№ 1083
Гр. София, 17.11.2023г.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, 2 т. о. в закрито заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: П. Х.
ЧЛЕНОВЕ : Н. М. МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
като разгледа докладваното от съдия М. К. т. д. № 248 по описа за 2023г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК, образувано по две касационни жалби срещу решение № 70/27.05.2022г. по в. гр. д.№8/2022г. на АС – В. Т.
Първата касационна жалба е подадена от ответника по иска Л. В. В. чрез назначения му по ЗПП представател адв. Д. Г., срещу решение №70/27.05.2022г. по в. гр. д.№8/2022г. на АС – В. Т. в частта му, с която е потвърдено решение № 261/ 10.10.2021 г. по гр. д. № 66/ 2021 г. по описа на ОС – Плевен, с което съдът е признал за установено, че дължи на „ОББ“ АД сумата 147 115.84 лв. – главница по договор за предоставяне на ипотечен кредит от 24.10.2007 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК под № 260824/ 17.11.2020 г. по ч. гр. д. № 6115/ 2020 г. на РС – Плевен.
Касаторът В. поддържа, че решението е необосновано, неправилно и постановено при нарушение на процесуалните правила. Поддържа, че в нарушение на разпоредбата на чл. 236, ал.2 от ГПК в решението на въззивния съд липсват мотиви, свързани с цялостна преценка на всички доказателства по делото, като апелативният съд не бил обсъдил, а и дори не бил изброил всички писмени доказателства. Не бил обсъдил и доводите по въззивната му жалба.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се сочат тези по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК и чл. 280, ал.2 от ГПК, като се поставят следните въпроси:
1. „Следва ли да има решение на банката да бъде увеличен лихвения процент по кредита?“, за който касаторът изтъква, че въззивният съд не бил съобразил заключението на вещото лице по този въпрос и разписаните в чл. 25, ал.1-3 правила относно Методиката, поради което поддържа, че се е произнесъл в противоречие с решение 95/13.06.2016г. по т. д.№240/2015г. на ВКС; решение 165/02.12.2016г. по т. д.№1777/2016г. на ВКС, ТК, 1 т. о., решение №205/07.11.2016г. по т. д.№154/2016г.,1 т. о.
2. „Следва ли съдът да изложи мотиви и да обсъди всички доказателства по делото при частично отменяване на първоинстанционното решение?“, за който се поддържа, че въззивният съд е действал в противоречие с решение №204/28.10.2015г. по гр. д.№ 2584/2015г. на ВКС, 1 гр. о.;
3. „Следва ли съдът да обяви за нищожни отделни клаузи на договора за кредит, които противоречат на закона?“, по който въпрос поддържа противоречие с практиката по решение № 766/05.01.2011г. по гр. д.№969/2009г. на ВКС, 4 г. о.
4. „Следва ли съдът да обсъди липсата на клаузи относно размера на месечните вноски, липсата на началната дата на плащания, отбелязване с многоточия в договора в чл.15, ал.3 месечния процент на таксата и конкретно – наличие на празни места в договора и как това се отразява на действителността на договора или отделни негови клаузи?“, като се поддържа че това касаело съществени елементи от договора за кредит и обуславяло нищожност на целия договор, и че са решени в противоречие с решение №221/30.12.2008г. по т. д.№627/2008г. на ВКС, 1 т. о. и решение №45/19.01.2012г. по гр. д.№978/2011г. на ВКС, 1 г. о. и др.
5. „Представлява ли приложения към договора за кредит погасителен план неразделна част от същия, ако това не е изрично посочено? И нищожен ли е този погасителен план, ако не е приподписан от кредитополучателя?“, като поддържа, че представеният от ищеца погасителен план не бил подписан от него, а и бил от дата, по-късна от тази на договора, с различен лихвен процент. По този въпрос се позовава на противоречие с решение №87/06.11.2019г. на ВКС по т. д.№848/2018г.
6. „Нищожни ли са допълнителните споразумения, имащи за предмет предоговаряне на кредита при неравноправни клаузи на първоначалния договор по аргумент от чл.366 от ЗЗД и във връзка с клаузата за условията за връщане на кредита и клаузата за възнаградителната лихва?“ като поддържа противоречие с решение №146/01.11.2017г. по т. д.№2615/2016г. на ВКС.;
7. „Може ли да бъде поставен в забава кредитополучателят при положение, че няма уговорени падежи, както и при положение, че в уведомлението не се съдържа конкретизация за кои задължения се отнася тази забава?, като се поддържа противоречие с решение № 311/20.01.2014г. по гр. д. №507/2012г. на ВКС, 3 г. о.;
8. „Допустимо ли е кредиторът да се удовлетворява от средства по дебитни или кредитни карти на кредитополучателя без негово съгласие при положение, че върху същите не са наложени запори за принудително удовлетворяване на кредитора? Може ли кредиторът да се позовава на удовлетворяване по този начин, без да съхранява първични документи за това?“, като по този въпрос не сочи практика на ВКС, а поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК. Поддържа, че към договорите за кредитни карти има неподписани и невръчени Общи условия, както и че нямало уговорено незабавно инкасо в полза на банката, а погасените от пълномощника му и негова съпруга суми били неправилно осчетоводени.
Ответникът по тази касационна жалба – „ОББ“ АД не е подал отговор.
Втората касационна жалба е подадена от ищеца по делото „ОББ“ АД срещу решението на АС-В. Т. в частта му, с която е отменено решението на ОС-Плевен и са отхвърлени исковите му претенции по чл. 422 от ГПК за главница за разликата над 147 115.84 лв. до претендираната сума 155 601.38 лв., за договорна лихва за периода от 23.02.2020 г. до 26.10.2020 г. в размер на 9 335.16 лв. и за мораторна лихва за просрочени плащания за периода от 23.02.2020 г. до 26.10.2020 г. в размер на 124.78 лв.
Касаторът „ОББ“ АД счита, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС и на Европейския съюз, като твърди и че е очевидно неправилно. Излага, че възприемайки за нищожна клаузата на чл. 5, ал. 3 от договора, въззивният съд е приел, че са нищожни и допълнителните споразумения без да излага мотиви относно същите, което счита, че нарушава процесуалните му задължения и е в противоречие с
цитираната практика. Жалбоподателят поддържа, че клаузите на допълнителното споразумение №1/19.07.2010г. са индивидуално уговорени, пределно ясни и съдържащи облекчаващи кредитополучателя уговорки, с намаляващи вноски, като счита, че АС-В. Т. приемайки същото за нищожно, се е произнесъл в противоречие с цитираната практика на ВКС и с разпоредбите на ЗЗП, тъй като нямало ангажирани доказателства, че сключването на допълнителното споразумение било основано на неравноправната клауза по договора. Касаторът оспорва и възприемането на допълнителното заключение на вещото лице, в което се изчислява задължението въз основа на намаляващи вноски, в противоречие с уговореното в чл. 12, ал.1 от договора относно вноските, което не е обявено за нищожно, като твърди, че неправилно е кредитирано.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване от 05.01.2023г., касаторът „ОББ“ АД поставя следните въпроси:
1. „Дали въззивният съд следва да изложи мотиви при преценка на всички доказателства?, като поддържа, че липсват такива относно нищожността на двете допълнителни споразумения и горното е в противоречие със съдебната практика, обективирана в т.19 на ТР №4/04.01.2001г. на ОСГК, решение №382/21.01.2016г. по гр. д.№2056/2015 на ВКС, 4г. о., решение №157/08.11.2011г. по т. д.№823/2010г. на ВКС, 2 т. о. и другите цитирани актове.
2. „Ако е възприето, че договорът съдържа нищожна поради неравноправни условия клауза, изразяваща се във възможност за едностранно увеличаване на лихвения процент, това води ли до нищожност и на последващи допълнителни споразумения, които не съдържат този порок?“, като поддържа, че въпросът е решен от въззивния съд в противоречие с решение №141/27.02.2020г. по т. д. №2245/2018г., решение №146/01.11.2017г. по т. д.№2615/2016г. на ВКС, 1 т. о., решение №50/30.07.2019г. по т. д.№1883/2018г. на ВКС, 1 т. о., решение №92/09.09.2019г. по т. д. №2481/2019г. на ВКС, 2 т. о.
3. „При констатиране на нищожност на неравноправна клауза в договор, следва ли съдът да подмени уговореното между страните или следва да запази онази част от договора, която не е засегната от неравноправните клаузи?“
Наред с горепосочените въпроси, касаторът „ОББ“ АД поддържа и че е налице основанието по чл. 280, ал. 2 от ГПК за допускане до касация, тъй като решението било постановено в явно нарушение на процесуалноправните и материалноправните норми, което е довело до приложение на законите в техния обратен смисъл и е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Ответникът по касационната жалба – Л. В. оспорва същата по съображения, подробно изложени в писмен отговор чрез адв. В. Д., като претендира недопускане до касация, като в отговора е заявено и искане за експертиза.
Съдът намира, че и двете касационни жалби са редовни от външна страна – подадени са от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК.
Апелативен съд – В. Т. за да постанови обжалваното от страните решение, е приел, че по делото е безспорно установено, че между „ОББ“ АД и Л. В. В. е сключен договор за ипотечен кредит от 24.10.2007 г., по силата на който банката е отпуснала на В. кредит в размер на 200 000 лв. срещу поето от него задължение да върне полученото в срок до 01.11.2033 г., ведно с договорена лихва в размер на 7.7 % годишно съгласно чл.5 ал.1, на 312 месечни анюитетни вноски, включващи главница, лихва и съответната част от договорената в чл.7 ал.1 годишна такса за управление и обслужване – чл.12 ал.1. Приел е, че в чл.5 ал.3 е предвидено право на банката едностранно да променя размера на лихвения процент „в зависимост от инфлацията, ОЛП на БНБ и пазарните условия“ без необходимост от подписване на анекс. В чл.6 ал.1 е договорена наказателна лихва при забава на плащането на месечните анюитетни вноски – 5 пункта над договорения размер в чл.5 ал.1, т. е. 12.7, а в чл. 18 е предвидено, че при неплащане на две погасителни вноски кредитът става автоматично предсрочно изискуем. Приел е, че към договора е приложен погасителен план от 23.11.2007 г., видно от който падежът на анюитетните вноски е 23то число на месеца. Въззивният съд е приел, че към договора са сключени две допълнителни споразумения съответно от 19.07.2010 г. и от 18.02.2019 г., в които страните са предоговорили броя и размера на погасителните вноски, а във второто е променена и лихвата за олихвяване на остатъчната главница – с променлив годишен лихвен процент, формиран от РЛФ на Банката и фиксирана надбавка от 4.3 пункта, при посочване на методика за изчисляване на РЛФ. Приел е и че банката е обявила кредита за предсрочно изискуем, за което е уведомила кредитополучателя с писмо, получено на 20.10.2020 г. от съпругата му – негов пълномощник. Въззивният съд, кредитирайки изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, е приел, че на 23.11.2017 г. банката след удържане на първоначална такса в размер на 0.33 %, е отпуснала договорения кредит, който кредитополучателят изцяло е усвоил, както и че до обявяване на кредита за предсрочно изискуем, той е извършил погашения в размер общо на сумата от 289 630.36 лв. с последно плащане на 01.09.2020г. Приел е, че съгласно допълнителното заключение банката няколко пъти едностранно е променяла лихвения процент, като първата промяна е още към датата на фактическото предоставяне на кредита и подписването на погасителния план, по който лихвата е 8.3 %. Въззивният съд е посочил, че според заключението на вещото лице разплащателната сметка по кредита е обслужвала и дейности на фирма на В. и не всички суми, които са влизали по нея, са погасявали кредита, а има и наредени от кредитополучателя или негови пълномощници изходящи преводи от наличностите по нея към трети лица за над 28 000 лв.,както и погашения по кредитна карта. Въззивният съд се е позовал и кредитирал изслушаното пред него допълнително заключение на ССЕ, като е приел, че дължимата от В. към датата на предсрочната изискуемост - 23.10.2020 г. главница, възлиза на 53 330.18 лв., от която е погасена сумата 44 040.67 лв., дължимата договорна лихва възлиза на 176 878.95 лв., а е погасена по-голяма сума – 185 119.68 лв., наказателната лихва за просрочени плащания възлиза на 963.95 лв., а е погасена по-голяма сума – 1 566.68 лв. За да кредитира заключението, апелативният съд е приел и че оспорването на кредитополучателя, че не са взети предвид всички направени от него погашения, е недоказано, както и че непредставянето от банката на изискани платежни нареждания от 2007 г. и 2008 г. не може да обуслови последиците на чл.161 ГПК, тъй като банката не е създала пречки за събиране на поисканите доказателства, а е в обективна невъзможност да ги представи, тъй като съгласно чл.124 ЗПУПС платежните нареждания се съхраняват от участниците и операторите на платежни системи 5 г., а съгласно чл. 42 и сл. от ЗСчет. първичните счетоводни документи, каквито са вносните бележки се съхраняват 10 г., т. е. към датата на искането за представянето им този срок отдавна е изтекъл. АС-В. Т. е посочил, че на 27.12.2013 г. пълномощникът на В. – съпругата му Е. В. е внесла по разплащателната сметка, обслужваща и кредита, сумата 8 000 лв., отразявайки във вносната бележка като основание „вноска по кредит“, като от тази сума 5 155.30 лв. служебно са инкасирани за погасяване на задълженията по кредитната карта на В., а 2 844.70 лв. са отнесени за погасяване по кредит, което е станало в съответствие с представените два договора от 2007 г. за издаване на кредитна карта и златна кредитна карта, в които е посочено, че ОУ на „ОББ“ АД за дебитни и кредитни карти са неразделна част от договорите и с подписване на договора клиентът потвърждава, че ОУ са му предадени и ги приема, и в частност с чл. 39 от ОУ, регламентиращ, че с подписване на договора за банкови карти картодържателят дава съгласие за служебно инкасо в полза на банката – да удържа на падежа дължимите суми от сметки на клиента, както и да задължава служебно сметките му при просрочие или неизпълнение. Въззивният съд не е кредитирал заключението на вещото лице пред ОС – Плевен в частта му за дължимия остатък по кредита, приемайки, че изчисленията са на базата на лихвени проценти, основани на клауза, която е нищожна. АС-В. Т. е приел, че клаузата на чл. 5 ал.3 е неравноправна по смисъла на чл. 143 ал.1 т.10 и т. 12 ЗЗП по подробно изложените мотиви. Приел е, че горното не се санира с допълнителните споразумения, тъй като предоговарянето на условията по кредита, доколкото е основано на неравноправни клаузи на договора представлява спогодба върху непозволен договор, при което независимо от съвпадащи волеизявления на страните относно размера на дължимото от кредитополучателя, съгласно чл.366 ЗЗД тази спогодба не е годна да санира нищожността на неравноправната клауза и не предпоставя дължимост в така договорения размер, като се е позовал на практика на ВКС, обективирана в Решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. І т. о., Решение № 65/06.07.2018 г. по т. д. № 1556/2017 г., І т. о., Решение № 87/06.11.2019 г. по т. д. № 848/2017 г., І т. о. С оглед горното въззивният съд е приел, че към датата на предсрочната изискуемост В. е имал надвнесена договорна лихва в размер на 8 240.73 лв. /185 119.68 лв. – 176 878.95 лв./ и надвнесена наказателна – мораторна лихва за просрочени плащания в размер на 602.73 лв. /1 566.68 лв. – 963.95 лв./, т. е. общо е надвнесена сумата 8 843.46 лв., но към тази дата той е дължал главница в размер на 53 330.18 лв., а е погасил само 44 040.67 лв., т. е. останал е задължен за просрочена главница в размер на 9 289.51 лв. След компенсиране на надвнесените лихви с остатъчната главница, непогасеният остатък възлизал на 446.05 лв. АС – В. Т. е приел, че предсрочно изискуемата главница възлиза на 146 669.82 лв. /200 000 лв. - 53 330.18 лв./, към която сума е приел, че следва да се прибави и просрочената главница от 446.05 лв. и че вземането за главница, което Банката има спрямо кредитополучателя В., възлиза на 147 115.84 лв., като е приел и че вземания за договорна лихва за периода от 23.02.2020 г. до 26.10.2020 г. в размер на 9 335.16 лв. и за мораторна лихва за просрочени плащания за периода от 23.02.2020 г. до 26.10.2020 г. в размер на 124.78 лв. не съществуват предвид погасяването им изцяло. С оглед горното е отменил частично решението на ОС - Плевен, с което е признато за установено, че Л. В. В. дължи на „ОББ“ АД сумата над 147 115.84 лв. до 155 601.38 лв. – главница по договор за предоставяне на ипотечен кредит от 24.10.2007 г., сумата 9 335.16 лв. – договорна лихва за периода от 23.02.2020 г. до 26.10.2020 г. и сумата 124.78 лв. – мораторна лихва за просрочени плащания за периода от 23.02.2020 г. до 26.10.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК № 260824/ 17.11.2020г. по ч. гр. д. № 6115/ 2020 г. на РС – Плевен, както и в частта за разноските, и вместо това е отхвърлил предявения от „ОББ“ АД иск по чл. 422 ГПК за признаване за установено, че Л. В. дължи на „ОББ“ АД главница по договор за предоставяне на ипотечен кредит от 24.10.2007 г. над 147 115.84 лв. до претендираната сума 155 601.38 лв., договорна лихва за периода от 23.02.2020 г. до 26.10.2020 г. в размер на 9 335.16 лв. и мораторна лихва за просрочени плащания за периода от 23.02.2020 г. до 26.10.2020 г. в размер на 124.78 лв., като е потвърдил решението в останалата му обжалвана част.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, по следните съображения:
ВКС намира при служебната проверка, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно, недопустимо или очевидно неправилно, на което основание се позовава втория касатор. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правния въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или решение по чл. 290 от ГПК, което е постановено по същия правен въпрос. Правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Първият поставен от касатора въпрос относно това следва ли да има решение на банката за увеличаване на лихвения процент не е обусловил изводите на въззивния съд и не удовлетворява общото селективно изискване по чл. 280 ал.1 ГПК. Апелативният съд не е обсъждал и приложил увеличен лихвен процент и има ли съответно решение на УС на банката за това, а при постановяването на решението си, приемайки за нищожна клаузата за изменението му по договора, е кредитирал и възприел варианта на заключението на вещото лице, което е изчислило дължимите суми съобразно първоначално уговорения по подписания договор за кредит лихвен процент.
По втория поставен процесуален въпрос от касатора В. относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства, е налице практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и мн. други решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, включително и цитирани от жалбоподателя, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, като въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е действал в противоречие с горецитираната практика. Той е изложил подробни мотиви по спора и по събраните доказателства, поради което и този въпрос не обуславя допускането до касационно обжалване на решението поради липсата на допълнителните критерии по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК.
Третият поставен от касатора въпрос относно задължението на съда да обсъди липсата на посочените клаузи, конкретно отразени с оглед доводите на касатора, не може да обуслови допускането на касационно обжалване, тъй като не се установява апелативният съд да е процедирал в противоречие с практиката на ВКС относно дължимото произнасяне на въззивния съд, посочена по-горе. Въззивният съд е обсъдил подробно доводите на жалбоподателя, като е приел, че са неоснователни, тъй като всички съществени условия на договора за кредит са възпроизведени в приложения и подписан погасителен план, както и в договора за учредяване на ипотека, в който са отразени броя вноски, началната им дата и др. Този въпрос е свързан с обосноваността на обжалваното решение и възприемането на фактическата обстановка и обсъждане на събраните по делото доказателства, поради което не отговоря и на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК. Горните съображения са относими и към поставения под номер 5 въпрос относно погасителния план, като същият в случая е зададен хипотетично и не кореспондира с установеното от въззивния съд, че планът е подписан и има препращащи към него клаузи в договора.
По поставения от касатора шести въпрос относно нищожността на допълнителните споразумения при неравноправни клаузи по първоначалния договор относно лихвата, е налице практика на ВКС, обективирана в решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. І т. о., решение № 87/06.11.2019 г. по т. д. № 848/2017 г., І т. о. и др., включително и цитирана от касатора, в която се приема, че предоговарянето на условията по кредита, доколкото е основано на неравноправни клаузи на договора, представлява спогодба върху непозволен договор, при което независимо от съвпадащите волеизявления на страните относно размера на дължимото от кредитополучателя в последващ анекс, съгласно чл. 366 ЗЗД, той не санира нищожността на неравноправната клауза и не предпоставя дължимост на лихви в така договорения размер. Въззивният съд не е действал в противоречие с горепосочената практика, тъй като е възприел и цитирал същата, а дължимите суми не е приел, че се изчисляват с оглед сключените допълнителни споразумения, а по първоначално уговореното в договора.
Поставеният седми въпрос относно поставянето на кредитополучателя в забава при липса на уговорени падежи е свързан с доводите на жалбоподателя относно нищожност на договора в цялост и твърденията му за липса на съществени уговорки и неприложимост на неподписан според него погасителен план, като следва да се имат предвид изложените мотиви относно горепосочените въпроси. Същият е свързан с обосноваността на обжалваното решение и възприемането на фактическата обстановка и обсъждане на събраните по делото доказателства, поради което не отговоря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК.
Последният поставен въпрос относно удовлетворяването от средства по дебитни карти и съхранението на документи, също е фактически и не отговаря на изискванията на чл. 280, ал.1 от ГПК. По отношение на същия не е обоснован и допълнителния селективен критерий в сочената от касатора хипотеза на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, като само формалното цитиране на разпоредбата с довод за липса на съдебна практика, е недостатъчно. Допълнителният селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК предпоставя посочването на непълна, неясна или противоречива правна норма, приложима в отговор на формулирания въпрос, чието приложение е породило противоречива практика или обосноваването на предпоставки за преодоляване на иначе еднозначна съдебна практика по приложението на такава норма, явяваща се неправилна, предвид промяна в обществените условия или изменение на законодателството, но това не се обосновава от касатора.
По касационната жалба на ищеца „ОББ“ АД, настоящият съдебен състав намира, че също не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
По първия поставен от този касатор процесуален въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, обоснован с твърденията му, че АС – В. Т. не бил изложил мотиви относно възприетото, че двете допълнителни споразумения към договора са нищожни, е налице константна практика на ВКС, цитирана по-горе, доколкото подобен процесуален въпрос поставя и другия касатор, но не е налице допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК, тъй като въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката, напротив същият е изложил съображения, че процесните допълнителни споразумения също са нищожни, тъй като са спогодби, основани на първоначалната неравноправна клауза.
Вторият поставен въпрос относно допълнителните споразумения, също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. І т. о., решение № 87/06.11.2019 г. по т. д. № 848/2017 г., І т. о. и др., включително и цитираните от касатора, тъй като в същата се приема, че независимо от индивидуалните уговорки по анексите, предоговарянето на условията по кредита, доколкото е основано на неравноправни клаузи на първоначалния договор, представлява спогодба върху непозволен договор, и независимо от съвпадащите волеизявления на страните относно размера на дължимото от кредитополучателя в последващо допълнително споразумение по чл. 366 ЗЗД, той не санира нищожността на неравноправната клауза. Следователно и този въпрос не обуславя допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Последният поставен от банката –касатор въпрос относно подмяна на уговореното при неравноправна клауза, не е обусловил изводите на въззивния съд, тъй като приемайки нищожността на клаузата за изменение на лихвения процент, АС-В. Т. е приел дължимост на всички суми съобразно първоначалния уговорен размер на лихвата по договора на кредит и не е налице подмяна на уговореното, поради което не е налице общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК за допускане до касация на решението.
Предвид гореизложените съображения съдът намира, че не следва да се допуска касация на атакуваното решение. С оглед изхода на спора не се следват разноски на страните. Не се дължи и определяне от съда на възнаграждение на особения представител на касатора В., тъй като същият не е назначен по реда на чл. 47 от ГПК, т. е. не е налице хипотезата на чл. 25, ал.4 от Наредбата, а по негово искане за предоставяне на правна помощ и както изрично е посочено в акта за назначаването му при възнаграждение по реда на НЗПП, платимо от бюджета на НБПП / опр.№1651/02.12.2021г. на ОС-Плевен, стр. 27 от делото/.
Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 70/27.05.2022г. по в. гр. д.№8/2022г. на АС – В. Т.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.