ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№1148
гр. София, 28.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. Б.
ЧЛЕНОВЕ: ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
М. Б.
като изслуша докладваното от съдия Бойчева т. д. № 2546 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Б. С. Д., против решение № 10041/27.04.2022 г. по в. гр. д. № 4368/2019 г. по описа на Апелативен съд – София, 10 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 4186/07.06.2019 г. по гр. д. № 10608/2017 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, 13 състав, в частта, с която по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК е признато за установено, че съществува изискуемо парично вземане в полза на “ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД против Б. С. Д., произтичащо от сключен между тях Договор № 000OD-R-008061 от 05.12.2012 г. за банков кредит - овърдрафт “Пре-имущество”, за следните суми: 25 000 евро - просрочена главница, ведно със законна лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 24.11.2016 г., до окончателното изплащане на вземането, сумата от 6 863,28 евро - договорна лихва за периода от 31.08.2014 г. до 07.11.2016 г., сумата от 3490,79 евро - наказателна лихва за периода от 30.09.2014 г. до 23.11.2016 г., сумата от 41,15 евро - застрахователна премия, 619,97 евро - комисионни за управление за периода от 2013 г. до 2016 г. вкл., за което вземане е издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 12.12.2016 г. по ч. гр. д. № 67251/2016 г. по описа на СРС, 118 състав.
Въззивното решение в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни исковете с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК вр. с чл. 430, ал. 2 от ТЗ за сумата над 6 863,28 евро до 6 916,61 евро и с правно основание чл.422 вр. с чл. 415 от ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 57,60 лева, не е обжалвано и е влязло в сила.
С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 от ГПК. Твърди се, че въззивният съд неправилно е възприел за доказано твърдението, че жалбоподателят е усвоил процесните суми, въпреки направеното от него оспорване, като е кредитирал заключението на съдебно-счетоводната експертиза, без да съобрази, че същото е изготвено само въз основа на счетоводните записвания на банката, представени под формата на електронни таблици, които не носят белезите на счетоводен документ. Твърди се, че въззивният съд не е съобразил, че ищецът не е представил документите, които по искане на ответника е бил задължен да представи по чл. 190 от ГПК в първоинстанционното производство, а именно първичните счетоводни документи – платежни нареждания за твърдените преводи на процесните суми по сметка на жалбоподателя или в полза на трети лица. Твърди се, че в случая не само не е приложена последицата по чл. 161 от ГПК, но и дори не е обсъдено това от въззивния съд. Твърди се, че процесният случай не попада в изключението по чл. 7, ал. 5 от ЗСч и първични счетоводни документи е следвало да бъдат съставяни, ако действително са били извършени твърдените платежни операции. Твърди се, че неправилно въззивният съд не е отчел, че се прилага чл. 8, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 3/16.07.2009 г. за условията и реда за откриване на платежни сметки, за изпълнение на платежни операции и за ползване на платежни инструменти на БНБ, които са императивни и не могат да бъдат дерогирани с клаузите на сключения договор. Твърди се, че по процесната разплащателна сметка са внасяни и теглени собствени средства на жалбоподателя. Твърди се, че е неправилно определянето на кредита като овърдрафт. Твърди се, че не е отчетено, че вещото лице не дава отговор на допълнителната задача, защото не са налице платежни нареждания за директен дебит, нито за плащания от сметка на банката към трети лица. Твърди се, че при условие, че исковете бъдат уважени, то е направено своевременно изявление за прихващане с ликвидно и изискуемо вземане на жалбоподателя към банката, присъдено със съдебно решение и издаден изпълнителен лист спрямо “Месни продукти” ЕООД (от чието търговско предприятие банката се била удовлетворила в качеството си на заложен кредитор по реда на чл. 46, ал. 1 от ЗОЗ), срещу насрещното вземане на банката за дължимите от жалбоподателя суми – разходите на банката за разглеждане и отпускане на кредита, които не се оспорват. Твърди се, че в случая “Месни продукти” ЕООД е дъщерно дружество на дружеството майка – банката, като последната може да носи отговорност за поведението на дъщерното дружество, макар то да има отделна правосубектност. Твърди се, че немотивирано съдът не е уважил и искането на жалбоподателя, при евентуално уважаване на ищцовата претенция, така направеното изявление за прихващане да бъде разгледано и като предложение до търговеца по смисъла на чл. 292 от ТЗ. Твърди се, че неправилно въззивният съд е интерпретирал заявлението за прихващане като извънсъдебно признание за съществуването на дълга за главница по кредита, доколкото заявлението се отнася за прихващане на такси и разноски по сключването на кредита, а не означава признание относно изпълнението от страна на банката на задължението й за предоставяне на процесните суми. Твърди се, че въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон по отношение на уважената претенция за наказателна лихва, като неправилно не е приложил разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП по отношение на договора за кредит с физическо лице – потребител. Твърди се, че начислената от банката по чл. 6.1. от Общите условия наказателна лихва (неустойка) е в размер на 35%, който е неправомерно висок и несъразмерен със задължението, за неизпълнението на което е предвидена. Твърди се, че при съпоставянето й с размера на законната лихва е видно, че е прекомерно завишена и не отговоря на изискването за добросъвестност, поради което е нищожна, за което въззивният съд е следвало да следи служебно. Твърди се, че уговореното задължение за наказателна лихва обременява длъжника, предвид че по договора е предвидено обезпечение – ипотека в полза на банката кредитор, което води до извод, че предвидената неустойка излиза извън обезпечителната й функция. Твърди се също, че клаузата за неустойка е нищожна и поради това, че не е описана на ясен и разбираем език, тъй като нито в договора, нито в Общите условия към него, нито в Бюлетина за лихвите, размерът на наказателната лихва не е конкретно и ясно определен и индивидуално уговорен, нито е указан начинът, по който тази лихва се формира.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Поставя следните въпроси:
1. Счетоводните записвания на банките ползват ли се с материална доказателствена сила и може ли съдът да приеме, че банката-кредитор е изпълнила задължението си за предоставяне на сумите по договор за банков кредит само въз основа на съдебно-счетоводна експертиза, изготвена единствено по счетоводните записвания в счетоводството на банката, без наличието на първични счетоводни документи?
2. Следва ли съдът да приложи последиците на чл. 161 от ГПК, когато страната е била задължена да представи документи по реда на чл.190, ал. 1 от ГПК, но немотивирано не го е направила? Дължи ли съдът произнасяне по непредставянето на документите, които страната е била задължена да представи?
3. “Наказателна лихва”, уговорена по договор за банков кредит, която се начислява за всеки ден забава, има ли правния характер на неустойка и приложими ли са към нея чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и постановките на задължителната практика на Върховния касационен съд, Търговска колегия, изразена в ТР 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС? При кредит, чието изпълнение е обезпечено с ипотека върху недвижим имот, следва ли да се приеме, че предвидената неустойка е извън рамките на обезпечителната функция, следваща от чл. 92 от ЗЗД, и противоречи на добрите нрави, когато е уговорена в размер, надвишаващ в пъти законната лихва?
4. Може ли да се приеме, че изявление за прихващане, в което не са посочени сумите на пасивното вземане, представлява признаване на същото в цялост?
5. Приложимо ли е задължението (per argumentum a contrario) за съставяне на първични счетоводни документи за банковите институции, предвидено в чл. 7, ал. 5 от Закона за счетоводството (изм. - ДВ, бр. 96 от 2004 г.), в редакцията, действала през процесния период: “Издаването на първичен счетоводен документ по ал. 1, освен в случаите когато получателят желае или когато това е предвидено в нормативен акт, не е задължително, когато: 1. Стопанската операция е документирана с фискална касова бележка, издадена от фискално устройство, по ред, определен с наредба на министъра на финансите, или с ценна книга, издадена по реда на Наредбата за условията и реда за отпечатване и контрол върху ценни книжа; И 2. Получател по нея е физическо лице, което не е търговец”? Приложимо ли е задължението за съставяне на първични счетоводни документи по същата разпоредба, ако сключеният договор за банков кредит е квалифициран от съда като овърдрафт (ипотечен, уговорен да се отпусне по разплащателна сметка, с конкретен погасителен план и лихва, определяна както при овърдрафт)?
6. Налице ли са условията за извършване на прихващане между кредитор на дружеството длъжник по ЗОЗ и заложния кредитор, когато последният се е удовлетворил със заложеното предприятие в цялост по реда на чл. 46, ал. 1 от ЗОЗ?
По отношение на първите четири въпроса се твърди, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение на петия въпрос се твърди наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 от ГПК. По отношение на шестия въпрос се твърди наличие на основания по чл.280, ал. 1, т. 2 и съответно т. 3 от ГПК.
Ответникът “ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД възразява по основателността на искането за достъп до касация и оспорва подадената жалба като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 от ГПК, намира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.
В случая въззивният съд, за да потвърди решението на първоинстанционния съд в обжалваната част, е приел, че след крайния срок на договор за кредит – овърдрафт се конвентира в обикновен договор за кредит, при който погасяването се извършва при определен погасителен план, като в чл. 5.1. от Общите условия, които са неразделна част от подписания от въззивника договор, е предвиден начинът на погасяване – на равни месечни вноски с падеж и размер, определени в погасителен план. Приел е, че договорът за кредит – овърдрафт, заедно с Общите условия към него, изчерпателно уреждат всички въпроси, залегнали в чл.12, ал. 1, т. т. 7-9 от ЗПК, като това го определя като действителен и годен да породи правни последици. Приел е за неоснователно възражението на въззивника, че Общите условия не са му били предадени, същият не се е запознал с тях и затова те не го обвързват, тъй като в раздел пети от договора за кредит от 05.12.2012 г. е записано, че те са неразделна част от него и въззивникът е декларирал, че е запознат с тях и са му представени, под което изявление същият е положил подпис. Приел е, че Общите условия регламентират подробно правилата по процесния договор за кредит – овърдрафт и те се прилагат при липса на уредба в него, а Тарифата на банката, включваща Бюлетина на лихвите – чл. 1.1., б. “д” от Общите условия, може да се разглежда като методология за начина на начисляване на лихвите по кредити. Приел е, че при връчването на нотариалната покана до кредитополучателя, с която кредитът е обявен за предсрочно изискуем, е спазена процедурата по чл. 47, ал. 1 от ГПК. Относно възражението на въззивника, че не е получил претендираната главница, както и че счетоводството на банката не е водено редовно, въззивният съд е приел, че същото по същество е свързано с оспорване на усвояването на кредита. Приел е, че в случая са представени нареждания/разписки, подписани от кредитополучателя, които не са оспорени по реда на чл. 193 от ГПК. Приел е, че предвид характера на кредита – овърдрафт и разпоредбите на чл. 3.1. и чл. 3.1.2. от Общите условия, страните са уговорили начин за усвояване на кредита чрез нареждане на кредитополучателя до кредитора, поради което към нареждането, с което е предвидено въззивникът да усвоява кредита – овърдрафт не намират приложение чл. 13 и чл. 18 от Наредба № 3/16.07.2009 г. за условията и реда за откриване на платежни сметки, за изпълнение на платежни операции и за ползване на платежни инструменти на БНБ. Въззивният съд е приел, че именно по този начин се установява от счетоводната експертиза по делото да е усвоен овърдрафтът, а аргумент за съществуването на вземането на банката за главница може да се изведе и от заявлението за прихващане, направено от Б. Д., в което се съдържа извънсъдебно признание на неизгоден за издателя му факт, а именно съществуване на задължение към “ПИБ” АД по процесния договор за кредит – овърдрафт в размер на 25 000 евро. Въззивният съд е приел също, че направеното от Б. Д. изявление за прихващане не е породило правни последици, тъй като вземането на банката от ответника кредитополучател и вземането на последния от трето за спора лице – търговското дружество “Месни продукти” ЕООД, не са насрещни и не са налице материалноправните предпоставки по чл. 103 и чл. 104 от ЗЗД. Приел е, че макар по делото няма представени доказателства за това, то ако се приеме, че банката ищец като заложен кредитор е предприела изпълнение по реда на ЗОЗ и се е удовлетворила от продажбата на заложеното търговско предприятие “Месни продукти” ЕООД, то същата не се превръща в длъжник на останалите кредитори на залогодателя, не встъпва и не поема дълг, а задължението към останалите кредитори остава в тежест на залогодателя. Поради това за неоснователно е прието и направеното от ответника и настоящ касатор съдебно възражение за прихващане. За неоснователни са приети и възраженията на ответника за приемане на предложението за прихващане по реда на чл. 292, ал. 1 от ТЗ и за даване вместо изпълнение по чл. 65, ал. 2 от ЗЗД. Въззивният съд е приел и че разпоредбата за възнаградителната лихва - чл. 4 от договора за кредит, е ясна и разбираема като съдържание, същата е част от основния предмет на договора, както и че в случая тя не е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 от ЗПП. Приел е, че не са неравноправни на основание чл. 143, ал. 2, т. 13 от ЗПП разпоредбите на чл. 4.1.1. и чл. 4.1.2. от Общите условия, доколкото не предвиждат възможност на банката да променя едностранно лихвата, а само посочват кога се заплаща същата от кредитополучателя и как се отнася към всеки отделен лихвен период. Въззивният съд е приел, че не са неравноправни разпоредбите относно лихвата при просрочие - чл. 6.1. и чл. 6.1.1. от Общите условия към договора за кредит, препращащи към Тарифата на банката, част от която е и Бюлетинът за лихвите на банката, тъй като е стигнал до извода, че кредитополучателят е запознат и информиран за методиката, при която се извършва формирането на дължимите лихви. За неоснователно е прието и възражението на жалбоподателя, че клаузите за възнаградителната и наказателната лихва са нищожни поради противоречие с добрите нрави с оглед кумулирането на две неустойки, доколкото договорната лихва няма характер на неустойка, а на цена/възнаграждение, което се дължи на кредитора за ползвания от кредитополучателя паричен ресурс. Приел е за неоснователно и възражението на жалбоподателя, че извлечението от сметка не отговаря на минималните изисквания на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, доколкото минималните изисквания към съдържанието на извлечението от сметка са въведени с изменението с ДВ, бр. 59/29.11.2016 г., а процесното извлечение е изготвено преди тази дата – на 24.11.2016 г., както и че видно от съдържанието му, същото съдържа минималната информация съгласно изменената разпоредба.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения от касатора първи въпрос са неоснователни. Същият не е коректно зададен и не отразява установената фактическа обстановка по делото. В обжалваното решение във връзка с възражението на жалбоподателя, че не е получил претендираната главница, както и че счетоводството на банката не е водено редовно, въззивният съд е изложил подробни съображения за извода си, че кредитът е усвоен от кредитополучателя, като се е позовал не само на заключенията на съдебно-счетоводните експертизи, но и на характера на кредитното правоотношение като такова за овърдрафт по смисъла на Общите условия, приети от кредитополучателя, уговорения начин за усвояване на кредита съгласно чл. 3.1. и чл. 3.1.2. от Общите условия, представените от банката писмени доказателства за това и неоспорването им от страна на кредитополучателя по реда на чл. 193 от ГПК. Приел е също, че аргумент в подкрепа на съществуване на вземането на банката за главницата може да се изведе и от заявлението за прихващане, представено от ответника към отговора на исковата молба, чието съдържанието е прието и като извънсъдебно признаване на неизгоден за издателя му факт, а именно съществуване на задължение към “ПИБ” АД по процесния договор за кредит - овърдрафт в размер на 25 000 евро. Поради гореизложеното по отношение на така поставения първи въпрос не е налице общият селективен критерий за допускане на решението до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Поставеният от касатора втори въпрос не кореспондира с решаващата воля на въззивния съд и не е обуславящ за крайния изход по спора. В обжалваното въззивно решение е прието, че на основание чл. 190 от ГПК банката е представила писмени доказателства, представляващи първични счетоводни документи за периода от 28.12.2012 г. до 10.08.2014 г., които не са оспорени от жалбоподателя по реда на чл. 193 от ГПК, поради което са приети за истински частни писмени доказателства, и същите са преценени наред с останалите събрани по делото доказателства, включително заключенията на съдебно-счетоводна експертиза. Не се сочи от касатора кои други конкретни документи, извън горепосочените, не са представени от ищеца, въпреки че страната е била задължена за това по реда на чл. 190, ал. 1 от ГПК. Поради горното така поставеният втори въпрос не отговаря на общия селективен критерий за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Поставеният от касатора трети въпрос е общ и не може да се приеме като обуславящ за решаващата воля на въззивния съд. Този въпрос не отговаря на приетото от въззивния съд, който в обжалваното решение не е отрекъл наказателната лихва да има характер на неустойка, както и възможността клаузата като неравноправна да бъде прогласена за нищожна съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Противно на соченото от касатора, в обжалваното въззивно решение са обсъдените релевантните доводи и възражения на страните и е прието, че кредитополучателят е информиран за методиката, при която се извършва формирането на дължимите лихви, както и че разпоредбите относно лихвата за просрочие не са неравноправни. В т. 3 от цитираното от касатора Тълкувателно решение от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС е прието, че преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент. В разглеждания случай въззивният съд, в съответствие със задължителната практика на ВКС и предвид посочените в жалбата основания съгласно чл. 269 от ГПК, е извършил преценка на клаузата за наказателна лихва и е приел, че е неоснователно възражението за нищожност на същата поради противоречие с добрите нрави, предвид твърдяното кумулиране на възнаградителна и наказателна лихва. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не е зададен от касатора процесуалноправен въпрос относно правомощията на въззивния съд като втора инстанция по същество, поради което така поставеният въпрос не може да се обвърже и с твърдени нарушения на въззивния съд по реда на чл. 266, ал. 3 от ГПК. Останалите изложени от касатора доводи касаят съществото на спора и не могат да бъдат разглеждани във фазата на допуск до касация по реда на чл. 288 от ГПК, където преценката се извършва по реда на селектиране на касационните жалби при наличие на строго формалните предпоставки. Поради горното и по така поставения въпрос не се обосновава наличие на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Поставеният от касатора четвърти правен въпрос не е коректно зададен и не може да се приеме като обуславящ за крайния правен извод на въззивния съд. В случая въззивният съд, наред с обсъждането на останалите събрани по делото доказателства, единствено като допълнителен аргумент е приел, че представеното от касатора заявление за прихващане представлява, от една страна, извънсъдебно компенсаторно изявление към банката и от друга страна - съдържа извънсъдебно признаване на неизгоден за издателя му факт, а именно съществуването на задължение към банката по процесния договор за кредит – овърдрафт в размер на 25 000 евро. Останалите доводи касаят съществото на спора и не могат да бъдат обсъждани в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 от ГПК. Поради изложеното не се обосновава и по този въпрос наличие на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Поставеният от касатора пети въпрос, който е материалноправен, не е обсъждан от въззивния съд в обжалваното решение и съответно не е обусловил решаващата му воля по спора. Както е посочено по-горе по първия поставен въпрос, изводите на въззивния съд за дължимост на претендираните суми са направени след обсъждане на събраните по делото писмени доказателства и заключения на съдебно-счетоводни експертизи. В допълнение, разпоредбата на чл. 7, ал. 5 от ЗСч е ясна и не се нуждае от тълкуване. Поради горното по така поставения от касатора въпрос не е налице общият селективен критерий за допуск до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Липсата на обосноваване на общия селективен критерий по поставените от първи до пети въпрос изключва необходимостта от обсъждане на сочените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и съответно т. 3 от ГПК.
Поставеният от касатора шести материалноправен въпрос отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като е обусловил решаващия извод на въззивния съд относно заявеното от ответника и настоящ касатор възражение за прихващане. Доводите обаче за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 от ГПК поради противоречие с актове на Съда на Европейския съюз са неоснователни. Цитираните от касатора решения на СЕС - решение от 10.09.2010 г. по дело C-97/08 на СЕС, Akzo Nobel и др./Commission; решение от 16.06.2011 г. по съединени дела T-208/08 и T-209/08, Gosselin Group NV/Commission, са неотносими към спора, тъй като касаят производства по обжалване решения на Европейската комисия относно участие в картел и отношения между дружества, едното или част от които са дъщерни предприятия на друго, каквито обстоятелства не са установени в настоящото производство касателно банката заложен кредитор и залогодателя “Месни продукти” ЕООД.
По отношение на поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК следва да се посочи, че е налице формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество служебно известни на настоящия състав решения (така в решение № 330/11.02.2019 г. по т. д. № 2839/2017 г. по описа на ВКС, ТК, II т. о., решение № 50160/13.02.2023 г. по т. д. № 1391/2021 г. по описа на ВКС, ТК, II т. о., решение № 164/04.10.2016 г. по т. д. № 160/2016 г. по описа на ВКС, ТК, I т. о., решение № 98/28.01.2020 г. по т. д. № 2897/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I т. о., решение № 76/26.04.2013 г. по т. д. № 24/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II т. о., и др.), в които се приема, че прихващането по чл.103 и сл. от ЗЗД е уредено като способ за погасяване на две насрещни вземания и се извършва чрез изявление на едната страна, отправено до другата. Материалноправните предпоставки по чл. 103, ал. 1 от ЗЗД за упражняване на потестативното право на извънсъдебното прихващане на двете насрещни вземания са изискуемост и ликвидност на активното вземане – това на прихващащия. Поради наличието на формирана практика на ВКС относно предпоставките за извършване на прихващане на две насрещни вземания, то не е налице соченият от касатора допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В случая въззивният съд, в съответствие с така формираната практика на ВКС, е приел, че направеното от жалбоподателя извънсъдебно изявление за прихващане не е породило правни последици, след като вземането на банката от ответника кредитополучател и вземането на ответника от трето за спора лице – търговското дружество “Месни продукти” ЕООД, не са насрещни. Приел е, че с оглед на това не са налице материалноправните предпоставки по чл. 103 и чл. 104 от ЗЗД. Изложени са съображения, че дори да се приеме, че ищецът като заложен кредитор е предприел изпълнение по реда на ЗОЗ и се е удовлетворил от продажбата на заложеното търговско предприятие съгласно чл. 46, ал. 5 от ЗОЗ, то залогодателят юридическо лице продължава дейността си при други условия и неговите задължения към останалите му кредитори продължават да съществуват и са в негова тежест, а не на удовлетворилия се заложен кредитор. За неоснователно е прието и съдебно заявеното възражение за прихващане. С оглед на горното по така поставения шести въпрос не може да бъде обоснован достъп до касационен контрол и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София в обжалваната част.
По разноските:
При този изход на спора ответникът по касационната жалба има право на разноски в настоящото производство. Същият претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, което предвид фактическата и правна сложност на делото и материалния интерес, надвишаващ 10 000 лева, настоящият състав намира, че съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. с 25, ал. 2 вр. с ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ следва да бъде определено в размер на 300 лева.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 10041/ 27.04.2022 г. по в. гр. д. № 4368/2019 г. по описа на Апелативен съд – София, 10 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК Б. С. Д., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], вх. В, ет. 4, ап. 11, да заплати на “ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], Столична община, район “Младост”, [улица], сумата от 300 лева (триста лева) - разноски по делото пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.