Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗКПУ „А. Си“ – в ликвидация, [населено място], [община], с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Шуменски окръжен съд № 28 от 11.02.2022 г. по гр. д.№ 168/ 2021 г., с което е потвърдено /в обжалваната пред въззивния съд част/ решение на Великопреславски районен съд от 31.12.2020 г. по гр. д.№ 75/ 2020 г. и по този начин касаторът е осъден да заплати на К. Х. А. 14 440 лева – сбор от трудово възнаграждение за месеците от януари до декември 2017 г., в размер на по 460 лева месечно, или общо в размер на 5 520 лева, трудово възнаграждение за месеците от януари до декември 2018 г., в размер на по 510 лева месечно, или общо в размер на 6 120 лева и трудово възнаграждение за месеците от януари до май 2019 г., в размер на по 560 лева месечно, или общо в размер на 2 800 лева, ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба – 14.02.2020 г. - до окончателното й плащане и 865,14 лева разноски, както и е осъден да заплати държавна такса върху цената на уважените искове в размер на 577,60 лева.

Като основание за допускане на обжалвания акт до касационен контрол жалбоподателят повдига правните въпроси „Може ли да се приеме, че работникът е изпълнявал без прекъсване за целия исков период, точно и добросъвестно работата която му е възложена с трудовия договор, ако същия е посещавал работното си място инцидентно, през дълги интервали от време и не е полагал 8 часов труд съобразно договореното при пълен работен ден? и „Дължи ли работодателя трудово възнаграждение на работника за периода от трудовия договор, през който работника не е изпълнявал възложената му с трудовия договор работа точно и добросъвестно и не е полагал 8 часов труд съобразно договореното в трудовия му договор при пълен работен ден, а инцидентно е посещавал работното си място, през продължителни периоди от време?“. Касаторът счита, че първият от тези въпроси има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а вторият намира за разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/.

Ответната по касация страна К. А. оспорва жалбата. Поддържа, че първият от въпросите няма претендираното от касатора значение, тъй като законът е ясен и пълен, а и защото не кореспондира на фактическите констатации на въззивния съд. По последното съображение счита, че необуславящ е и вторият въпрос. Излага и доводи за неоснователност на касационната жалба по същество и моли касационното обжалване да не бъде допуснато.

Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.

За да уважи предявения иск до размера, в който е бил сезиран, въззивният съд приел, че страните по делото са били в трудово правоотношение, възникнало от трудов договор № 49/ 01.10.1995 г., сключен между ищцата като работник и ЧЗК „А. Си“, [населено място]. С договора ищцата била назначена на длъжност счетоводител, на пълен работен ден, безсрочно, с определено трудово възнаграждение. С допълнително споразумение № 03/ 05.11.2007 г. бил определен нов размер на трудовото възнаграждение. На 12.05.2017 г. на ищцата била издадена от ответника служебна бележка, която да й послужи пред миграционните служби. На проведено на 22.06.2019 г. годишно отчетно–изборно събрание на ЗКПУ „А. Си“ било взето решение за прекратяване на кооперацията, бил избран ликвидатор и бил определен 12- месечен срок на ликвидация. Ответната кооперация предала в съответното поделение на НОИ ведомостите за заплати за периода 01.01.1995 г. – 31.05.2012 г. и подала уведомление по чл. 62 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата считано от 01.07.2012 г. От 01.2014 г. до 31.12.2018 г. кооперацията нямала счетоводно отразени разходи за персонал, а от намиращите се в НОИ документи не се установявало да били начислени трудови възнаграждения и осигуровки на ищцата за периода от 01.07.2012 г. до датата на предаване ведомостите за заплати с приемо-предавателен протокол от 18.06.2020 г.. От свидетелските показания се установявало, че ищцата работила в ответната кооперация до 2019 г., участвала при раздаване на рента и купони на членовете й. Също така тя издавала и образец УП 30 за пенсиониране и други счетоводни документи. Ищцата отивала на работа всеки ден и се връщала след обяд. При тези фактически установявания от правна страна съдът посочил, че ищцата е работила в ответната кооперация по трудово правоотношение на основание безсрочен трудов договор от 01.10.1995 г., което правоотношение не било прекратено за исковия период. Прекратяването на трудовото правоотношение можело да стане само писмено, а липсвал документ, който да обективира волеизявление на някоя от страните за такова прекратяване. Отразените от работодателя данни в счетоводните му баланси и отчети и представените от него в НОИ и НАП документи не били доказателство за прекратяване на трудовото правоотношение между страните. Затова работодателят дължал заплащане на уговореното в трудовия договор възнаграждение за реално положения от ищцата труд в размер не помалко от минималната работна заплата за страната. За исковия период ищцата изпълнявала добросъвестно и без прекъсване трудовите си задължения към ответната кооперация, а възраженията на ответника за неизпълнение на тези задължения останали недоказани. Уговореното в трудовия договор възнаграждение за изпълняваната от ищцата длъжност било в размер под минималната работна заплата за страната за съответния период и на основание чл. 245 ал. 1 КТ на нея се дължала именно минималната работна заплата.

Така мотивираното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване по поставените правни въпроси, тъй като те не са обуславящи. Въззивният съд изрично е приел за установено по делото, че за исковия период ищцата е изпълнявала добросъвестно и без прекъсване трудовите си задължения към ответната кооперация, а възраженията на ответника за неизпълнение на тези задължения намерил за недоказани. Затова въпросите за правните последици от обстоятелството, че работникът не е изпълнявал възложената му с трудовия договор работа точно и добросъвестно и не е полагал 8 часов труд съобразно договореното в трудовия му договор при пълен работен ден, нямат отношение към правните разрешения на въззивния съд, който не е установил такива факти при извършения доказателствен анализ. Следователно въпросите не обуславят решението му и по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато.

По тези съображения Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Шуменски окръжен съд № 28 от 11.02.2022 г. по гр. д.№ 168/ 2021 г.

ОСЪЖДА ЗКПУ „А. Си“ – в ликвидация, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], обл.Шумен, [улица], да заплати на К. Х. А., ЕГН [ЕГН], с.Златар, обл.Шумен, [улица], 1 000 лв /хиляда лева/ разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: