Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение от 16.08.2012 г. по гр. д.№ 442/ 2012 г. на районен съд [населено място] „О.” от [населено място] е осъдена да заплати на [фирма], [населено място] сумата 13013,50 лв. като обезщетение за извършени подобрения в имот, собственост на кооперацията, като в останалата част до предявения размер от 16 940 лв. искът е отхвърлен.

С решение от 26.03. 2013 г. по гр. д.№ 284/ 2012 г. на Окръжен съд [населено място], постановено по жалба на ответника, обезщетението е намалено на 1998 лв.

Ищецът [фирма] [населено място] е подал касационна жалба срещу решението на въззивния съд, като развива оплаквания за необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон. В изложението за допускане на касационното обжалване се позовава на хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Жалба е подадена и от ответника Кооперация „О.”, която счита, че искът следва да се отхвърли изцяло, тъй като ищецът-подобрител на имота се е разпоредил с него и в получената цена от продажбата са включени и подобренията, поради което не е налице неоснователно обедняване, за да търси повторно обезщетение от собственика на имота. По този правен въпрос - има ли право подобрителят да търси обезщетение от собственика на имота в случай, че сам го е продал, се твърди че въззивното решение противоречи на р.№ 79/5.02.2009г. по гр. д.№ 5723/ 2007г. на ВКС, ІІІ г. о., което касаторът намира за правилно.

За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:

По делото е установено, че първоначален собственик на имота, който представлява един магазин с площ 115 кв. м., находящ се в сградата на универсалния магазин в [населено място], е била Кооперация „О.”. С нот. акт № 78/ 2006г. кооперацията продала магазина на [фирма], който извършил в него редица подобрения, а след това също го продал - на Р. И. Ц., а тя - на А. Н. А.. Междувременно с влязло в сила решение по гр. д.№ 70726/ 2007г. на районен съд [населено място] първата продажба-от Кооперация „О.” на [фирма] е обявена за нищожна, а с влязло в сила решение по гр. д.№ 70397/2008 г. [фирма] е осъдено да върне имота на собственика.

По настоящото дело купувачът [фирма] е предявил иск за обезщетение за извършени подобрения в имота, като не е спорно, че такива действително са били направени и се изразяват в изграждане на преградна стена от тухлена зидария, която разделя цялото помещение на търговска и складова част, а складовото помещение е разделено на две части с метална гофрирана ламарина. В помещенията са направени мазилки, шпакловки, боядисване с латекс, настилка от теракотни плочки, монтирана е вътрешна В и К инсталация, осветителни тела и външно ел. и В и К захранване, настилка от базалтови плочи пред магазина и др. Подобренията са извършени през периода 2006-2007 г. и са включени в цената на имота, която [фирма] е получило при продажбата му.

1.По жалбата на Кооперация „О.”:

В касационната жалба на ответника Кооперация „О.” се твърди на първо място, че искът, предявен срещу нея, е неоснователен, тъй като ищецът е продал имота заедно с подобренията и по този начин е бил обезщетен за тях, което изключва втори път да търси обезщетение от собственика на имота. Този правен въпрос е определящ за изхода на делото, включително и за настоящата инстанция, тъй като само ако ищецът би имал право да претендира обезщетение, може да се пристъпи към обсъждане на въпроса дали то е било правилно определено от въззивния съд, който въпрос е предмет на касационната жалба на ищеца.

С уважаване на иска въззивният съд е приел, че в разглежданата хипотеза подобрителят може да търси обезщетение от собственика на имота за направените от него подобрения по чл. 74, ал. 2 ЗС във вр. с чл. 72 ЗС като недобросъвестен владелец, приравнен на добросъвестния, тъй като е извършил подобренията при знанието и непротивопоставянето от страна на собственика. Прието е, че продажбата на имота от страна на ищеца не следва да се съобразява от съда, тъй като е извършена след вписване на исковата молба по гр. д.№70726/ 2007г., имаща за предмет нищожност на договора, с който Кооперация „О.” е продала имота на [фирма]- М..

Даденото от въззивния съд разрешение е по правния въпрос относно възможността ищецът да претендира от собственика обезщетение за извършените от него подобренията в имота, който сам впоследствие е продал. В представеното р.№ 79 от 5.02. 2009г по гр. д.№ 57/ 2007г. на ВКС, ІІІ г. о. хипотезата е друга - имотът е продаден не от подобрителя, а от собственика и затова е стоял въпросът от кого владелецът може да търси подобренията - от първоначалния или от настоящия собственик на имота. Казусите не са идентични, затова не могат да се съпоставят и да се изисква да имат идентично разрешение, поради което не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

По въпроса за това кой има право да търси обезщетение за подобренията - владелецът - подобрител или неговият частен правоприемник обаче има задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, която приема, че частният правоприемник на владелеца би имал право да претендира обезщетение за подобренията само ако владелецът - подобрител и негов праводател му е прехвърлил изрично и вземането си за подобренията. В настоящия случай в договора за продажба от страна на [фирма] няма такава клауза, поради което въззивният съд правилно е приел, че ищецът има вземане за подобренията и е пристъпил към определяне на неговия размер. Практиката на ВКС в посочения смисъл е отразена в р.№ 140/ 24.03.11 г. по гр. д.№ 373/ 2010 г., І г. о., опр.№ 284/ 13.03. 2009г. по гр. д.№ 3375/ 2008 г., ІІІ г. о., р.№ 10/ 24.03. 2009 г. по гр. д.№ 1/ 2009 на АС -Бургас, опр.№ 622/ 15.06.2010 г. по гр. д.№ 753/ 2010 г.ІІ г. о., р.№ 152/ 9.07.2013 г. по гр. д.№ 11/ 2013г., І г. о., опр. № 372 от 8.05.2009 г. по гр. д. № 4641/2008 г., I г. о. и др. Следователно по въпроса има съдебна практика, тя е съобразена от въззивния съд и затова не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, където условието е да липсва съдебна практика или създадената такава да трябва да се коригира.

2.По жалбата на ищеца [фирма] [населено място].

Съотнесени към оплакванията в жалбата формулираните в изложението правни въпроси, по които се иска допускане на касационното обжалване, се свеждат до следното: 1.За приложението на чл. 269, пр. 3 ГПК относно правомощията на въззивния съд и ограничението да се произнесе само от посоченото в жалбата - в случая въззивният съд бил намалил обезщетението по размер без да има оплакване по този въпрос в жалбата; 2.За правомощията на въззивния съд и задължението му да изясни спора при наличието на две взаимоизключващи се заключения на едно и също вещо лице, дадени при идентични задачи; 3.За правомощието на въззивния съд в срока за постановяване на решение да назначи нова експертиза; 4.За приложението на чл. 72 ЗС относно определяне увеличената стойност на имота при доказано влагане на средства и труд за подобряването му и при липсата на пазарен интерес към него. По първия въпрос се твърди противоречие с р.№ 764 по гр. д.№ 1645/ 2009г. на ІV г. о. на ВКС, по т. 2- противоречие с р.№ 236 по гр. д.№ 644/ 10 г. на І г. о., по т. 3- с р.№ 35 по гр. д.№ 8/ 1960 г. на ОСГК на ВС и по т. 4- противоречие с ППВС № 6/ 74г.

С оглед на данните по делото следва да се приеме, че правният въпрос по т. 1 от изложението не обосновава допустимост на касационното обжалване, тъй като почива на невярна предпоставка - видно от въззивната жалба в т. 6 от същата са изложени оплаквания във връзка с начина на определяне на увеличената стойност на имота - респ. размера на дължимото обезщетение, така че възивният съд не е излязъл извън правомощията си по чл. 269 ГПК. Същото разбиране е залегнало и в представеното р.№ 764/ 19.01.2011 г. по гр. д.№ 1645/ 2009г., ІV г. о., така че между двете решения няма противоречие, което да обосновава допустимост на касационното обжалване.

По т. 3 също не е налице основание за допускане на обжалването, тъй като според постоянната съдебна практика когато сметне, че делото не е изяснено, съдът може да отмени хода по същество и да събере допълнителни доказателства, както и да назначи служебно експертиза, когато намери това за необходимо - т. 10 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. В този смисъл не е налице противоречие и с представеното р.№ 236/26.05.2011 г. по гр. д.№ 644/ 2010 г., І г. о., тъй като от него става ясно, че съдът е обсъдил доказателство, представено с писмената защита и неприето по надлежния процесуален ред.

Въпросите по т. 2 и 4 са свързани, тъй като размерът на обезщетението е определен въз основа на допълнително назначената експертиза-т. е. процесуалните действия на съда са предопределили становището му по материалноправния въпрос. В тази част също следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като решението е постановено в съответствие с утвърдената съдебна практика по приложението на чл. 72 и 74 ЗС, обобщена в ППВС № 6/74г. Освен това по т. 2 неоснователно се твърди, че съдът е постановил решението въз основа на две взаимно изключващи се заключения на едно и също вещо лице, тъй като от една страна заключенията на в. л.Л. Г. са по различни задачи - първото е за определяне вида и стойността на подобренията, а второто - за определяне увеличената стойност на имота, а от друга страна - решението е постановено не на базата на тези две заключения, а е съобразено със заключението на в. л. Л. П., като този избор на въззивния съд е и съответно аргументиран - стр. 6 от решението. Размерът на обезщетението е определен като разликата между стойността на имота без подобренията и стойността на същия с извършените подобрения, оценени към един и същ момент - постановяване на решението. В съответствие с разясненията, дадени в ППВС № 6/74г. е присъдена увеличената стойност на имота, а не разходите, направени за това увеличение. Съдебната практика е постоянна в разбирането, че действителната цена на имота това е неговата пазарна цена, а не строителната стойност и стойността на вложените разходи - напр. р. № 257 от 23.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3571/2013 г., I г. о., решение № 378 от 2.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1110/2010 г., I г. о. и др. С оглед на тази практика решението на въззивния съд не е резултат на това, че той неоснователно е намалил обезщетението, предложено от в. л. по първоинстанционното дело поради липсата на търсене на пазара на подобни имоти, а защото това заключение определя само строителната стойност на имота с подобренията, докато заключението на в. л.Л. П., на което се е позовал въззивният съд, отговаря точно на поставения въпрос и на предмета на спора, тъй като дава увеличената стойност на имота като разлика между пазарната му стойност преди и след подобренията.

С оглед на изложеното следва да се приеме, че по всички поставени от касаторите правни въпроси не са налице основания за допускане на касационно обжалване, поради което и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 26.03. 2013 г., постановено по гр. д.№ 284/ 2012 г. на Окръжен съд [населено място],

Определението не подлежи на обжалване

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: