспорени от касатора актове за изпълнени СМР, които са частни свидетелстващи документи и не се ползват с обвързваща доказателствена сила. Следва да се отбележи, че съдът не е възприел като доказано удостовереното с протоколите обстоятелство, а именно изпълнението на описаните в тях СМР от изпълнителя ДЗЗД „Р. И“. Съдът е приел за установено, че същите СМР са актувани и заплатени на ДЗЗД „Р. И“/тези факти не се оспорват от касатора - ищец/, поради което е направил извода, че изпълнявайки актуваните СМР ищецът е действал в полза на лицето, получило възнаграждение за тях от общината по силата на сключен договор за обществена поръчка.

Последните два поставени от касатора в изложението въпроси са обуславящи за изхода на спора предвид извода на съда, че след като за три от обектите е налице договорно задължение на други лица - изпълнители по договори, сключени по реда на ЗОП с общината, ищецът, извършвайки тези дейности, е действал в чужда полза, но не в интерес на община Русе, а в интерес на изпълнителите по съответните договори за обществена поръчка, сключени с общината. По поставените въпроси е формирана и практика на ВКС. С посоченото от касатора решение №219/04.02.2014г. по т. д.№871/2012г. на ВКС, ГК, I т. о. е прието, че когато резултатът има веществен елемент и се е проявил в правната сфера на собственика на имота, в който са извършени СМР, то имуществените последици ще се уредят по правилата на водене на чужда работа без пълномощие, доколкото към момента на предприемане на работата не е налице натоварване и задължаване и намесата в чуждата правна сфера е неправомерна. В постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение №356/07.10.2011г. по гр. д.№853/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о. е дадено разрешение, че когато се намират в общинска собственост или касаят общински обекти, съоръженията на техническата инфраструктура трябва да бъдат изградени от общината и остават нейна собственост, съответно ако трето лице е извършило строителство на общински съоръжения именно общината трябва да го обезщети за разходите по извършването на работата. Поради това е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, за проверка за съответствието на решението с практиката на ВКС по поставените материалноправни въпроси, които следва да бъде обобщени като въпрос относно фактическия състав на гестията.

По касационната жалба срещу решение от 22.11.2021г. по гр. д. №91/2021г. на Великотърновски апелативен съд:

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на недопустимост на решението, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по предявените в условията на евентуалност искове за неоснователно обогатяване, чието разглеждане съдът дължи, в случай, че отхвърли главните искове, както е в процесния случай.

Неоснователни са доводите за недопустимост на решението от 22.11.2021г. на Великотърновски апелативен съд. Съгласно задължителната практика на ВКС / ППВС №1/10.11.1985г. и ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС/ недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване и ако съдът е бил десезиран. Недопустимо е и решението, когато съдът е разгледал непредявен иск. В конкретния случай при служебната проверка за допустимост на въззивното решение настоящият съдебен състав счита, че същото е процесуално допустимо, доколкото въззивният съд се е произнесъл по молбата за допълване на постановеното по делото решение от 20.08.2021г., с която е бил валидно сезиран. Преценката за неоснователност на тази молба, дори и да е неправилна, не може да обуслови недопустимост на постановеното решение по чл. 250 от ГПК.

Трите въпроса в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване изразяват тезата на касатора, че в случая се касае не са един главен иск по чл. 61 от ЗЗД, а за четири иска с посоченото правно основание, които имат за предмет СМР, извършени на четири отделни обекта, находящи се в [населено място]. Константна е практиката на ВКС, в това число посочената от касатора, че при липсата на договор, въз основа на който да са извършени отделните доставки или СМР, двустранно подписаните данъчни фактури и приемо - предавателните протоколи към тях обективират сключването на отделни търговски сделки. Тази практика обаче е относима към хипотези, при които се твърди наличие на сделка като правопораждащ претендираното вземане факт. В хипотеза на предявени на извъндоговорно основание претенции за подобрения, конкретизирани по пера в исковата молба, също е формирана последователна практика на ВКС. Според нея посочените отделни видове СМР, за които се претендират направените разноски, не представляват множество отделни обективно съединени искове, а само уточнение на извършения ремонт, т. е. представляват конкретизация на един иск – за извършени подобрения, чийто общ размер се определя чрез сумиране стойностите на изброените в исковата молба СМР / определение №124 от 14.07.2020 г. по ч. гр. д. №1010/2020г., на ВКС, ГК, определение №475 от 19.10.2011 г. по ч. гр. д. №326/2011 г. на ВКС, ГК, II г. о., определение № 172 от 23.03.2009 г. на ВКС по ч. т. д. №82/2009 г., ТК, II т. о. и др./

Изцяло в съответствие с посочената практика на ВКС въззивният съд е преценил, че е сезиран с един иск за заплащане на стойността на изпълнени СМР, извън уговорените със сключения между консорциум „ЕЛ КМ” и община Русе договор от 19.05.2015г, които са изпълнени в полза на възложителя община Русе. Този извод следва от естеството на претенцията, която е една, с общи правопораждащи факти, като преценката за нейната основателност изисква съдът, без да се произнася с отделен диспозитив за всяко перо, да обсъди и вземе отношение по всяка конкретна работа, за която се твърди, че е извършена.

Неоснователни са твърденията в касационната жалба за наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай касаторът само формално се позовава на очевидна неправилност, без да сочи такива съществени пороци, които да обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, нито решението по чл. 250 от ГПК разкрива такива пороци.

С оглед изложеното не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №137 от 22.11.2021г. по в. гр. д. №91/2021г. на Великотърновски апелативен съд.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, с оглед допускането на касационно обжалване на решение №116 от 20.08.2021г. по т. д.№91/2021г. на Великотърновски апелативен съд, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 833,12 лева.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съдОПРЕДЕЛИ

ДОПУСКА касационно обжалване на решение №116 от 20.08.2021г. по т. д.№91/2021г. на Великотърновски апелативен съд, ТО, в частта, с която след частична отмяна на решение № 260099 от 19.11.2020г. по гр. д. № 637/2018г. на Русенски окръжен съд, е отхвърлен предявеният от „ЕЛ“ ЕООД, [населено място], против община Русе иск с правно основание чл. 61 ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 41 656, 11 лв., представляваща разликата над 362898,38 лв. до 404 554,49 лв., за извършени строително-монтажни работи: израждане на тролейбусна инфраструктура на ново кръгово движение до газостанция в[жк], [населено място]; изграждане на тролейбусна инфраструктура на обръщало до училище „Н. О.“ в[жк], [населено място] и демонтаж и монтаж на тролейбусни стълбове – обръщало при Захарна фабрика, [населено място], като неоснователен

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №137 от 22.11.2021г. по в. гр. д. №91/2021г. на Великотърновски апелативен съд.

УКАЗВА на касатора „ЕЛ“ ЕООД, [населено място], в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 833,12 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.

След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва за прекратяване.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.