О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1103

София, 21.11. 2023г.

Върховен касационен съд - Търговска колегия, I т. о., в закрито заседание на шести ноември, през две хиляди и двадесет и трета година, в състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове: Вероника Н.

Елена Арнаучкова

след като разгледа докладваното от съдия Арнаучкова т. д.№ 2565 по описа на ВКС за 2022г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по подадената чрез адв.С. М. касационна жалба на ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ срещу решение № 118/08.08.2022г. по възз. гр. д.№ 127/2022г. на АС - В. Т. С него, след отмяна изцяло на решение № 308/08.11.2021г. по гр. д.№ 312/2021г. на ОС - Русе, е постановено друго, с което е уважен изцяло предявеният от Н. Р. Х. против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ частичен иск, с правно основание чл.282, ал.3 и ал.5 КЗ /отм./, с предмет парично вземане за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на В. М. при ПТП, настъпило на 25.08.2015г., в размер на 30 000лв., представляващо част от вземане в общ размер на 100 000лв., ведно със законната лихва върху сумата 30 000лв., считано от подаване на ИМ на 20.09.2018г. до окончателното изплащане, и са присъдени разноски в тежест на касатора.

В касационната жалба са релевирани всички основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.Според касатора въззивният съд неправилно е дискредитирал всички доказателства по делото, установяващи необичайно поведение на пострадалия В.М. - показанията на свидетеля Б.Ж. и заключението на САТЕ, както и не е обсъдил постановление от 01.12.2017г. по пр. пр.№ 1587/2017г. на ОП - Русе.На следващо място, касаторът поддържа, че въззивният съд не му е указал, че не сочи доказателства за психическото състояние на пострадалия В.М. и не е събрал служебно такива доказателства.Същевременно, касаторът оспорва правилността на извода, че за доказването на суицидни намерения е необходимо да се изследва психическото състояние на пострадалия преди ПТП, с доводи, че релевантно е психическото състояние на пострадалия непосредствено преди събитието.В тази връзка поддържа, че не са обсъдени в достатъчна степен дадените от ищцата показания в досъдебното производство в този смисъл.Касаторът намира за нелогичен извода, че за преценката на състоянието на В. М. са необходими специални знания /специалист-психиатър/, предвид на това, че той е починал.Счита, че съдът е определил хипотетично причините за необичайното поведение на пострадалия, като изводите му не се основават на събраните доказателства, а на негови собствени заключения и същите са нелогични. По тези съображения касаторът оспорва изводите, че е налице виновно и противоправно поведение на водача на товарния автомобил и причинна връзка на това поведение с ПТП, поддържайки, че пострадалият умишлено е предприел действия, с които е поставил водача на товарния автомобил в невъзможност да предотврати ПТП, съответно, че единствено умишлените действия на пострадалия са причина за ПТП.Касаторът оспорва и извода, че двамата участници имат еднакъв принос.В тази връзка посочва, че установените по делото действия на пострадалия са толкова нелогични и неадекватни, че те не биха могли да бъдат предвидени и предотвратени нито от техническа, нито от житейска гледна точка, поради което водачът на товарният автомобил няма съществен принос.Искането е за отмяна на решението и за постановяване на друго, с което искът да бъде отхвърлен и за присъждане на разноски. При условие на евентуалност е заявено възражение по чл.78, ал.5 ГПК.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е въведено основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси:

1.Длъжен ли е съдът да формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства?По него касаторът се позовава на решение № 554/08.02.2012г. по гр. д.№ 1163/2010г., IV г. о.

2.При липса на разпределена доказателствена тежест от първоинстанционния съд за конкретен правнорелевантен факт, длъжен ли е въззивният съд да отстрани този пропуск и да укаже на страната, че не сочи доказателства за този факт?Касаторът поддържа, че даденото разрешение е в противоречие с т.2 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

3.Може ли съдът да не кредитира свидетелски показания само поради логически съждения които не са изведени от събрани по делото доказателства?По него касаторът се позовава на решение № 159/29.12.2017г. по гр. д.№ 203/2017г. и решение № 136/30.10.2020г. по гр. д.№ 4647/2019г.Същевременно, по този въпрос касаторът въвежда и основанието за допускане на касационно обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

4.Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна? Касаторът поддържа, че даденото разрешение е в противоречие с т.3 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

5.Когато и двамата участника в ПТП са нарушили правилата на движение, при обсъждане на въпроса относно вината, длъжен ли е съдът да отчете поредността, съставомерността и „тежестта“ на нарушенията и кое от двете противоправни поведения е първопричина за настъпване на ПТП?По този въпрос касаторът се позовава на решение № 343/30.09.2011г. по гр. д.№ 1260/2010г. и решение № 51/29.06.2020г. по т. д.№ 613/2019г.

Въведено е основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следния правен въпрос:

6.Съобразно принципа по чл.12 ГПК, допустимо ли е съдът да прави изводи за правнорелевантен факт при липса на доказателства за същия?/конкретно в случая липса на суицидно поведение на пострадалия/

Същевременно, касаторът поддържа и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност.

В подадения чрез адв.Г.Х. писмен отговор ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.Претендира за присъждане на разноски.

Съставът на ТК, I т. о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, намира следното:

От фактическа страна въззивният съд е приел за установено и безспорно, че на 25.08.2015г. в [населено място] е настъпило ПТП, при което товарен автомобил с ремарке, за който е имало издаден сертификат „Зелена карта“, е блъснал пешеходеца В. М., с когото ищцата фактически е съжителствала, и той е починал в резултат от получените при ПТП множество несъвместими с живота телесни увреждания.Установил е, че образуваното по случая досъдебно производство е прекратено с прокурорско постановление от 01.12.2017г., а на 13.07.2018г. ищцата е предявила претенция към ответното сдружение за обезщетение за настъпилите неимуществени вреди от смъртта на В.М., но на 16.07.2018г. е получила отказ.Въззивният съд е обсъдил дадените пред първоинстанционния съд обяснения от ищцата, както и дадените от нея показания в досъдебното производство, приемайки, че от тях не може да се направи извод за намерение на пострадалия да сложи край на живота си.При анализа на заключението на комплексната съдебно медицинска и автотехническа експертиза по делото, решаващият състав не е възприел изводите на вещите лица, че първоначалният удар е настъпил в областта на двете ръце и главата на пострадалия, както и, че пострадалият сам е насочил тялото си към траекторията на движение на товарния автомобил, приемайки, че тези изводи са необосновани.Съставът на апелативния съд не е възприел и изводите на вещите лица за посоките, траекториите и скоростите на движение на двамата участници, приемайки, че те са основани на дадените в досъдебното производство/ а не по реда на ГПК/ показания на св.Д. Д., както и на показанията по делото на св.Ж., който е заявил, че не е видял удара.От правна страна въззивният съд е приел, че е налице противоправно поведение на застрахования водач на МПС, изразяващо се в нарушение на правилата за движение по чл.21, ал.1 ЗДвП, предвид установеното от заключението на комплексната експертиза по делото, че е управлявал товарния автомобил със скорост от 90 км/ч, при максимално предвидената за този участък от пътя от 60 км/ч.Счел е, че е налице пряка причинна връзка между противоправното поведение на водача на МПС и ПТП, предвид установеното от вещите лица, че при движение с разрешената скорост от 60 км/ч той е имал възможност да възприеме навлизането на пешеходеца в платното за движение и да спре товарния автомобил, предотвратявайки произшествието. По отношение на прокурорското постановление за прекратяване на наказателното производство решаващият състав е приел, че то няма обвързваща сила за гражданския съд, разглеждащ последиците от деянието, а и то е основано на свидетелски показания, които не са депозирани по реда на ГПК.По отношение на поведението на пострадалия въззивният съд не е кредитирал показанията по делото на св.Ж. в частта, с която установява, че пострадалият е скочил напред към приближаващия се товарен автомобил, тъй като е счел, че за краткото време, през което се е движил в насрещното платно със 70 км/ч, свидетелят не е могъл да възприеме обстановката в цялост, респ. едновременно движението и на двамата участници, а и предвид заявеното от свидетеля, че е видял пострадалия само с периферното си зрение и не е видял удара.Въз основа на показанията на свидетеля Ж. решаващият състав е приел за установено, че пострадалият е излязъл на пътното платно, затичал се е до средата му, после се е върнал назад и пак е продължил напред и се е обърнал с лице срещу идващите превозни средства и е правел необичайни ненормални жестове с ръце, които не са били адекватни.Решаващият състав е приел, че по делото липсват доказателства, въз основа на които тези действия на пострадалия могат да се квалифицират като намерение да сложи край на живота си, както и, че, сами по себе си, описаните действия не сочат на действия на самоувреждане, тъй като няма данни пострадалият да се е хвърлил срещу товарния автомобил, а от заключението на комплексната експертиза е установено, че ударът е настъпил с предната дясна част на автомобила, което според състава на апелативния съд подкрепя извода за липсата на действия за самоувреждане. По тези съображения въззивният съд не е възприел фактическите констатации на първоинстанционния съд, че пострадалият е имал намерение за самоувреждане.В тази връзка са формирани мотивите на въззивния състав, че по делото не е изследвано здравословното състояние на пострадалия преди настъпване на произшествието, за да може да се направи извод, че е имал суицидни намерения, а и, че преценката за състоянието на пострадалия може да бъде направена само от специалист-психиатър.Според състава на апелативния съд поведението на пострадалия преди удара би могло да се дължи на различни причини – уплаха, объркване, неправилна преценка на обстановката или здравословен проблем, а описаните от св.Ж. действия са обясними, като те могат да се дължат по-скоро на объркване на пострадалия от възприемане на промяната в движението на товарния автомобил от дясното платно през средната част и навлизане в лявото платно за движение, отколкото на намерение да се самоувреди.При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил възрастта на пострадалия – 63 години, начина на настъпване на смъртта му, продължителността на фактическото съжителство – 12 години, възрастта на ищцата – 58 години, отношенията на разбирателство между ищцата и пострадалия и, че след смъртта му ищцата се е затворила в себе си, както и икономическото състояние в страната към момента на ПТП.За да намали наполовина определения размер на обезщетението от 100 000лв., въззивният съд е приел за основателно релевираното възражение за съпричиняване, поради наличие на противоправно поведение на пострадалия, изразяващо се в нарушение на чл.113, ал.1, т.1, т.2 и т.4 от ЗДвП, предвид установеното, че той е навлязъл в платното за движение при наличие на движещо се по него МПС, което също е в причинна връзка с настъпване на ПТП, предвид установеното от заключението на експертизата, че при запазване на скоростта и посоката на движение при достигане на средата на пътното платно пострадалият би могъл да напусне пътното платно и да го освободи за преминаващия товарен автомобил.Накрая въззивният съд е съпоставил приноса на двамата участници.Като краен резултат, след отмяна на първоинстанционното решение, предявеният частичен иск за сумата 30 000лв. е уважен изцяло, ведно със законната лихва от претендирания начален момент - подаване на ИМ.

Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на касационно обжалване.

Конкретизирани и уточнени, в изпълнение на правомощията на касационната инстанция, изяснени в мотивите към т.1 на ТР № 1/2010г. по тълк. д.№ 1/2009г. на ВКС, въпроси № 1 и № 3 касаят правомощията на въззивния съд, като инстанция по същество, да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, и доказателствата, на които те се позовават, в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото и да изложи свои собствени фактически и правни мотиви по съществото на спора. Общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК е обоснована от касатора с въведените в касационната жалба доводи за неправилно дискредитиране на показанията на разпитания по делото свидетел и заключението на комплексната съдебно медицинска и автотехническа експертиза, за необсъждане на прокурорското постановление и на обясненията на ищцата в досъдебното производство, съответно, за определяне от въззивния съд хипотетично на причините за необичайното поведение на пострадалия, без изводите му да се основават на събраните доказателства.Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване произтича от липсата на въведената допълнителна предпоставка по т.1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е изяснен с т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и с мотивите на т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Според т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г., мотивите на въззивната инстанция следва да отразяват решаваща, а не проверяваща дейност. Въззивният съд е длъжен да извърши самостоятелна преценка на събраните пред него и пред първата инстанция доказателства и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора.В мотивите по т. 2 от ТР № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК е изяснено, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма, както и че уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В този смисъл е и посочената от касатора съдебна практика по т.1, предл. посл. на чл.280, ал.1 ГПК, постановена по въпроса за задължението на съда при преценка на събраните доказателства да съобрази научните, логическите и опитните правила, както и по въпроса за приложението на чл.172 ГПК. Даденото в случая от въззивния съд разрешение не е в противоречие с посочената от касатора и служебно известната на състава съдебна практика по т.1 на чл.280, ГПК.В случая въззивният съд е подложил на самостоятелна преценка доказателствата, които е счел за относими за спора, в т. ч. посочените от касатора, и е изложил свои собствени мотиви. Съставът на апелативния съд е обсъдил показанията на разпитания по делото свидетел Б.Ж. и не ги е кредитирал, като е посочил причините за това, само в частта, с която свидетелят посочва, че пострадалият е скочил напред към приближаващия се товарен автомобил.Свидетелските показания са възприети от въззивния състав в частта, с която се установява противоправно поведение на пострадалия, изразяващо се във внезапно навлизане на пътното платно в момент, когато там се е движел управляваният от делинквента товарен автомобил. Във въззивното решение са обсъдени и дадените обяснения от ищцата, както в досъдебното производство, така и пред гражданския съд.Анализирано е и заключението на комплексната съдебно медицинска и автотехническа експертиза.Изложени са мотиви защо не са възприети част от констатациите на вещите лица.Посочено е, че прокурорското постановление за прекратяване на наказателното производство няма обвързваща доказателствена сила за гражданския съд. Както е изяснено в мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събраните по делото доказателства са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.

Въпрос № 2 касае правомощията на въззивния съд да следи служебно за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, конкретно във връзка с разпределяне на доказателствената тежест в доклада по чл.146 ГПК. Въпросът е относим към въведените в касационната жалба оплаквания, че въззивният съд не е указал на касатора, че не сочи доказателства за психическото състояние на пострадалия. Даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с нормативното тълкуване в т. 2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, а само, когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.В случая въззивният съд е сезиран с въззивна жалба от ищцата, в която не се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, като такова оплакване не се съдържа и в подадения от ответника отговор на въззивната жалба.Ето защо, въззивният съд не е бил длъжен да указва на ответника доказателствената тежест за установяване на психичното състояние на пострадалия преди ПТП.

Въпрос № 4 е относим към въведените в касационната жалба оплаквания, че въззивният съд не е допуснал служебно съдебна експертиза за психичното състояние на пострадалия. Даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с нормативното тълкуване в т. 3 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая в подадения от ответника отговор на въззивната жалба не е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение във връзка с установеното поведение на пострадалия, като липсва основание да се приеме, че тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма.Ето защо, не може да се приеме, че въззивният съд е следвало служебно да допусне СЕ за психичното състояние на пострадалия.

Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване по въпрос № 5, поради липсата на въведената по него допълнителна предпоставка. При определяне на съпричинителната квота въззивният съд е извършил преценка поотделно на поведението на всеки един от двамата участници в ПТП и причинната връзка на това поведение с настъпването на ПТП и е съпоставил приноса на двамата участници. Така даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с цитираната от касатора и служебно известната на състава съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, а касаторът не е представил съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, изискваща да се отчете и поредността на противоправните поведения на участниците в ПТП.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпрос № 6.По него липсва общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен в т.1 на ТР № 1/2010г. по тълк. д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.Въпросът е пряк израз на несъгласието на касатора с оспорените от него изводи на въззивния съд, че липсват доказателства по делото, обосноваващи извод за намерение на пострадалия за самоувреждане.Както се посочи, правилността на въззивния акт е изрично изключена от предмета на селективната фаза на касационното производство. Отделно от това, по въпроса не е налице приложното поле на въведената допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно, разпоредбата на т.3 на чл. 280, ал. 1, ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно, когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова, с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В разглеждания случай касаторът не е въвел доводи, попадащи в някоя от дефинираните в т.4 на ТР № 1/2010г. по тълк. д.№ 1/2009г. на ВКС хипотези на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия.Ето защо формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Последователната практика на касационната инстанция приема, че очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е налице при установимо пряко от мотивите на въззивния съдебен акт противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или приложение на несъществуваща или отменена норма, или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въведените от касатора доводи не могат да обосноват приложното поле на очевидна неправилност.Не е налице явна необоснованост, грубо нарушение на правилата на формалната логика, приложение на несъществуваща или отменена норма, респ. приложение на норма в обратен на действителния й смисъл.

Поради всичко изложено, не следва да се допуска касационно обжалване.

С оглед на този изход на касатора не се дължат разноски.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК и съобразно направеното искане и представените писмени доказателства, касаторът следва да заплати на ответника направените за касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговор на касационната жалба в размер на 1716лв. с вкл.ДДС.

Мотивиран от това, съставът на ТК:

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на решение № 118/08.08.2022г. по възз. гр. д.№ 127/2022г. на АС - В. Т.

О. С. „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ да заплати на Н. Р. Х. направените за касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговор на касационната жалба в размер на 1716лв. с вкл.ДДС /хиляда седемстотин и шестнадесет лева/.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: