О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3958

гр. София, 07.12.2023 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети октомври през две хиляди и двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ : ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

Л. А.

като разгледа, докладваното от съдия Л. А. гр. дело № 1063 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Министерство на вътрешните работи, със съдебен адрес [населено място], представлявано от юрк. В. Т., срещу въззивно решение № 2264/18.08.2022 г. по в. гр. дело № 7812/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20054559/26.02.2021 г. по гр. дело № 26052/2019 г. на Софийски районен съд, с което ответникът Министерство на вътрешните работи е осъдено да заплати на ищеца Г. П. Г. на основание чл. 234, ал. 8 и ал. 10 вр. чл. 239, ал. 1 ЗМВР (ред. към ДВ, бр. 10/2018 г.) вр. чл. 189, ал. 1, т. 3 и ал. 6 ЗМВР сумата 13 702,10 лв., представляваща обезщетение за неизползван отпуск за ненормиран работен ден за периода 01.04.2006 г. до 02.07.2018 г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на исковата молба до окончателното изплащане, както и сумата 833,54 лв. лихва за забава за периода 03.10.2018 г. – 09.05.2019 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, като постановено срещу ненадлежен ответник, необосновано и неправилно, поради нарушение на материалния закон и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Ответникът по касационната жалба Г. П. Г., [населено място], оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор. Поддържа, че не са налице основания за допускане на решението до касационен контрол, а по същество подадената жалба е неоснователна.

Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

От данните по делото се установява следното:

Въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 234, ал. 8 и ал. 10, във вр. с чл. 239, ал. 1 ЗМВР (ред. ДВ, бр. 10/2018 г.) във вр. с чл. 189, ал. 1, т. 3 и ал. 6 ЗМВР и чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР (отм.) за заплащане на сумата 13 702,10 лева, представляваща дължимо обезщетение за неизползван отпуск за ненормиран работен ден за периода 01.04.2006 г. - 02.07.2018 г. Като неоснователно е отхвърлено твърдението за липса на процесуална легитимация на ответника МВР, като съдът се е позовал на задължителна практика на ВКС, според която пасивно легитимиран да отговаря по искове, предявени от държавен служител в МВР за обезщетения, произтичащи от прекратяване на служебно правоотношение, е МВР като администрация на органа по назначаването, а не тази на дирекцията, в която държавният служител е изпълнявал длъжността си. Посочено е, че между страните не се спори, че ищецът е заемал длъжността старши инспектор, началник на група (главен разследващ полицай) в сектор „Разследване“ към 04 РУ при СДВР, като през целия процесен период е работил на ненормиран работен ден до прекратяването на служебното му правоотношение със заповед № 8121К-7478/28.06.2018 г., издадена от Министъра на вътрешните работи. Съгласно чл. 227 ЗМВР, заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на държавен служител се издава от съответния орган по чл. 158 или 159 ЗМВР, следователно в конкретния случай е прието, че органът по назначаването е министърът на вътрешните работи и следователно МВР като администрация към министъра отговаря по предявения иск. Във връзка с формираните правни изводи по съществото на спора въззивният съд е счел първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което е препратил към мотивите на СРС по реда на чл. 272 ГПК. По конкретните доводи в жалбата е отчел, че отпускът по чл. 189, ал. 1, т. 3 от ЗМВР, респ. по 212, ал. 1, т. 3 от ЗМВР (отм.) е определен в максимален, а не фиксиран размер, от 12 дни. Позовал се е на практиката на ВКС, формирана по приложението на чл. 83, ал. 1, т. 3 ЗДАНС, която норма е идентична с относимите в ЗМВР. Съгласно нея, когато съответният административен ръководител не упражни правомощието си да издаде заповед, с която да определи конкретния размер на полагаемия се допълнителен платен годишен отпуск на служителите, на служителя следва да бъде признато правото на допълнителен отпуск в установения от закона максимален размер от 12 дни. Доколкото по делото не са представени актове на съответния административен ръководител, с които да се определя размера на дължимия на ищеца допълнителен отпуск по чл. 189, ал. 1, т. 3 от ЗМВР, респ. чл. 212, ал. 1, т. 3 от ЗМВР (отм.) за съответната година, съдът е приел, че ищецът има право на пълния законоустановен размер. За неоснователни са приети доводите на ответника, че дължимото обезщетение е било изплатено, тъй като от съдържанието на представената справка за изплащане на обезщетение на основание чл. 234, ал. 8 ЗМВР от 13.08.2018 г. е установено, че се касае за редовния и допълнителния платен годишен отпуск на ищеца по чл. 189, ал. 1, т. 1 и 2 ЗМВР. Като допълнителен аргумент за дължимостта на търсеното обезщетение, съдът е посочил, че давността на претендираното вземане е започнала да тече от момента на прекратяване на правоотношението. В заключение е прието, че за ищеца е възникнало право на обезщетение по чл. 234, ал. 8 ЗМВР за полагащия му се допълнителен платен годишен отпуск за работа при ненормиран ден по чл. 189, ал. 1, т. 3 ЗМВР в приложимата към момента на прекратяване на служебното правоотношение редакция и доколкото липсват доводи относно начина на изчисляване, е прието, че дължимото на ищеца обезщетение е в размер на 13 702,10 лева, съобразно заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза.

В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3 ГПК е формулиран следният въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за който се твърди, че е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС: „При трудовоправни спорове със служител, чиито орган по назначаване е министърът на вътрешните работи, но осъществява или е осъществявал трудова дейност в структурата на МВР по чл. 37 от ЗМВР, следва ли ответник да бъде Министерство на вътрешните работи, или ответник следва да е съответната структура по чл. 37 от ЗМВР, в която се осъществява или е осъществявана трудовата дейност?“. Посочени са решение № 128/29.04.2011 г. по гр. д. № 1356/2009 г., IV г. о., ВКС, решение № 446/04.02.2014 г. по гр. д. № 1813/2013 г., ВКС, решение № 531/12.12.2011 г. по гр. д. № 1536/2010 г., IV г. о., ВКС и определение № 1041/06.11.2015 г. по гр. д. № 3317/2015 г., III г. о., ВКС. В изложението е поставен и втори въпрос във връзка с приложението на чл. 189, ал. 1, т. 3 ЗМВР вр. чл. 234, ал. 8 ЗМВР, за който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – осн. по чл. 280, ал. 1, т. 3 ВКС, който конкретизиран е следният: доколкото нормата на чл. 234, ал. 8 ЗМВР е ясна и в настоящата редакция гласи, че при прекратяване на служебното правоотношение на държавните служители се изплаща обезщетение за неизползвания отпуск по чл. 189, ал. 1, т. 1 и 2 ЗМВР, следва ли при изплащане на обезщетението да бъде направена изрично разбивка относно различните видове отпуск по чл. 189, ал. 1, т. и 2, респ. и по т. 3 на същия член според редакцията, действала в процесния период?

Поддържа се още наличието на очевидна неправилност като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

По въпрос № 1:

По поставения въпрос е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в решение № 14 от 17.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 625/2010 г., III г. о., ГК, и решение № 187 от 20.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 47/2013 г., III г. о., ГК. Съгласно нея страни по служебното правоотношение - което е едностранно властническо по възникване и характер и двустранно по субекти - са държавният служител и органът по назначаването. Съдържание на правоотношението са взаимните държавно-служебни права, задължения и компетентности на страните, като част от тях, свързани с определяне и изплащане на заплата, подсигуряване ползването на платения отпуск или изплащане на обезщетение за него при освобождаване от служба, се осъществяват чрез структурата или звеното, в което служи държавният служител, без това да я прави страна по правоотношението. Пасивно легитимиран да отговаря по искове, предявени от държавен служител в МВР за обезщетения, произтичащи от прекратяване на служебно правоотношение е Министерство на вътрешните работи като администрация на органа по назначаването, а не тази на Дирекцията, в която държавният служител е изпълнявал длъжността си. Понятието работодател сочи на страна по трудово правоотношение, вкл. възникналото по чл. 61, ал. 2 КТ, но е неотносимо за случая при служебния характер на правоотношението и отчитане кои са страните по него. Въззивният съд изцяло се е съобразил с посочената практика, поради което не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следва да се посочи, че цитираните от касатора решения по чл. 290 ГПК не са относими към настоящия случай, защото от тях е видно, че са основани върху приложението на чл. 61, ал. 2 КТ, който е неприложим за служебното правоотношение по ЗМВР в конкретния случай.

За пълнота следва да се посочи, че обжалваното решение не е вероятно недопустимо, в какъвто смисъл са наведени твърдения в изложението по постановения въпрос. Както беше изяснено, съдебната практика е единодушна, че пасивно легитимирания ответник по предявения иск, касаещ права, свързани с прекратяването на служебното правоотношение, е МВР като администрация на органа по назначаването – министъра на вътрешните работи.

По въпрос № 2:

С. Т. решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма. Нормите, както на чл. 189, ал. 1, т. 3 ЗМВР, така и на чл. 234, ал. 8 ЗМВР са ясни и между двете не съществува противоречие в приложимата им редакция към момента на прекратяване на служебното правоотношение на ищеца и възникването на вземането му за обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск по чл. 187, ал. 5, т. 1 ГПК. По приложението на посочените норми има трайна и непротиворечива практика, която няма нужда от осъвременяване. За пълнота следва да се посочи, че в обжалваното решение не е прието, че е необходимо да бъде направена разбивка относно изплащането на обезщетение за различните видове отпуск. Твърдението на касатора се основава на възражението му, че обезщетението за отпуска по чл. 189, ал. 1, т. 3 ЗМВР е включено в платеното на ищеца обезщетение, което въззивният съд е отхвърлил като недоказано. Твърдения, касаещи правилността на обжалваното решение по същество не могат да бъдат разглеждани на настоящия етап от производството пред ВКС преди да е допуснато касационното обжалване.

Относно основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност.

При постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.

По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2264 от 18.08.2022 г., постановено по в. гр. дело № 7812/2021 г. на Софийски градски съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

2.