Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от [фирма] [населено място] срещу решение № 52/09.01.2015 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, VІІ-ми граждански състав, постановено по гр. д. № 3085/2014 година, касационна жалба с вх. № 5551/23.02.2015 година.

С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Пловдив е потвърдил решение № 2650/26.06.2014 година на Районен съд Пловдив, ХІ-ти граждански състав, постановено по гр. № 2390/2013 година в частта му, с която [фирма] [населено място], на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, е осъдено да заплати обезщетение на Г. А. А., С. В. Г. и М. В. А. в размер на по 69 500.00 лева на всяка една от трите, за претърпени вследствие на смъртта на В. А. А. съпруг на първата и баща на другите две, настъпила на 23.01.2011 година, вследствие на пътнотранспортно произшествие, реализирано на същата дата, което е признато за трудова злополука, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху обезщетенията, считано от 23.01.2011 година до окончателното плащане на сумите. В жалбата са изложени твърдения за неправилност на атакуваното решение, поради нарушение на материалния закон, а също така се твърди, че същото е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поискано е решението да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявените срещу касатора искове с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ да бъдат отхвърлени. В случай, че това не бъде възприето е направено евентуално искане за намаляване на присъдените обезщетения.

Ответниците по касационната жалба Г. А. А., С. В. Г. и М. В. А. са подали отговор на същата с вх. № 13 331/07.05.2015 година, с който са изразили становище, че жалбата е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а решението потвърдено в атакуваната с нея част.

[фирма] [населено място] било уведомено за обжалваното решение на 21.01.2015 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 5551/23.02.2015 година. Поради това като се има предвид, че 21.02.2015 година и 22.02.2015 година са неприсъствени дни, с оглед на разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК, е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 985/11.08.2015 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по материално правния въпрос за това кои уговорки на договора подлежат на тълкуване-дали само тези, които са неясни или двусмислени или и тези, които са ясни, но между страните съществува спор за действителното им съдържание, както и за това дали при тълкуване на изразената в уговорката клауза воля на страните съдът трябва да преценява само съдържанието на тази клауза като посочените в нея изрази се тълкуват така както са отразени в нея или трябва да тълкува уговорката прилагайки правилото на чл. 20 от ЗЗД като се търси действителната воля на страните, а не формалната такава и дали е допустимо да се прилагат само някои от критериите на чл. 20 от ЗЗД, а не всеки един от тях или трябва да се приложат всичките и по процесуално правния такъв дали предвид разпоредбата на чл. 186 от ГПК с изтичането на сроковете по чл. 133 и чл. 266 от ГПК се преклудира възможността страните да представят по делото официален документ или преписка на държавен орган, с които са се снабдили сами или не.

По материално правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване е налице формирана съдебна практика, която се споделя от сегашния съдебен състав и съгласно, която на тълкуване подлежат не само неясните или двусмислени уговорки на договора, а и тези, които макар и външно са ясни, но между страните съществува спор за действителното им съдържание. При това тълкуване съдът трябва да преценява уговорката не самостоятелно сама за себе си, а във връзка с останалите уговорки на договора, като при това се изхожда от смисъла на целия договор и целта на същия. Съдът трябва да тълкува договора, прилагайки правилата на чл. 20 от ЗЗД, като при това търси действителната, а не предполагаема воля на страните. Отделните уговорки трябва да бъдат тълкувани във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Всяка уговорка трябва да се преценява с оглед на систематичното й място в договора и общия му смисъл. При съществуващо между отделните уговорки противоречие съдът трябва да извърши преценка може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент на противното или на по-силното основание; преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му. Уговорките в договора и използваните в тях понятия не трябва да бъдат тълкувани буквално, а в смисъла, който следва от целия договор, като при определени от закона случаи използваните понятия може да се различават от законовата дефиниция и да са съобразени с обичая. Съдът извършва тълкуването на договора, прилагайки установените в чл. 20 от ЗЗД, критерии за това, като е задължен да използва всички, а не избирателно само някои от тях. В този смисъл са решение № 546/23.07.2009 година, постановено по гр. д. № 856/2009 година, решение № 504/23.07.2010 година, постановено по гр. д. № 420/2009 година, решение № 502/26.07.2010 година, постановено по гр. д. № 222/2009 година, решение № 347/11.10.2011 година, постановено по гр. д. № 290/2010 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 81/07.07.2009 година, постановено по т. д. № 761/2008 година по описа на ВКС, ТК, І т. о., решение № 89/17.07.2009 година, постановено по т. д. № 523/2008 година, решение № 105/30.06.2011 година, постановено по т. д. № 944/2010 година, решение № 170/15.10.2013 година, постановено по т. д. № 959/2012 година и решение № 4/04.02.2014 година, постановено по т. д. № 23/2013 година, четирите по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.

Процесуално правният въпрос, по който е допуснато касационно обжалване е свързан с това дали в случаите по чл. 186, изр. 2 от ГПК съдът действа служебно или само по искане на съответната страна в производството. Съгласно разпоредбата на чл. 127, ал. 2 от ГПК в исковата молба ищецът е длъжен да посочи доказателствата и конкретните обстоятелства, които ще доказва с тях, и да представи заедно с нея всички писмени доказателства. Съответно на това задължение на ищеца е установеното с разпоредбата на чл. 131, ал. 3 от ГПК, съгласно която в отговора на исковата молба ответникът е длъжен да посочи доказателствата и конкретните обстоятелства, които ще доказва с тях, и да представи всички писмени доказателства, с които разполага. В закона не е предвидена санкция, в случай че ищецът не изпълни задължението си по чл. 127, ал. 2 от ГПК, а в разпоредбата на чл. 133 от ГПК е посочено, че когато в установения срок ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ или не упражни правата си по чл. 211, ал. 1, чл. 212 и чл. 219 от ГПК, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Затова самото непосочване и непредставяне на доказателствата с исковата молба или с отговора на същото не води до преклудиране на възможността те да бъдат посочени и представени в съдебното производство. Възможността за това обаче се преклудира с изтичането на предвидения в разпоредбата на чл. 146, ал. 3 от ГПК срок. След този момент страните по делото не могат да сочат и да приставят нови доказателства, освен в случаите по чл. 147 от ГПК. Сходна е уредбата на доказателствата във въззивното производство. Съгласно разпоредбата на чл. 266, ал. 1 от ГПК с въззивната жалба жалбоподателят може да представи само такива доказателства, които не е могъл да представи в първоинстанционното производство. Затова той може да представи само новосъздадени след последното съдебно заседание в първата инстанция доказателства или такива, които са съществували преди това, ако невъзможността за представянето им се дължи на посочените в чл. 147 от ГПК обстоятелства или същите не са били събрани поради допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения-чл. 226, ал. 3 от ГПК. Извън посочените доказателства във въззивното производство други доказателства могат да бъдат събирани само при наличието на предвидените в разпоредбата на чл. 266, ал. 2 от ГПК обстоятелства. С оглед на това преклузията за представяне на доказателства в първоинстанционно производство настъпва с изтичането на срока по чл. 146, ал. 3 от ГПК за съществуващите към този момент доказателства, а за тези от тях за които за налице обстоятелствата по чл. 147 от ГПК или са нововъзникнали такива преклузията настъпва с приключване на съдебното дирене в първата инстанция, ако към този момент са били отпаднали пречките по чл. 147 от ГПК. За доказателствата, които са били създадени след приключване на съдебното дирене в първата инстанция, но преди подаване на въззивната жалба и за тези, за които са съществували преди това, но пречките за представянето им по чл. 147 от ГПК са отпаднали едва след този момент, преклузията за представянето им настъпва с подаването на въззивната жалба. Подаването на въззивната жалба, преклудира и възможността да се иска събирането на доказателствата, които са съществували и са били надлежно поискани пред първата инстанция, но не са събрани, поради допуснати от същата процесуални нарушения-чл. 266, ал. 3 от ГПК. Тази преклузия не настъпва единствено за посочените в чл. 266, ал. 2 от ГПК доказателства, които могат да бъдат представяни до приключване на съдебното дирене пред втората инстанция. Това се отнася и до представяните по делото писмени доказателства. При това обаче трябва да се има предвид, че е възможно писмените доказателства от значение за спора да не се намират в страната, а в насрещната такава или в трето неучастващо в производството лице. В последните два случая за страната е невъзможно да представи писмените доказателства в посочените по-горе срокове. Затова непредставянето на писменото доказателство ще доведе до преклудирането му само ако то се намира в държане на съответната страна. В противен случай страната е задължена в посочените по-горе срокове да посочи съществуването на писменото доказателство и да поиска събирането му от съда по установения за това ред-чл. 190, чл. 192 и чл. 186 от ГПК. Съгласно последния текст официалните документи и удостоверения се представят от страните. За тази цел те трябва да се снабдят с тях от съответното учреждение, като съществува възможност то да откаже такова предоставяне и да създава пречки за събиране на доказателствата. Тези пречки могат да бъдат преодолени чрез съдействието на съда, като той може да изиска писмените доказателства от съответното учреждение или да снабди страната със съдебно удостоверение, въз основа на което тя да се снабди с тях, както е посочено в чл. 186, изр. 2 от ГПК. Съдът е свободен по своя преценка да избере една от двете алтернативи-сам да изиска писмените доказателства или да издаде удостоверение на страната за снабдяването с тях. В разпоредбата обаче не е посочено, че в тези случаи съдът действа служебно, така както е посочено в разпоредбите на чл. 195 и чл. 204 от ГПК. Случаите когато съдът е задължен служебно са изрично и изчерпателно изброени в закона и този по чл. 186 от ГПК не попада сред тях. Затова за да може съдът да предприеме действия по реда на чл. 186, изр. 2 от ГПК е необходимо да има искане за това от съответната страна. Поради това тази разпоредба не създава възможност за съда служебно на издирва и събира писмени доказателства, нито пък създава за задължение на съда, в този случай, да следи служебно за интересите на страната, в който случай не би важала преклузията за представянето на доказателствата. Затова трябва да се отговори, че в случай, че страната е разполагала с официалния документ и не го е представила в посочените по-горе срокове, възможността и за това е преклудирана, независимо от разпоредбата на чл. 186, изр. 2 от ГПК. Това важи и за случаите, когато страната не е посочила този документ като доказателство по делото, в горните срокове или макар и да го е посочила не е предприела действия за събирането и представянето му по делото. Отговорът е същия и когато учреждението е представило искания документ в препис, който е нечетлив, непълен или страда от други недостатъци и страната не е предприела действия за отстраняването им в предвидените за това срокове.

С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че обжалваното решение е частично неправилно по следните съображения:

Видно от удостоверение за наследници № 13-00-165/07.02.2013 година на [община] А. А., С. В. Г. и М. В. А. са законни наследници на В. А. А., починал на 23.03.2011 година, като първата е негова съпруга, а останалите две са негови дъщери. Не се спори, че към момента на смъртта си, а това е видно и от трудов договор № 62/02.09.2010 година, В. А. А. е бил в трудовоправни отношения с [фирма] [населено място], където е заемал длъжността „шофьор на товарен автомобил/международни превози”. Също така не се спори, че в момента на настъпване на смъртта си А. е изпълнявал задълженията си по трудовия договор с [фирма] [населено място] и смъртта му е настъпила при изпълнение на тези задължения. Затова с разпореждане № 135/25.05.2011 година на Р. [населено място] тя е призната за трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал. 1 от КСО и чл. 200, ал. 1 от КТ. С оглед на това са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на [фирма] [населено място] за настъпилите вследствие на тази злополука вреди. Предвид посочената по-горе родствена връзка между С. В. Г. и М. В. А. и починалия, а също така и с оглед на това, че Г. А. А. е била в брак с него, трите попадат в очертания с ППВС 4/1 961 година, ППВС № 5/1 969 година и ППВС 2/1 984 година кръг на лицата имащи право да претендират неимуществени вреди от смъртта на А..

[фирма] [населено място] не е оспорвало горните обстоятелства. Същото обаче твърди, че не дължи претендираните от Г. А. А., С. В. Г. и М. В. А. обезщетения. На първо място се сочи, че всички вреди на ищците са обезщетени със заплащането на застрахователните суми от страна на „Д.” по полица № 4/21.04.2010 година по задължителната застраховка за трудова злополука на работниците в предприятието в размер на 31 500.00 лева общо или по 10 500.0 лева на всяка една. Освен това се твърди, че дори и да бъде прието, че заплатените застрахователни суми не обезщетяват всички неимуществени вреди, то е заплатило всички разходи за връщане на тялото на В. А. А. от Р. Ф. до Р. Б. които са в размер на 4 516.65 €. Поради това на 04.04.2011 година между него и Г. А. А. лично за себе си и като представител на двете си дъщери С. В. Г. и М. В. А. е подписано споразумение, че във връзка с това плащане трите няма да предявяват никакви други претенции за имуществена и имуществена обезвреда. Според касатора с това споразумение Г. А. А., С. В. Г. и М. В. А. са извършили валиден отказ от правото на обезщетение, поради което претенциите им за заплащане на такова са неоснователни. Във връзка с това възражение [фирма] [населено място] е представило споразумение от 04.04.2011 година, сключено между него и Г. А. А.. В това споразумение Г. А. А. освен за себе си е поела задължение и по отношение на М. Н. А., която е майка на В. А. А., С. В. Г. и М. В. А., без да има данни за валидно възникнала представителна власт. В самото споразумение не е посочено, че Г. А. А., действа в качеството на пълномощник на останалите, нито пък такова пълномощно е представено като доказателство в съдебното производство. Затова по отношение на С. В. Г. и М. В. А., действията на Г. А. А. са такива без представителна власт и могат да обвържат лицата, от чието име е извършено действието само при условията на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД. В конкретния случай не са представени доказателства, че С. В. Г. и М. В. А. са потвърдили изрично споразумението от 04.04.2011 година, а действията им по предявяването на исковете по чл. 200, ал. 1 от КТ срещу работодателя сочат на изричното им противопоставяне на споразумението. Затова по отношение на тях същото не е породило действие и не ги обвързва. Същото обаче има действие по отношение на Г. А. А.. Видно от текста на споразумението, същото е сключено по повод на това, че [фирма] [населено място] е поело всички разходи за връщане на тялото на В. А. А. от Р. Ф. където е починал, до Р. Б. и целта му е била до уреди отношенията между страните във връзка с тези разходи. Затова споразумението е целяло уреждане на материално правните последици от извършените разходи и действието и последиците от същото трябва да бъдат преценявани именно на тази плоскост. Със споразумението [фирма] [населено място] е поело задължението да не предявява съдебни претенции срещу наследниците на В. А. А. за заплатените суми по връщане на тялото на последния в Р. Б. Като насрещно задължение Г. А. А. е заявила, че няма да предявява съдебни претенции срещу [фирма] [населено място] за получаване на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на А., както и каквото и да е друго обезщетение, свързано с тази смърт. Към момента на сключване на споразумението вземането на Г. А. А. срещу [фирма] [населено място] за обезщетение за претърпени от нея вследствие на смъртта на А. неимуществени вреди е било съществуващо. Такова е било и посоченото в споразумението вземане на дружеството. Поради това, преценени с оглед уреждането на материално правните отношения между страните по споразумението, посочването на двете вземания и изявленията, че няма да се предявяват съдебни претенции за тях сочи на извода, че страните са счели двете вземания за погасени. Именно с оглед на това е направено и изявлението, че няма да бъдат предявявани съдебни претенции за тях. Последното изявление обаче има действие само за съществуващите към момента на сключване на споразумението от 04.04.2011 година вземания, но няма да има действие по отношение на вземанията за вреди, които са настъпили след сключването на споразумението или за тези вреди обстоятелствата, за които са съществували по време на сключването, но не са били известни, поради което не са взети предвид в него. За последните споразумението съдържа отказ от бъдещи права, което е недопустимо. Доколкото вземането на Г. А. А. срещу [фирма] [населено място] за обезщетение за претърпени от смъртта на В. А. А. неимуществени вреди е било съществуващо към момента на сключването на споразумението от 04.4.2011 година, то трябва да се счита погасено. Затова предявеният от Г. А. А. иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ се явява неоснователен. Предвид на това обжалваното решение на Окръжен съд Пловдив следва да се отмени в частта му, с която този иск е уважен, като се постанови друго такова за отхвърляне на иска.

По отношение на С. В. Г. и М. В. А. касационната жалба е частично основателна. От показанията на разпитаните по делото свидетели А. Я. К., П. И. Г. и Л. Н. Л. е видно, че С. В. Г. и М. В. А. трудно и болезнено са понесли смъртта на баща си, като продължават да я изживяват и към настоящия момент. Двете са били в много добри отношения с А., като смъртта му е била неочаквана за тях. След смъртта на баща си С. В. Г. се е променила. Преди това е била доста общителна, а след това е станала мълчалива и е започнала да пие успокоителни лекарства. На самото погребение М. В. А. е припаднала и се е наложило да се вика линейка. Двете са споделяли на свидетеля Л., че след смъртта на баща си вече нямат опора, че загубата им е огромна и им е много трудно. Показанията на посочените свидетели не могат да се считат оборени с показанията на свидетеля Г. П. Б., който е служител на работодателя и пред който А. бил споделил, че не желае да го прибират за почивка в България, тъй като не отговарял за последствията от действията си, защото съпругата и дъщерите му го използвали единствено като банкомат. Този свидетел не излага възприети лично от него факти, а възпроизвежда направени пред него твърдения на А., поради което са могат да бъдат приети само ако се подкрепят от останалите събрани по делото доказателства, което в случая не е така.

С оглед на горното е установено, че вследствие на смъртта на баща си С. В. Г. и М. В. А. са претърпели неимуществени вреди, които следва да бъдат обезщетени от [фирма] [населено място] по реда на чл. 200, ал. 1 от КТ. Със смъртта на А. е прекъсната естествено съществуващата връзка между него и низходящите му С. В. Г. и М. В. А.. Същите са били лишени от възможността за в бъдеще да разчитат на неговата подкрепа, а смъртта му е предизвикала значителни негативни изживявания, които не са преминали и към сегашния момент. Предвид на това и съобразявайки се с принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, съдът намира, че сумата от по 80 000.00 лева за всяка една справедливо ще обезщети С. В. Г. и М. В. А. за претърпените от тях неимуществени вреди.

От заключението на изслушаната по делото съдебно-автотехническа експертиза с вещо лице С. К. М. се установява, че на 23.03.2011 година, около 21.05 часа А. е управлявал товарен автомобил марка „Д.”, с рег. [рег. номер на МПС] ”, с прикаченото към него полуремарке с рег. № *** ***, по автомагистрала А1 към П. в посока от север на юг. Поради субективни причини товарната композиция е напуснала платното за движение от дясната му страна, косо и под малък ъгъл. След като десните колела са напуснали асфалта са настъпили вибрации и водачът се е опитал да се върне на пътя като е отклонил волана вляво. Това действие е довело до възникване на центробежни сили и вследствие на създадения въртящ момент товарната композиция е напуснала платното за движение от дясната му страна, след което се е преобърнала. При това преобръщане А. е изпаднал от дясната страна на кабината на автомобила, малко преди окончателното спиране на товарната композиция и е бил затиснат от нея, вследствие на което е настъпила смъртта му. Според вещото лице изпадането на водача от кабината на товарния автомобил се дължи на това, че той не е бил задържан от обезопасителния колан. Посочено е, че обезопасителния колан на седалката на водача е отпуснат, като същевременно езика му е поставен в ключалката. Долната част на колана, която минава около корема на водача е плътно до седалката, което означава, че колана не е бил поставен от водача, а той е седял върху него. Видно от заключението на изслушаната по делото повторна съдебно-автотехническа експертиза с вещо лице С. А. З. управляваният от А. товарен автомобил е бил оборудван със стандартен, инерционен, триточков предпазен колан с дообтегач. Според вещото лице от повторната съдебно-автотехническа експертиза обезопасителния колан на седалката на водача на управлявания от А. товарен автомобил е бил неизправен. Този извод се основава на това, че на снимковия материал от местопроизшествието, частта от колана, която би трябвало да преминава през рамото ва водача виси свободно към земята, без да е обрана от прибиращия механизъм. С оглед на тези две заключения въззивният съд е обосновал извода си, че неизползването на обезопасителния колан от страна на А., при положение, че той е неизправен и дори да е бил поставен не е могъл да осъществи функциите си, не може да обоснове наличието на груба небрежност, по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ, от страна на водача. Още повече, че не е била установено по несъмнен начин кога е настъпила повредата на обезопасителния колан. Касационният съд намира, че този извод на въззивната инстанция не може да бъде споделен. Както се посочи по-горе управляваният от А. товарен автомобил е бил оборудван със стандартен, инерционен, триточков предпазен колан с дообтегач. Т. от вещото лице от повторната съдебно-автотехническа експертиза неизправност на обезопасителния колан се отнася само за онази част от него, която минава през рамото на водача, но не и за тази, която минава през корема му. При това положение и при наличието на поставен обезопасителен колан дори и тялото на водача да не може да бъде задържано към седалката от частта на обезопасителния колан, която минава през рамото му, това може да бъде осъществено от частта на колана минаваща през корема му. Още повече, че частта от обезопасителния колан, минаваща през рамото на водача, е от значение при насрещен удар, като целта й е политане на тялото на водача напред да го задържи към седалката. В случая механизма на настъпване на пътнотранспортното произшествие е различен от този с насрещен удар. Касае се до странично преобръщане на превозното средство, при което водачът на същото би могъл да бъде задържан на седалката си от преминаващата през корема му част на обезопасителния колан, а дори и повредата на другата част от колана да оказва влияние на преминаващата през корема на водача такава, то падането би могло да бъде забавено и вредоносния резултат да не настъпи. Това обаче не е станало, а както се посочва в заключението на вещото лице от първоначалната съдебно-автотехническа експертиза долната част на колана, която минава около корема на водача е плътно до седалката, като същевременно езика му е поставен в ключалката. С оглед на това настоящият съдебен състав намира, че В. А. А. е управлявал товарния автомобил без поставен обезопасителен колан и че ако коланът е бил използвал водачът не би получил увреждания или получените нямаше да са такъв обем, че да причинят смъртта му. Още повече, че дори прибиращият механизъм на обезопасителния колан да не е бил изправен, това не освобождава водача от задължението му да го използва. Поради това А. е допуснал нарушение на установеното със законова разпоредба задължение за използване на обезопасителен колан, което е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и което обосновава приложението на чл. 201, ал. 2 от КТ. Затова е установено, че при настъпване на пътнотранспортното произшествие А. е допуснал груба небрежност и затова дължимото се от работодателя обезщетение трябва да се намали с размер съответстващ на приноса на водача за настъпването на вредоносния резултат. С оглед вида и характера на допуснатото от А. нарушение приносът му в настъпване на вредоносния резултат трябва да бъде определен на 1/2 от него, затова и определеното по-горе обезщетение за претърпените от С. В. Г. и М. В. А. обезщетение за неимуществени вреди, трябва да бъде намалено с този размер. Предвид на това [фирма] [населено място] ще дължи на С. В. Г. и М. В. А. обезщетение за претърпените от тях вследствие на смъртта на баща им В. А. А. неимуществени вреди в размер на по 40 000.00 лева на всяка една от двете. От така определените суми обаче трябва да бъде приспаднато полученото от всяка едно от двете, за същото събитие, застрахователно обезщетение по застрахователна полица № 4/21.04.2010 година за задължителна застраховка трудова злополука на [фирма] [населено място] в размер на по 10 500.00 лева, който факт е безспорен по делото. След това приспадане предявените от С. В. Г. и М. В. А. срещу [фирма] [населено място] искове по чл. 200, ал. 1 от КТ се явяват основателни за сумата от по 29 500.00 лева за всяка една от тях.

С оглед изложеното по-горе обжалваното решение трябва да бъде отменено в частта му, с която исковете на С. В. Г. и М. В. А. срещу [фирма] [населено място] по чл. 200, ал. 1 от КТ са уважени за сумите от по 40 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 69 500.00 лева и действително дължимото се такова от 29 500.00 лева) и се постанови друго, с което исковете в тази част бъдат отхвърлени.

Обжалваното решение трябва да бъде отменено и в частта му, с която [фирма] [населено място] е осъдено да заплати сумата от 4800.00 лева държавна такса по сметка на Районен съд Пловдив, като в останалата част същото бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото Г. А. А., С. В. Г. и М. В. А. ще трябва да заплатят на [фирма] [населено място] сумата от 20 624.29 лева разноски по делото за всички съдебни инстанции.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯВА решение № 52/09.01.2015 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, VІІ-ми граждански състав, постановено по гр. д. № 3085/2014 година в частта му, с която [фирма] [населено място], на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, е осъдено да заплати на Г. А. А. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] сумата от 69 500.00 лева, а на С. В. Г. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] и на М. В. А. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] сумите от по 40 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 69 500.00 лева и действително дължимото се такова от 29 500.00 лева) за всяка от тях, представляващи обезщетение за претърпени вследствие на смъртта на В. А. А. съпруг на първата и баща на другите две, настъпила на 23.01.2011 година, вследствие на пътнотранспортно произшествие, реализирано на същата дата, което е признато за трудова злополука, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху обезщетенията, считано от 23.01.2011 година до окончателното плащане на сумите и в частта му, с която [фирма] [населено място] е осъдено да заплати сумата от 4800.00 лева държавна такса по сметка на Районен съд Пловдив и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от Г. А. А. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН], С. В. Г. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] и М. В. А. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] срещу [фирма] [населено място], искове по чл. 200, ал. 1 от КТ за заплащане на сумите от 69 500.00 лева за първата и за сумите от по 40 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 69 500.00 лева и действително дължимото се такова от 29 500.00 лева) за втората и третата, представляващи обезщетение за претърпени вследствие на смъртта на В. А. А. съпруг на първата и баща на другите две, настъпила на 23.01.2011 година, вследствие на пътнотранспортно произшествие, реализирано на същата дата, което е признато за трудова злополука, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху обезщетенията, считано от 23.01.2011 година до окончателното плащане на сумите.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 52/09.01.2015 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, VІІ-ми граждански състав, постановено по гр. д. № 3085/2014 година в останалата му част.

ОСЪЖДА Г. А. А. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН], С. В. Г. от [населено място], [улица]” с Е. [ЕГН] и М. В. А. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] да заплатят на [фирма] [населено място], офис 1 сумата от 20 624.29 лева разноски по делото за всички съдебни инстанции.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.