Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЕТ Т.Н.М.-О.-Н. М. – Б. против решение от 24.04.2012 г. по в. гр. д. № 1320/2011 г. на Бургаски ОС, с което се потвърждава решение № 293/3.06.2011 г. по гр. д. № 7475/2010 г. на Бургаски РС в частта, с която е прието за установено по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, че касаторът дължи на М. Т. от Б. сумите: 9 920 лв. главница-неплатено възнаграждение по договор за абонаментно юридическо обслужване от 6.04.2005 г., 2 129.76 лв. лихва и 1 704.33 лв. разноски, за които в полза на ищцата е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 3812/2010 г. на БРС, както и в частта за разноските в първата инстанция в размер на 1 216.55 лв. присъдени в тежест на ответника.

Ответницата по касация е подала отговор, че касационната жалба е недопустима и неоснователна, като претендира за разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени три въпроса: 1. БОС е приел, че договорът за абонаментно правно обслужване не се разваля по право поради невъзможен предмет и се дължи възнаграждение, когато доверието не съществува между клиент-адвокат, което било в противоречие с чл. 89 ЗЗД., 2. БОС в противоречие с чл. 284, ал. 2 ЗЗД е приел, че договорът за правно обслужване, макар да е договор за поръчка, не е обвързан с предоставяне на конкретни услуги или постигане на определен резултат., 3. Носимо или търсимо е възнаграждението по договор за поръчка при задължение на довереника да даде отчет преди да получи възнаграждение? Съдът неправилно бил приел, че възнаграждението е носимо.

По първият и третият въпрос липсвало съдебна практика, а втория въпрос бил решен в противоречие с Р 354/19.07.2010 г. по гр. д. 2722/2008 на І г. о.

ВКС-І т. о., за да се произнесе, взе предвид следното:

Чл. 89 ЗЗД, на който се позовава касаторът, визира автоматично разваляне на договора, ако

задължението

на едната страна се погаси поради

обективна

невъзможност за изпълнение. Разпоредбата е пълна, ясна и безпротиворечива по смисъла на чл. 5 ГПК. Но в случая не е налице подобна хипотеза. Невъзможният предмет на договорите е уреден в чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Въззивният съд е посочил и възможността за страните по реда на чл. 287 ЗЗД.

Така, както е формулиран вторият въпрос, не може да обоснове твърдяното противоречие с чл. 284, ал. 2 ЗЗД, но дори и да би било налице, то не представлява основание по чл. 280, ал. 1, а по чл. 281, т. 3 ГПК, което обаче не е предмет на настоящето производство по чл. 288 ГПК. Не е налице и твърдяното противоречие с цитираното решение на ВКС, което касае даването на отчет по смисъла на чл. 284, ал. 2 ЗЗД.

По третият въпрос, когато става дума за възнаграждение, действително задължението на ответника е носимо-чл. 68, б.”а” ЗЗД. Всъщност, затова съдът е приел, че се дължи и обезщетение за забава. Когато задължението е носимо и длъжникът не изпълни навреме задължението си, той изпада в забава. Кредиторът изпада в забава, ако не приеме предложеното от длъжника точно изпълнение. Конкретното задължение на довереника да даде отчет е извън общата разпоредба на чл. 68 ГПК. Даването на отчет е визирано в чл. 284, ал. 2 ЗЗД, но този текст е споменат във втория въпрос, който пък е зададен за предмета на договора за поръчка.

Изводите на решаващия съд, са резултат от обсъждане на конкретните обстоятелства по делото и на уговорките в сключения между страните договор-преценка, която е част от същинската правораздавателна дейност на съда. Правилността на тази преценка е относима към основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и към основанията за неговото допускане по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Постановяването на всеки съдебен акт по същество на даден гражданскоправен или търговски спор императивно се предпоставя от съвкупната преценка на всички доказателства и доводи на страните, която решаващия съд е длъжен да прави по вътрешно убеждение. Но е недопустимо отъждествяването на евентуално нарушение на това съдопроизводствено правило, което би представлявало едно от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за касиране на неправилно въззивно решение, с предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, обуславящи приложно поле на касационно обжалване.

Възприемането на фактическата обстановка от решаващия съд не представлява основание за допускане на касационно обжалване, а е относимо към евентуалната неправилност на обжалвания съдебен акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Липсата или наличието на конкретен фактически състав, е въпрос по основателността на иска, съобразно фактическите обстоятелства установени по делото, т. е. е фактически въпрос, който се преценява от съда според всички факти по делото. В случая, конкретната преценка на въззивният съд за липсата или наличието на такива данни, би подлежала на проверка за правилност на решението по реда на чл. 281, т. 3 ГПК, но не може да обоснове приложно поле по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По изложените съображения, касационната жалба не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК и затова не следва да се допуска до разглеждане по същество със законните последици по чл. 78 ГПК.

Водим от горното, ВКС-І т. о.

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на решение от 24.04.2012 г. по в. гр. д. № 1320/2011 г. на Бургаски ОС.

Осъжда ЕТ Т.Н.М.-О.-Н. М. – Б. да заплати на М. С. Т. от Б. сумата 1 400 лв. възнаграждение за един адвокат по това производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ

: