Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, чрез адв.И.И.-С. срещу решение №1483 от 19.06.2019г. по в. т.д.№1974/2019г. на Апелативен съд - София, с което е отменено решение №2099/23.10.2018г. по т. д. №2080/2017г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-16 с-в, в частта, с която е отхвърлен предявения от ЗАД „Б. В. И Груп“ срещу ответника „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД иск по чл. 213 КЗ отм. за горницата над сумата 68 882.69 лева до сумата 77 262.23 лева, и в частта за присъдени разноски на ответника за горницата над 588.68 лева, и вместо това е осъдено „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД да плати на ЗАД „Б. В. И Груп“ на основание чл. 213 КЗ отм. сумата 8 379.54 лева – застрахователно обезщетение по застраховка „Отговорност на превозвача на товари по шосе“ полица №510215228000003/17.12.2015г. за настъпило застрахователно събитие кражба на превозвани от застрахования превозвач „Рай- 2000“ ЕООД товари на 10-12.06.2016г., за което ищецът е платил обезщетение на товародателя „КЦМ“ АД по договор за застраховка на товара сертификат №110116781291, ведно със законната лихва върху главницата за периода от 23.06.2017г. до окончателното и изплащане, както и в частта, с която е потвърдено решението №2099/23.10.2018г. по т. д. № 2080/2017г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI - 16 с-в, в останалата обжалвана част и съдът се е произнесъл по разноските. С първоинстанционното решение в потвърдената му част е уважен предявения иска по чл. 213 КЗ отм. за сумата 68 882.69 лева и отхвърлен за горницата над сумата 77 262.23 лева до предявения размер от 82 464.42 лева, и е отхвърлен иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД изцяло за предявената сума от 6 718.40 лева – обезщетение за забавено изпълнение на главния дълг за периода 03.09.2016г. до 22.06.2017г.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и материалния закон, в противоречие с доказателстват и необосновано. Касаторът претендира да бъде отменено и да бъде постановено решение за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски за всички инстанции.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по съществените процесуалноправни и материалноправни въпроси, обусловил изхода на спора:

„1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства по делото, доводи и възражения на страните и да изложи мотиви по тях?;

2. Длъжен ли е въззивният съд да осигури прилагането на императивна правна норма?;

3. За задължението на съда да тълкува волята на страните по договора по правилата на чл. 20 ЗЗД?;

4. Може ли застрахователят по застраховка гражданска отговорност, която не е задължителна, да прави на увреденото лице и на суброгирал се в правата му застраховател по имуществена застраховка всички възражения, които произтичат от договора за застраховка и от гражданската отговорност на застрахования, включително и за изключен риск поради оставяне на товара без надзор и на неохраняем паркинг и/или груба небрежност на привозвача?;

5. За валидността и действието на договора за застраховане срещу рисковете по превоза по чл. 215, ал. 3 и 4 КЗ отм. или какви са целта, смисълът, значението и съотношението на разпоредбите в чл. 215, ал. 3 и 4 КЗ отм.? ;

6. За покритието по застраховката по т. 10.2. от раздел II на Приложение №1 към КЗ отм. гражданска отговорност на превозвача с моторни превозни средства по суша - или обвързано ли е покритието по застраховката с моторно превозно средство - пътно превозно средство, снабдено с двигател за придвижване?“.

Касаторът твърди, че поставените въпроси от №1 до №4 са разрешени в противоречие с практиката на ВКС - със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/04.01.2001г., т. д.№1/2000г. на ОСГК и ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК и практиката по чл. 290 ГПК, обективирана в цитираните решения - основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По отношение на въпроси №5 и №6 поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - излага доводи, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът ЗАД „Б. В. И Груп“ оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да отмени частично в отхвърлителната и да потвърди първоинстанционното решение в осъдителната му част, с която е уважен искът на ЗАД „Б. В. И Груп“ срещу „ДЗИ - Общо застраховане“ АД с правно основание чл. 213 КЗ отм., въззивният съд приема, че в полза на ищцовото дружество, изплатило застрахователно обезщетение на товародателя по имуществената застраховка, е възникнало регресно право по чл. 213 КЗ отм. срещу отговорния превозвач по чл. 23 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки CMR за обезщетение за загубения товар, както и връщане на превозната цена и на разноските по превоза до сумата 77 262.23 лева, респ. срещу ответника като застраховател по застраховка гражданска отговорност. Съдът приема за установено сключването между ищеца и товародателя „КЦМ“ АД на договор за имуществена застраховка на товар /950 блокчета олово с бруто тегло 46 258 мт/ на стойност 76 531.54 евро, при договорена застрахователна сума в размер на общо 84 184.69 евро /стойността на стоката + 10 % надбавка/, като застрахователното покритие е за всички рискове за увреждане и загуба на товара с клауза „от склад до склад” при извършван превоз на последния с натоварване на 07.06.2016г. от склад на товародателя в [населено място] до склад на „Банер” в Австрия. Решаващият съдебен състав при тълкуване на договора намира, че уговорката „от склад до склад” е специална и изключва както общата клауза на чл. 6 от договора, така и диспозитивната разпоредба на чл. 215, ал. 4 КЗ отм., След анализ на доказателствата по делото, вкл. международната товарителница от 07.06.2016г., в която липсва запис за предаване на стоката в крайното й назначение, удостоверението от МВР, РУ-Ботевград и събраните гласни доказателства, съдът приема, че са доказани условията на договора за превоз и получаването на стоката от превозвача „Рай-2000“ ЕООД, натоварването й на описаните влекач и полуремарке, както и обстоятелството, че в периода 10.06.2016г. до 12.06.2016г. полуремаркето заедно с натоварената стока е отнето от неизвестно лице, без съгласието на собственика на полуремаркето и без съгласието на товародателя.

Въззивният съд приема, че се установяват предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя ЗАД „Б. В. И Груп“ по сключения договор за застраховка на товари по сертификат № 110116781291 за реализирания риск пълна загуба на товара след натоварването му в склада на товародателя и преди да бъдат доставени до крайното назначение /стоката е открадната от неизвестно лице по маршрута на извършвания превоз, по време на оставянето на полуремаркето в паркирано състояние на охраняем паркинг/, като намира за неоснователни възраженията на ответника, че извършено плащане от ищеца на застрахователно обезщетение в размер на фактурираната стойност на товара плюс 10 % надбавка - сумата 82 464.42 лева, е извършено при липса на правно основание и недоказан риск. Като неоснователни са отхвърлени и възраженията на ответника за наличие на изключен риск по договора за застраховка на товари по полица №110116781291, като съдът излага доводи, че страните изрично са постигнали съгласие застрахователят да поема да носи риска от всяка загуба или увреждане на застрахованите товари съобразно клауза от „склад до склад”, или съобразно дефиницията на чл. 7 от договора - през целия период от изнасяне на стоката от склада на изпращача до вкарването и в склада на получателя, която специалната норма дерогира диспозитивната разпоредба на чл. 215, ал. 4 КЗ отм. и общото правило на чл. 6 от абонаментната полица. Независимо от това, съдът намира, че загубата на стоката /нейната кражба/ е настъпила по обичайния маршрут при извършване на превози от превозвача от [населено място], България до Австрия, като и при други превози е използван същият паркинг за престой на превозните средства на превозвача, т. е. не е налице отклонение от нормалния маршрут при извършване на превоза, нито прекъсване на превоза по смисъла на чл. 215, ал. 4 КЗ отм., а само временно спиране на превозното средство съобразно определения от превозвача график за извършване на превоза, който не се установява да е различен от възлагането на товародателя /с транспортна заявка превозът е възложен да бъде извършен с натоварване на стоката на 07.06.2016г. и доставката в Австрия на 13.06.2016г./. Съдът намира, че не се установяват и разтоварване на товара или отклонение от маршрута, по време на което или във връзка с което да е настъпил рискът по смисъла на чл. 6 от абонаментната полица. Единственото отклонение от маршрута е извършено преди и независимо от престоя на процесния паркинг в [населено място] и е към автосервиз за ремонт на спирачките на превозното средство, което отклонение е допустимо и при съобразяване на разпоредбите на чл. 6 от договора и чл. 215, ал. 4 КЗ отм..

Като необосновани са отхвърлени и възраженията на ответника за недължимост на застрахователно обезщетение от ищеца поради късното му уведомяване за реализирания риск; за липса на рекламация по превоза; за неустановена вреда – загуба на товара и недоказана легитимация за лицето, на което е изплатено застрахователното обезщетение - застрахования товародател и собственик на товара. Съдът излага доводи, че застрахованият риск е настъпил по време на превоза, докато стоките са били в собственост на товародателя, тъй като собствеността върху определени по своя род вещи се прехвърля, когато бъдат предадени, което в случая не е станало. С оглед изложеното, решаващият съдебен състав намира, че на основание чл. 213, ал. 1, изр. 1-во КЗ отм. застрахователят по застраховка имущество, вкл. процесната застраховката на товари по чл. 215 КЗ отм., с плащането на застрахователното обезщетение встъпва в правата на застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски за определянето му срещу причинителя на вредата, а в хипотезата на сключена застраховка „Гражданска отговорност” от причинителя на вредата, встъпва в правата и може да предяви вземанията си директно срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”. В случая превозвачът е отговорен за цялостната или частична липса или повреда на стоката от момента на приемането и за превоз до този на доставянето й съгласно чл. 17 от Конвенцията /CMR/, като не са налице хипотезите на освобождаване от отговорност изчерпателно изброени в чл. 17, т. 2 и т. 4 от Конвенцията и подлежащи на доказване от превозвача.

Съдът намира за неоснователни възраженията на ответника - застраховател на превозвача „Рай-2000“ ЕООД по застраховка „Отговорност на превозвача на товари по шосе”, за липса на пасивна материалноправна легитимация. С оглед договореното в застрахователната полица, въззивната инстанция приема, че страните изрично са уговорили застрахователното покритие да е съгласно уредената с Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на товари (CMR) отговорност на превозвача и да е валидна за всеки превоз от момента на издаване на CMR товарителницата до момента на разтоварване на товара в мястото, обозначено като краен пункт. Предвид приложимата към договора уредба и липсата на друга изрична и ясна договорка между страните по договора за застраховка „Гражданска отговорност на превозвача”, съдът намира, че действителната воля на страните по договора е застрахователят да поема риска от възникване на отговорност в сферата на превозвача за всеки превоз, извършван от превозвача „Рай-2000“ ЕООД, с всяко от описаните в договора превозни средства, включително описаните чрез регистрационен номер полуремаркета. Излага мотиви, че този извод не се опровергава от примерното изброяване на видове договори за застраховка и рискове в приложение 1 към КЗ отм., доколкото на първо място страните по договора са избрали да очертаят предмета му с препращане към Конвенцията, а не към КЗ отм., и на второ място предвид принципно признатата възможност по общата уредба на договора за застраховка ГО и т. 13 от приложение 1 към КЗ за сключване на договори за гражданска отговорност със съдържание и покрити рискове извън изброените в т. 10, т. 11 и т. 12 от приложението.

Излага и допълителни доводи за некоректно поведение на застрахователя с оглед твърдението на застрахования превозвач за допусната техническа грешка при изписване в полицата на номера на влекача и предвид доказателствата, че този регистрационен номер е на друг лек автомобил, но счита, че предвид установената писмена форма за договора за застраховка съдът не може да се приеме предмет на застраховката, различен от удостоверения в писмена форма. Независимо от това, предвид изводите за сключване на застраховка за всяко ППС, включително процесното полуремарке, което е било противозаконно отнето, докато е било паркирано ведно с натоварената в него процесна стока, решаващият съдебен състав стига до крайния извод, че неточното изписване на рег. номер на друго превозно средство – влекача, с който е трябвало да се извършва превоза, не е от значение за правилното решаване на спора.

Като неоснователно е отхвърлено и възражението за недължимост на застрахователно обезщетение поради изключен по застраховката Гражданска отговорност риск в хипотезата на т.III.10. от ОУ на застраховката и поради проявена от застрахования превозвач груба небрежност - оставяне на товара без надзор на неохраняем паркинг. Съдът приема, че единствената уредена в закона възможност за отказ от плащане е в случаите на причиняване на вредите умишлено от застрахования, каквито твърдения не се излагат по делото. Излага доводи, че дори по делото да се установи груба небрежност от страната на застрахования превозвач в изпълнение на задълженията му по договора за превоз, същата не е изключваща отговорността на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение, нито е основание за намаляване на последното, доколкото нормата на чл. 225 КЗ отм. препраща само към ал. 3 и ал. 4 на чл. 207 КЗ отм., но не и към ал. 2 на същата разпоредба, като липсва и препращане и към нормата на чл. 211 КЗ отм., уреждаща случите на отказ за изплащане на застрахователно обезщетение при договорите за застраховка имущество. Съдът излага и мотиви, че от събраните доказателства се установява, че полуремаркето и натоварените в него товари са откраднати от охраняем паркинг /заградено място, с налична на място охрана от хора и вход, отварян само по нареждане на последните/, като услугата за оставяне на превозното средство в паркинга е заплатена, поради което не е налице изключен риск по чл.III.10 от ОУ.

Относно дължимия размер на застрахователното обезщетение от ответника въззивният съд намира, че съгласно чл. 23, т. 1 и т. 2 от Конвенцията при цялостна или частична липса на товар обезщетението се изчислява според стойността на стоката на мястото и по времето, когато е приета за превоз, като тази стойност следва да бъде определена по борсовия курс или при липса на такъв – по текущата цена на пазара, или при липса на такава – по обичайната стойност на стоките от същия вид и качество. Съдът счита, че липсва основание да се отчита борсовата стойност на същата стока на Лондонската стокова борса. С оглед заключението и обясненията на вещото лице по приетата СОЕ, че към датата на товарене на процесния товар не е налице борсов курс на стоката олово на Българската стокова борса, а единственият производител и лице, което предлага на пазара в България продажба на тази стока е товародателят, въззивната инстанция приема, че за текуща цена на пазара в България следва да бъде приета цената, на която производителят „КЦМ“ АД предлага в периода на натоварване своята продукция за продажба - 38 330.35 евро или 74 967.65 лева. С оглед процесния договор за „Отговорност на превозвача на товари по шосе“, съдът стига до крайния извод, че ответникът-застраховател е поел да носи риска от настъпване в правната сфера на превозвача на отговорност съгласно Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на товари CMR, поради което и отговорността му може да бъде ангажирана по регресната претенция на застрахователя по застраховка имущество в последните предели - съобразно чл. 23, т. 1 и т. 2 от Конвенцията за стойността на изгубената стоката по времето и в мястото на натоварването - сумата 38 330.35 евро или 74 967.65 лева, и на основание чл. 23, т. 4 от Конвенцията за платената превозна цена и другите разноски по превоза в размер на 2 276.59 лева и 17.99 лева, или общо 77 262.23 лева.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното

дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Първият оставен от касатора процесуалноправен въпрос - за задълженията на въззивния съд да обсъди относимите доказателства, да се произнесе по всички наведени от страните доводи и възражения, като изложи съображения кои от тях намира за неоснователни, е значим за изхода на спора, но касаторът не обосновава наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в ТР №1/2001г., т. д.№1/2000г. на ОСГК, както и в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, вкл. цитираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решения по чл. 290 ГПК, че въззивният съд дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи във въззивната жалба.

В случая въззивният съд е изложил подробни мотиви, като е обсъдил доказателствата по делото, изяснил е фактическата обстановка, разгледал е наведените от ответника както в първоинстанционното производство, така и във въззивната жалба доводи и възражения. Съдът е обсъдил възраженията на ответника, вкл. за липса на пасивна материалноправна легитимация да отговаря по предявения иск на основание чл. 213 КЗ отм., като ги е намерил за необосновани. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за неправилност на изводите на съда поради нарушение на матералния закон и необоснованост - основание за отмяна на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че вторият правен въпрос не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е коректно поставен, не отговаря на фактите по делото, респ. не е значим за изхода на спора. Въпросът е свързан със защитни тези на ответника, обективирани и във въззивната жалба, че превозвачът е нарушил задълженията си по чл. 302 ТЗ /да пази товара с грижата на добър търговец/, както и за пределите на отговорността на застрахователя /предвид възражението, че са застраховани само вреди, настъпили при превоз с конкретни композиции от влекач и полуремарке/. Въззивният съд е обсъдил наведените в жалбата доводи и е изложил подробни мотиви, като несъгласието на касатора с тяхната правилност и обоснованост не е основание за допускане на решението до касация.

Третият материалноправен въпрос – относно критериите по чл. 20 ЗЗД за тълкуване на договора, е значим за изхода на спора, но касаторът не обосновава наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Трайна е непротиворечива е съдебната практика, вкл. цитираните от касатора решения на ВКС, че съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Видно от изложените в обжалваното решение мотиви, въззивният съд е тълкувал спорните клаузи и в двата застрахователни договора при спазване на законовите изисквания на чл. 20 ЗЗД и в съответствие с цитираната съдебна практика - търсил е действителната воля на страните, вкл. е преценявал конкретните договорни клаузи в контекста на останалите договорни разпоредби и целта на договора. Изложените от касатора доводи представляват твърдения за неправилна преценка на доказателства и нарушения на материалния закон, довели до неправилност на изводите на съда. Позоваването от касатора на друго решение на същия съдебен състав е некоректно, тъй като правните изводи в него са резултат от преценка на различни факти и обстоятелства.

Четвъртият материалноправен въпрос – относно правото на застрахователя по застраховката гражданска отговорност, отговарящ по регресната претенция на застрахователя по имуществената застраховка на увреденото лице, да прави всички възражения, произтичащи от застрахователните договори, не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е значим за изхода на спора. Въззивният съд е изложил изрични и подробни мотиви, че застрахователят по застраховката гражданска отговорност и ответник по иска с правно основание чл. 213 КЗ отм. може да прави всички възражения, вкл. да прави възражения за недължимост на застрахователното обезщетение, основани на превозния договор и договора за застраховка, като е разгледал и обсъдил наведените такива. Единственото възражение, което съдът е счел, че не може да се прави от страна на ответника, е относно срока за уведомяване на застрахователя по имуществената застраховка за настъпилото застрахователно събитие, но въпреки това го е разгледал по същество и е обсъдил доводите на ответника. Предвид изложеното и поставеният от касатора въпрос не е решаващ за спора и не отговаря на общия критерий за допускане до касационен контрол.

Петият и шестият материалноправни въпроси - за валидността и действието на договора за застраховане срещу рисковете по превоза по чл. 215, ал. 3 и 4 КЗ отм. или какви са целта, смисълът, значението и съотношението на разпоредбите в чл. 215, ал. 3 и 4 КЗ отм. и за покритието по застраховката по т. 10.2. от раздел II на Приложение №1 към КЗ отм. гражданска отговорност на превозвача с моторни превозни средства по суша, са общи, теоретични, не са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд, респ. не са значими за изхода на спора. Въпросите са поставени във връзка с оплакванията на касатора за неправилно тълкуване на чл. 6 и чл. 7 от процесния договор за застраховане на товари по време на превоз и на договора за застраховане гражданската отговорност на превозвача и с оглед доводите му за необоснованост на изводите на въззивния съд, че вредата е настъпила по време на превоза. Въззивният съд е приел за установено по делото, че товарът е откраднат по време на превоза, който е рализиран по обичайния маршрут и в договореното време, изложил е и мотиви относно застрахователното покритие по договора за застраховка ГО на превозвача, вкл. относно приложението на т. 13 от приложение 1 към КЗ отм., като твърденията на касатора за необоснованост на тези изводи не подлежат на разглеждане в производството по допускане на въззивото решение до касационно обжалване. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че въпросите не обосновават наличието на общата предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол.

По разноските:

С оглед изхода на спора касаторът следва да бъде осъден да плати на ответната страна разноските за касационното производство в размер на 3 420.00 лева адв. в.ие. Като съобразява обжалваемия интерес и минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и фактическата и правна сложност на спора, съдът намира за неоснователно възражението на касатора по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1483 от 19.06.2019г. по в. т.д.№1974/2019г. на Апелативен съд - София в обжалваната част.

ОСЪЖДА „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] да плати на ЗАД „Б. В. И Груп“, ЕИК[ЕИК] сумата 3 420.00 лева разноски за касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.