Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалните му представители адв. Г. А. и адв. А. Г., против въззивното решение № 233 от 26 юни 2015 г., постановено по в. гр. д. № 275/2015 г. по описа на окръжния съд в гр. Перник, с което е потвърдено решение № 368 от 16 януари 2015 г., постановено по гр. д. № 553/2014 г. по описа на районния съд в гр. Радомир за осъждане на дружеството да заплати на И. Й. Р. от [населено място] сумата от 8653,88 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на трудова злополука от 29 ноември 2011 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяването на иска, и сумата от 2283,45 лева, представляваща лихва за забава за периода 29 ноември 2011 г. – 27 юни 2014 г.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част страда от пороците, посочени в чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорен е изводът на съда, че не е налице съпричиняване от страна на ищцата за настъпване на злополуката, тъй като не са събрани данни за установена постоянна практика при нарушаване правилата за безопасна работа, ищцата е запозната с правилата за работа на новото място от старшите работници и от ръководителя на звеното, които са обучени за тази цел, осигурени са предпазни ръкавици, а съдът е обсъдил изолиран брой обстоятелства и доказателства. Твърди се, че от страна на ищцата е осъществена груба небрежност – действия и бездействия, довели до настъпване на злополуката, като вещото лице сочи, че времето за достигане на ножа до ръката на оператора на машината е 5,6 секунди, което е напълно достатъчно ръката да бъде преместена. Като произволен е посочен изводът на съда, че ищцата е правила опит да измъкне ръката си преди да бъде притисната, основан на самото увреждане. Касаторът приема за несправедлив определения размер на обезщетението за неимуществени вреди от 11 хиляди лева, като не е съобразено, че липсва пряка причинна връзка между злополуката и неправилното зарастване, довело до непълен юмручен захват на лявата ръка, липсата на други трудови злополуки в предприятието и помощта, която служителите са оказали след инцидента. Сочи се като необоснован изводът за липса на доказателства, че ищцата е получила сумата от 5248,10 лева като обезщетение за временна нетрудоспособност от държавното обществено осигуряване. Въззивният съд не е съобразил практиката на ВКС по въпроса за дължимостта на лихвата. Като неправилно се сочи заключението на въззивния съд, че разноските на страните следва да останат в тежест на страните така, както са направени. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.

Ответницата И. Й. Р. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. С. А., в отговор на касационната жалба заявява доводите си за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за нейната неоснователност.

Срещу същото въззивно решение, но в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне исковете на И. Й. Р. от [населено място] против [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], за разликата над 8653,88 лева до 19500 лева като обезщетение за неимуществени вреди, и за разликата над 2283,45 лева до 5145,35 лева като лихва за забава за периода 29 ноември 2011 г. – 27 юни 2014 г., е подадена касационна жалба и от И. Й. Р. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. С. А..

В касационната жалба се поддържат като основания за неговата неправилност всички посочени в чл. 281, т. 3 ГПК. К. приема, че въззивният съд не е посочил конкретно обстоятелствата, които обуславят вредите и значението им за размера на неимуществените вреди, както и че не са спазени критериите за определяне на размера на обезщетението. Твърди се, че съдът не е съобразил тежестта на нараняването и неблагоприятната прогноза за обема на движенията на пръстите на ръката, като аргумент за намаляване на обезщетението не може да бъде ваден от връщането на работа на ищцата на друга длъжност; не е съобразен дългият период на рехабилитация, болките, които продължава да изпитва, слабост в ръката и невъзможност за пълен юмручен захват; не е съобразена загубата на спокоен сън, промяната в стереотипите на ежедневието, изпадането в социална изолация и понижаване на самочувствието. За да счете присъденото обезщетение за занижено, касаторката се основава на практика на ВКС, според която меродавният момент за определяне на размера на обезщетението е към постановяването на съдебния акт. Сочи се, че работодателят фрапантно е нарушил законовата рамка за здравословни и безопасни условия на труд – на ищцата не е проведено обучение и тя е допусната до съответната дейност без полагане на изпит върху правилата за безопасност, не са проведени извънреден инструктаж и инструктаж на работното място, не са предоставени писмени инструкции, работодателят е положил усилия да прикрие трудовата злополука. Оспорва се възприетото от съда приспадане на сума по застрахователен договор на работодателя от определеното обезщетение за неимуществени вреди. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси по всички допълнителни основания на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Ответникът по тази касационна жалба [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалните си представители адв. Г. А. и адв. А. Т., в отговор поддържа становище за липсата на основания както за допускане на касационното обжалване, така и за касиране на въззивното решение.

Въз основа събраните доказателства за механизма на настъпване на злополуката, вида на увреждането, приложеното лечение и възприятията на свидетелите за изпитаните от ищцата болки и страдания, разпореждането за приемане на злополуката за трудова, съдът приема искът за доказан в своето основание. Отречено е осъществено от ищцата съпричиняване на вредите, като е изтъкнато, че ищцата е била длъжна да спазва утвърдените в предприятието правила за здравословни е безопасни условия на труд, но за да може да спазва тези правила, работодателя е следвало да я обучи и инструктира, като нито извънреден инструктаж, нито инструктаж на работното място са били проведени. Не е приета тезата на работодателя, че на всички работници се провежда обучение от по-старите работници, тъй като не са спазени изискванията на Наредба № РД-07-2 от 2009 г. обучението по безопасност и здраве при работа да се документира по съответния ред. Подчертано е, че машината, на която ищцата е работила при злополуката според експертно заключение не отговаря на нормативните изисквания за безопасност. Въззивният съд е приел, че от определения размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се приспадне обезщетението от 2346,12 лева по застрахователен договор на работодателя, тъй като правилото на чл. 200, ал. 4 КТ не държи сметка кои вреди са репарирани – имуществени или неимуществени. Накрая не е споделено виждането на работодателя, че от определеното обезщетение следва да се приспаднат сумите, получени като обезщетение за временна неработоспособност, изплатени от общественото осигуряване, тъй като подобно приспадане чл. 200, ал. 4 КТ не предвижда.

К. съд приема, че следва да допусне касационното обжалване на въззивното решение по обусловилия изхода на спора въпрос по приложението на чл. 200, ал. 4 КТ, уточнен от съдебния състав – следва ли заплатеното обезщетение по задължителната застраховка трудова злополука, сключена от работодателя, да се приспада от обезщетението, определено по иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Касационното обжалване следва да се допусне поради значението на въпроса за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Останалите въпроси и на двамата касатори не обосновават допускането на касационното обжалване.

По въпросите на работодателя:

На първо място се пита какви нарушения на правилата за безопасна работа от страна на работодателя водят до изключване приложението на грубата небрежност – постоянно, систематично нарушаване на правилата в предприятието или единични, изолирани случаи на нарушаване на правилата. Този въпрос не е разрешен в сочената от работодателя практика на ВКС. Тезата му за наличие на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се гради върху разрешенията, дадени от ВКС в решение № 977 по гр. д. № 298/2009 г. и решение № 60 по гр. д. № 5074/2013 г., и двете на ІV г. о. В първото от сочените решения се изтъква, че не всяко нарушаване на правилата за безопасността на труда е проявление на подчертано осъзнаване за настъпване на вредоносния резултат; щом работодателят допуска постоянна практика при нарушаване правилата за безопасна работа и не осигурява всичко необходимо за нея, груба небрежност не може да се зачита в случай на трудова злополука. Във второто решение ВКС сочи, че в тежест на работодателя е да установи не само, че работникът е допусна нарушение на правилата за безопасност на труда, но че е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила за безопасност. К. съд възприема, че когато работодателят не е осигурил безопасни условия на труд, не може да се приеме наличие на груба небрежност от страна на работника – когато трудовата злополука е настъпила в резултат на работа с необезопасени машини и съоръжения и без да е проведен точен инструктаж за технологичните правила и правилата за безопасност при работа, то поведението на работника не може да бъде окачествено като груба небрежност, освен когато от обстоятелствата е било несъмнено ясно, че определени негови действия могат да доведат до злополука, увреждаща здравето му. Явно е, че питането, свеждащо се до това дали значение за прилагане на института на грубата небрежност има системното нарушаване от страна на работодателя на правилата за безопасна работа, или това е възможно дори при инцидентни нарушения, не е намерило задължително разрешение в сочената практика на ВКС, а работодателят не обосновава прилагането на друго допълнително основание по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Вторият въпрос е може ли да се прилага „грубата небрежност”, ако от „обстоятелствата е било несъмнено ясно”, че определени действия на работника могат да доведат до злополука, увреждаща здравето му. Отговорът на този въпрос е разяснен във второто от цитираните по-горе решения на ВКС, но обстоятелствата в разглеждания случай са различни – ищцата е работила на машината само от няколко дни, машината не е отговаряла на нормативните изисквания за безопасна работа, не е бил проведен инструктаж по съответните нормативно установени правила. Ако работодателят всъщност е имал предвид порок при преценката на доказателствата по спора, то е следвало до постави и съответния правен въпрос.

Не се обосновава допускането на касационното обжалване и с питането какво представлява инструктажът на работното място. В обжалваното решение е прието, че даваните наставления от опитните работници и бригадирката не следва да се възприемат нито като обучение, нито като инструктаж, по смисъла на чл. 5 и сл. и чл. 10 и сл. от Наредба № РД-07-2 от 16 декември 209 г. за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, поради което е счетено, че ищцата е започнала да работи на новата длъжност без да са й проведени необходимите обучение и инструктаж, а и липсват писмени данни за проведено обучение. Затова поставеният въпрос, извън обстоятелството, че изисква тълкуване на правилата на чл. 13 от наредбата, които настоящият съдебен състав намира за ясни и ненуждаещи се от допълнително разясняване, самостоятелно не е обусловил изхода на спора.

Следващият въпрос – когато пострадалият от трудова злополука претендира само неимуществени вреди, дължи ли работодателят обезщетение за разликата между причинената неимуществена вреда и изплатеното обезщетение по общественото осигуряване, търси тълкуване на чл. 200, ал. 3 КТ. На настоящият съдебен състав не е известно колебание в практиката, приемаща, че се дължи обезщетение за разликата между причинената имуществена вреда, включително пропуснатата полза, и обезщетението по общественото осигуряване. Тъй като това разбиране напълно се споделя от съдебния състав, то не се разкрива основание за допускане на касационното обжалване. Още следва да се отбележи, че е възприето от въззивния съд, че по делото липсват каквито и да било доказателства, че ищцата е получила сумата от 5248,10 лв. като обезщетения за временна нетрудоспособност от държавното обществено осигуряване, което е дало допълнително основание на съда да не уважи възражението на работодателя.

Последно се пита от кой момент се дължи лихвата за забава върху обезщетението по чл. 200 КТ, като се сочи решение № 510 по гр. д. № 1923/2009 г., ІV г. о., в което е прието, че законната лихва върху обезщетението по чл. 200 КТ се дължи от момента на влизане в сила на решението. Сочената съдебна практика е изолирана и не е възприета от съставите на ВКС. Възприето е традиционното разбиране (намерило израз например в решение № 578 по гр. д. № 603/2009 г., ІІІ г. о.), че в КТ са въведени редица отклонения от гражданскоправния режим на безвиновната отговорност по чл. 49 ЗЗД с цел да се засили защитата на живота и здравето на работника, подчертано с решение № 45 от 19 април 1990 г., ОСГК ВС. ВКС константно счита, че при обезщетяване на вреди по чл. 200 КТ намират приложение и общи правила на отговорността при непозволено увреждане, включително принципа обезщетенията да са лихвоносни от момента на настъпване на вредата – от датата на настъпване на злополуката, причинила съответната вреда.

По въпросите на ищцата:

На първо място се пита кои са обективните критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост (чл. 52 ЗЗД), следва ли съдът да посочи конкретно всички обстоятелства, които обуславят вредите и значението им за размера на неимуществените вреди. За да съобрази всички обстоятелства, относими към определянето на справедлив размер на обезщетението, въззивният съд приема, че в т. 11 на ППВС № 4/1968 г. е отбелязано, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в раздел II от мотивите му принципно са посочени какви могат да бъдат тези обстоятелства. Съдът изрично е изброил кои обстоятелства взема предвид, а пространните оплаквания на касаторката представляват само твърдения за необосноваността на изводите на съда, което не е въздигнато от закона като основание за допускане на касационното обжалване. Ето защо следва да се приеме, че по въпроса не е нарушена задължителната съдебна практика.

Вторият въпрос е представлява ли чувствителното нарушаване от страна на работодателя на задължението му да осигури здравословни и безопасни условия на труд обстоятелството, което да се вземе предвид при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди на пострадалия. По този въпрос се твърди, че въззивният съд не е взел предвид това обстоятелство като такова, което следва да се съобрази по смисъла на част ІІ от соченото ППВС. Макар да е вярно, че съдът не е разположил своите изводи за зависимостта между размера на обезщетението и нарушението на задължението да се осигурят здравословни и безопасни условия на труд в частта на решението, касаещо обстоятелствата, обосноваващи справедливия размер на обезщетението, то подробно са изложени заключенията за допуснатото от работодателя нарушение, и те несъмнено са повлияли на крайния извод на съда във връзка с размера на дължимото обезщетение. Тъй като не е налице нарушение на задължителната съдебна практика, не се налага допускането на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

На трето място се пита представлява ли поведението на работодателя, насочено към прикриване на трудовия характер на злополуката обстоятелство, което да се вземе предвид при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. По този въпрос не може да се прецени наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (нарушение на ППВС № 4/1968 г.), тъй като въззивният съд нито е приел подобно обстоятелство за осъществено, нито е отрекъл необходимостта то да се съобразява при определянето на конкретен размер на обезщетението. Процесуален въпрос за липсата на произнасяне по релевантен и надлежно въведен довод на страната не се поставя, поради което касационното обжалване не следва да се допуска.

Поставя се въпросът кой е меродавният момент за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука: към постановяване на съдебния акт, или към момента на злополуката, следва ли като критерий за размера на обезщетението да се взема предвид икономическата конюнктура в страната и към кой момент, както и общественото възприемане на критерия за справедливост. Този въпрос не води до допускане на касационното обжалване. При разясняването на въпроса касаторката е акцентирала върху соченото от съда, че към момента на злополуката минималното трудово месечно възнаграждение в страната е било 290 лева. В обжалваното решение обаче липсват каквито и да е изводи, че именно сочената сума за минимална работна заплата е била използвана от съда като „социален измерител” на търпените вреди. На настоящия съдебен състав не е известна практика на ВКС, която да налага при определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди вследствие на деликт/трудова злополука или професионално заболяване да се съобразява минимално месечно възнаграждение за труд, тъй като така обезщетението за неимуществени вреди би се приравнило на претърпяната имуществена вреда от неработоспособността, и би се обезсмислило изцяло съобразяването на относимите обстоятелства, свързани с увреждането, обосноваващи справедлив размер на обезщетението, както се приема в соченото вече ППВС. След като няма изводи на въззивния съд по поставения въпрос, то не се налага допускане на касационното обжалване, както и съобразяване на представената практика на ВКС.

По последния въпрос – по претенция за неимуществени вреди и при направено възражение от работодателя за частично погасяване на задължението за обезвреда на неимуществените вреди посредством сума, изплатено от застрахователя по задължителна застраховка трудова злополука във връзка с покрит риск трайна загуба на работоспособност от трудова злополука, в чия доказателствена тежест е обстоятелството дали плащането е за обезвреда на имуществени или на неимуществени вреди, също не се налага допускане на касационното обжалване, доколкото съдът не е изложил съображения в чия доказателствена тежест е съответното обстоятелство и въпросът няма обуславящо значение за конкретния изход на спора.

За касационното обжалване касаторката не дължи държавна такса по силата на чл. 359 КТ.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 233 от 26 юни 2015 г., постановено по в. гр. д. № 275/2015 г. по описа на окръжния съд в гр. Перник, в частта му, с която е потвърдено решение № 368 от 16 януари 2015 г., постановено по гр. д. № 553/2014 г. по описа на районния съд в гр. Радомир в частта му за отхвърляне исковете на И. Й. Р. от [населено място] против [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място] за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на трудова злополука от 29 ноември 2011 г. за сумата над 8653,88 лева до предявения размер от 19500лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяването на иска, и за сумата над 2283,45 лева до предявения размер от 5145,35 лева, представляваща лихва за забава за периода 29 ноември 2011 г. – 27 юни 2014 г.

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 233 от 26 юни 2015 г., постановено по в. гр. д. № 275/2015 г. по описа на окръжния съд в гр. Перник в останалата му част.

Делото да се докладва на председателя на четвърто гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: