Върховният административен съд на Р. Б. - Пето отделение, в съдебно заседание на единадесети май две хиляди и двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Д. Ч. ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНОИЛ М. Д. при секретар М. Д. и с участието на прокурора Е. Д. изслуша докладваното от съдията Е. Д. по административно дело № 2908 / 2022 г.

Производството е по чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Държавен фонд „Земеделие“ /ДФЗ/, чрез процесуален представител, против решение №194 от 13.01.2022г., постановено по адм. дело №8567/2021 на Административен съд София-град/АССГ/, в частта, с която в съдебно производство по реда на чл.203 и сл. АПК вр. чл.61 от Закона за държавния служител/ЗДСл/, Държавен фонд „Земеделие“ е осъден да заплати на И. П., сумата от 4352.29 лв., представляваща обезщетение за вреди от неизползван платен годишен отпуск за 58 дни, за периода от датата на незаконното уволнение на ищеца- 30.03.2017г. със Заповед №159/30.03.2017г. на изпълнителния директор на фонда, до датата на възстановяване на ищеца на заеманата от преди уволнението му длъжност-22.01.2019г.; ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от 10.01.2019г. до окончателното му плащане.

Касаторът навежда доводи за неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост - касационно основание по чл.209, т.3 от АПК. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Съображения излага в касационната жалба. Претендира разноски. Прави възражение по чл.78, ал.5 ГПК.

Ответната страна И. П., чрез процесуален представител оспорва касационната жалба и моли да бъде отхвърлена като неоснователна. Съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски за касационната инстанция.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.221, ал.1 от АПК и чл.232 от АПК, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Касационната инстанция намира решението на Административен съд София-град в обжалваната му част за правилно.

Спорният въпрос в настоящия случай касае дължимостта от ДФЗ на обезщетение, представляващо обезщетение за вреди от неизползван платен годишен отпуск за периода от датата на незаконното уволнение на служителя Патев (в случая 30.03.2017г.) до датата на възстановяване ищеца на работа (22.01.2019г.) в хипотезата, когато това лице не е престирало работна сила по трудово или служебно правоотношение за претендирания период на обезщетение, т. е. за интервал от време, в който за лицето не би възникнало право да ползва платен годишен отпуск.

По този въпрос е приложимо Решение на СЕС (Първи състав) от 25 юни 2020г. по съединени дела С-762/18 и С-37/19, с предмет две преюдициални запитвания, отправени на основание ДФЕС от районен съд Хасково (България) (С-762/18) и от Corte suprema di cassazione (Върховен касационен съд, Италия) (С-37/19) с актове от 26.11 и 27.11 2018г., в рамките на производства по дела QH срещу Върховен касационен съд на РБ и CV срещу Iccrea Banca SрA, относно тълкуването на чл.7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04 ноември 2003г. и на чл.31, 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

Преюдициалните запитвания са отправени в рамките на два спора, първият от които се води между QH срещу Върховен касационен съд на РБ по повод прилагането то този съд на негова практика, за която се твърди, че е несъвместима с правото на съюза и е довела до лишаването на QH от обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от датата на незаконното й уволнение до датата на възстановяването й на робата (С-762/18), а вторият - между CV срещу Iccrea Banca SрA относно подобни обстоятелства (С-37/19).

По-конкретно преюдициалното запитване на АС-Хасково е със следните въпроси: 1. Трябва ли чл.7 1 от Директива 2003/88ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04 ноември 2003г. да се тълкува в смисъл, че не допуска национално законодателство и/или практика, според които работник, който е бил незаконно уволнен и след това е възстановен на работа от съда, няма право на платен годишен отпуск за времето от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа?; 2. При положителен отговор на първия въпрос трябва ли чл.7 1 от Директива 2003/88ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04 ноември 2003г. да се тълкува в смисъл, че не допуска национално законодателство и/или практика, според които при последващо прекратяване на трудовото правоотношение този работник няма право на финансово обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск?

Съгласно т.81 от Решението по съединени дела С-762/18 и С-37/19, на първия въпрос по дело C-762/18 следва да се отговори, че член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по силата на която работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, няма право на платен годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа, поради това, че през този период не е полагал действително труд за работодателя.

Съгласно т.89 от Решението по съединени дела С-762/18 и С-37/19, на втория въпрос по дело C-762/18 и на единствения въпрос по дело C-37/19 следва да се отговори, че член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по силата на която при последващо прекратяване на трудовото правоотношение след като работникът е бил уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, този работник няма право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа.

Следва да се акцентира върху мотивите на Съда в т.67, т.68, т.69 и т.70 от Решението, според които както настъпването на нетрудоспособност поради болест, лишаването на работника от възможност да работи заради уволнение, обявено впоследствие за незаконно, по принцип е непредвидимо и не зависи от волята на този работник(т.67). Обстоятелството, че в периода от датата на незаконното му уволнение до датата на възстановяването му на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на това уволнение със съдебно решение съответният работник не е полагал действително труд за работодателя си, се дължи на действията на последния, довели до незаконното уволнение, без които работникът щеше да може да работи през посочения период и да упражни правото си на годишен отпуск.(т.68). В хипотеза като разглежданата в главните производства по настоящите дела периодът от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването на работника на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението със съдебно решение трябва да се приравни на период на действително полагане на труд за целите на определянето на правото на платен годишен отпуск(т.69). Следователно практиката на Съда относно правото на платен годишен отпуск на работник, който поради болест не е бил в състояние да упражни правото си на посочения отпуск през референтния период и/или периода на прехвърляне, определен в националното право, е съответно приложима към хипотеза като разглежданата в главните производства по всяко от настоящите дела, при която работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, не е полагал действително труд за работодателя си през периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа(т.70).

В настоящия казус непрестирането на работна сила, макар не по трудово, а по служебно правоотношение, е поради незаконно уволнение, резултат от което е невъзможността на служителя да упражнява права, свързани с това правоотношение, между които и правото на платен годишен отпуск.

След като в случая не се оспорват релевантните факти на незаконно уволнение, периода на оставане без работа, в който служителя не е бил страна по трудово или служебно правоотношение, датата на възстановяване на работа, полагащите се дни платен годишен отпуск на Патев и определения от съда размер на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за процесния период, настоящия състав приема за съответни на приложимите материалноправни норми изводите на първоинстанционния съд за дължимост от страна на Държавен фонд „Земеделие“ обезщетение за вреди от неизползван платен годишен отпуск за 58 дни, за периода от датата на незаконното уволнение на ищеца- 30.03.2017г. до датата на възстановяване на ищеца на заеманата от преди уволнението му длъжност, в определния от АССГ размер, ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от 10.01.2019г. до окончателното му плащане.

Не се кредитират доводите в касационната жалба. Решението на СЕС по запитвания за тълкуване( преюдициалното заключение на Съда) е задължително не само за националната юрисдикция, отправила преюдициалното запитване, но и за всички останали национални юрисдикции.

Решението на първата инстанция е обосновано. Изводите на съдебния състав кореспондират със събраните по делото доказателства и са формирани след тяхната правилна преценка.

Предвид изложеното, решението на Административен съд София-град като постановено при липса на отменителното основание по чл.209, т.3, следва да бъде оставено в сила.

Съобразно изхода на спора и претендираните и доказани разноски, на И. П. следва да се присъдят разноски по делото за настоящата инстанция в размер на 750лв.-заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 23.03.2022г. с адвокат П. В., като възражението за прекомерност не се уважава с оглед фактическата и правна сложност на делото и размера на заплатения и претендиран хонорар, който кореспондира с предвидения минимален размер за категорията дела, определен в Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните адвокатски възнаграждения.

Воден от горното и на основание чл.221, ал.2 от АПК, Върховният административен съд, Пето отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение №194 от 13.01.2022г., постановено по адм. дело №8567/2021 на Административен съд София-град.

ОСЪЖДА Държавен фонд „Земеделие“, да заплати на И. П. [ЕГН], сумата от 750 /седемстотин и петдесет/ лева, разноски по делото за настоящата инстанция.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ ДОНКА ЧАКЪРОВА

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ Е. М. п/ ЕМИЛ ДИМИТРОВ