№ 1071

[населено място], 16.11.2023 г.

Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на девети ноември, през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. Б.

ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ

АННА НЕНОВА

като разгледа докладваното от съдия Божилова т. д. № 384/2023 г. и за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. К. против решение № 934/24.06.2022г. по гр. д.№ 1592/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 900320/26.02.2021 г. по гр. д.№ 115/2020 г. по описа на Окръжен съд Благоевград, в частта му с която е отхвърлен предявеният от Гаранционен фонд против касатора иск, с правно основание чл. 288 ал. 12 вр. с ал. 1 т. 2 б.“а“ от КЗ / отм./, за заплащане сума над присъдения от първата инстанция размер от 193 102,10 лева и до установения за дължим размера от 201 204 ,10 лева и вместо това е присъдена допълнително сумата от 8 102 лева, като е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му част, уважаващо иска . Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в нарушение на чл. 300 ГПК, предвид влязла в сила оправдателна за него присъда, макар след влизане в сила на съдебното решение по предявени от пострадалите против Гаранционен фонд искове, за обезщетяване на неимуществени вреди, в производството по което М. К. е конституиран като трето лице - помагач на ответника. С влязлата в сила оправдателна присъда касаторът твърди, че е оборена презумпцията за вината му, на която се е основал съда в гражданското производство по преките искове на пострадалите и това обстоятелство е следвало да бъде съобразено от съда, на основание чл. 300 ГПК. Отговорността по чл. 45 ЗЗД , респ. виновно поведение на лицето причинило ПТП, в причинност с което са настъпили уврежданията на трети лица, е предпоставка за законовата суброгация по чл. 558 ал. 7 КЗ. С оглед отречената от наказателния съд отговорност на ответника за настъпилите вреди, респ. приемането на случайно събитие, касаторът намира, че не са били налице предпоставките ГФ да плати обезщетение на пострадалите / но извършеното плащане е ирелевантно за настоящия спор /, респ. не са налице предпоставките да се суброгира в правата им срещу него. Касаторът се позовава и на непроизнасяне на въззивния съд относно началния момент на дължима законова лихва върху сумите по застрахователните обезщетения. Намира, че такъв е момента на тяхното изплащане на правоимащите от ГФ, доколкото до този момент забавата е в причинна връзка с поведението на ГФ, оспорващ плащането.

Ответната страна – Гаранционен фонд – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради формулиране на фактологичен, а не правен въпрос, който цели отговор по правилността на въззивния акт, предмет на друга фаза от касационното производство, на основанията по чл. 281 т.3 ГПК.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното :

Гаранционен фонд е предявил срещу М. К. иск, с правно основание чл. 288 ал.12 КЗ / отм./, основан на суброгирането му в правата на пострадалите от ПТП на 31.07.2012 г. , твърдяно да е настъпило по вина на ответника, с оглед изплатено на същите - Г. З. и В. Д., като законни наследници на починалата при ПТП Ц. П. – застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в размер на 223 496,50 лева. Сумата е формирана от присъдени главници, лихви върху същите, считано от 17.04.2013 г. до датите на изплащане на застрахователните обезщетения, заплатени държавни такси и разноски по съдебно и изпълнително производства, за установяване дължимостта и принудително събиране на застрахователните обезщетения. Ответникът е управлявал МПС без сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, което обуславя материалноправната легитимация на ГФ , като ответник по преките искове на пострадалите, респ. като ищец в настоящото производство, суброгирал се в правата на удовлетворените лица. Ищецът се позовава на влязло в сила съдебно решение, в производство с участието на ответника, конституиран като трето лице – помагач на ГФ, в което е прието за установена деликтната му отговорност, за причинените от ПТП неимуществени вреди.

Ответникът М. К. оспорва иска досежно вината си за настъпването на ПТП, като счита, че неустановяване фактическия състав на деликтната отговорност по отношение на него изключва отговорността му към пострадалите, респ. към ГФ, като суброгирал се в правата им, след удовлетворяване на претенциите им. Оспорва дължимостта на разноски по водените от ГФ съдебно и изпълнително производства, за принудително събиране вземанията на пострадалите, както и на лихви за забава върху платените застрахователни обезщетения, позовавайки се за последното на чл. 288 ал. 7 изр. първо КЗ /отм./. Счита, че не подлежат на възстановяване на ГФ лихвите за забава в причинност със собственото му поведение.

С решение от 28.11.2014 г. по гр. д.№ 10786/2013 г. на Софийски градски съд, потвърдено с решение от 28.10.2015 г. по гр. д.№ 2129/2015г. на САС, изменено с решение от 18.05.2017 г. по т. д.№ 598/2016 г. на ІІ т. о. на ВКС единствено досежно размера на присъдимите суми, Гаранционен фонд е осъден да заплати на родителите на починалата при ПТП Ц. П. застрахователно обезщетение, на основание чл. 288 ал. 1 т.2 б.“а“ КЗ /отм./. Приета е за установена деликтната отговорност на М. К., при липса на сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите за МПС, с което е причинил катастрофата. Първоинстанционният съд е приел, че с поведението си същият е нарушил чл. 20 ал. 2 пр. 2 ЗДвП , според който водачите на ППС са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Въззивният съд е споделил за нарушен от М. К. и чл. 117 ЗДвП, според който, при приближаване към място, където на пътя или в близост до него се намират деца, водачът на ПТП е длъжен да намали скоростта, а при необходимост – да спре. Видно от мотивите, с оглед установената скорост на движение на автомобила, управляван от М. К. / 81,50 км./ч. / и съществуваща за водача видимост към мястото, на което пострадалата и други деца са се намирали – отстрани на пътното платно, вляво спрямо посоката на движение на автомобила , към момент, към който МПС се е намирало на 91 м. отстояние от това място, съгласно заключението на САТЕ и приетата в същото опасна зона за спиране 56,10 м., съдът е приел, че водачът е имал възможност своевременно да забележи децата и ако би съобразил задължението си по преждепосочената разпоредба на чл. 117 ЗДвП – да предотврати ПТП.

Още в първоинстанционното производство е представена присъда № 1/20.01.2018 г. по н. ох. д. № 270/2015 г. на Окръжен съд – Благоевград, с която М. К. е признат за невиновен в това, че при процесното ПТП е нарушил правилата за движение - чл. 20 ал. 2 изр. второ ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на Ц. П., поради което и на основание чл. 304 НПК съдът го оправдава по повдигнатото му обвинение, за извършено престъпление по чл. 343 ал.1 б.“в“ НК /стар текст / вр. с чл.342 ал.1 пр. 3 НК вр. с чл.20 ал.2 изр. второ ЗДвП / за причинена по непредпазливост смърт на едно лице при управление на МПС в нарушение на ЗДвП /. Представено е решение № 103/ 16.05.2018 г. по н. д.№ 376/2018 г. на Върховен касационен съд, с което оправдателната присъда е потвърдена. Видно от мотивите на касационното решение, наказателният съд е приел, че подсъдимият К. нито е могъл, нито е бил длъжен да предвиди настъпването на вредоносния резултат. Възприета е различна фактическа обстановка, при която е настъпило ПТП, а именно : липса на доказана видимост за водача към мястото, на което са се намирали децата и внезапно излизане на пострадалата /спокойно бягане/ на пътното платно. С оглед установената скорост на автомобила, ненадвишаваща допустимата за пътния участък, при липса на обективни фактори, които да са задължавали водача да избере по-ниска скорост и предвид отстоянието, от което е установена възможност на водача да възприеме децата като опасност / 0,9 – 1.0 м./, без да е бил длъжен да предвиди появата на човек, още по-малко малолетно дете на платното за движение по междуградски път, далеч от населено място, наказателният съд е приел, че ударът е настъпил в опасната зона за спиране, т. е. М. К. не е могъл да предотврати ПТП и се касае за случайно деяние. Прието е, че в съответствие с чл. 20 ал. 2 пр. второ ЗДвП, при възприемането на пострадалата като опасност подсъдимият К. своевременно е направил всичко възможно да спре, задействайки спирачната уредба на автомобила. Изрично в мотивите е отречено противоправно поведение, с оглед обстоятелството, че се касае за пострадало дете, доколкото спрямо деца - пешеходци задълженията на управляващите МПС са различни. Съдът се е мотивирал с приетото в ТР № 61/1983 г. на ОСНК, според което не е налице нарушение на чл.123 ППЗДвП / редакция от 1983 г. / при появяване на детето в опасната зона за спиране, когато то предварително обективно не е могло да бъде възприето като опасност, каквото именно е прието в конкретната хипотеза.

Макар, че ответникът се е позовал на постановената оправдателна присъда във всяка от инстанциите, съдилищата са счели, че не следва да я съобразят, предвид влязлото предходно в сила съдебно решение, с което са уважени преките искове на пострадалите срещу ГФ и в което М. К. е конституиран като трето лице – помагач на ГФ. Позовавайки се на чл. 223 ал. 2 ГПК и акцентирайки на предл. второ на същата разпоредба, съдът е приел, че М. К. е обвързан от установената в мотивите на решението негова деликтна отговорност – противоправно и виновно поведение, в причинност с което са настъпили обезщетените вреди / неимуществени, от смъртта на дъщерята на ищците Г. З. и В. Д. / и не може да противопостави възражение по предявения от ГФ иск, относно наличието на елементите на непозволеното увреждане. Съдът е посочил, че с оправдателната присъда ответникът може да обоснове евентуална отмяна по реда на чл. 303 ГПК, макар да не е посочил конкретната възможна хипотеза. Въззивният съд е приел, че правото на ГФ се простира и до възмездяване на платените разходи по чл. 288 ал. 8 КЗ /отм./ - за определяне и изплащане на обезщетението / държавни такси и адвокатско възнаграждение, заплатени в исковото производство по преките искове на пострадалите / , но не и понесените разноски в образуваното изпълнително производство за принудително събиране на застрахователните обезщетения. Сумите са присъдени със законна лихва от 01.04.2020 г..

В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторът възпроизвежда касационните си доводи за неправилност на въззивния акт, като формулира единствено въпроса : Налице ли са предпоставките за уважаване на иск по чл. 288 ал. 12 изр. първо КЗ / отм./ във връзка с ал.1 т.2 б.“а“ КЗ / отм./ вр. с чл. 45 ЗЗД, предявен от Гаранционен фонд и правилното приложение на чл. 300 ГПК , при постановена оправдателна присъда на ответника и ангажиране гражданската отговорност на ответника ? Допълнителният селективен критерий е обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК – с решение по т. д.№ 211/2009 г. на ІІ т. о. вр. с мотиви на ТР № 5/05.04.2006 г. по тълк. дело № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС , както и в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК .

Настоящият състав, в съответствие с обстоятелствената част на изложението и изводимата от същото логика на защита на страната, намира за допустимо, с оглед правомощията си, съгласно ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, да конкретизира формулирания въпрос, както следва : Длъжен ли е съдът, в производство по предявен от ГФ, на основание чл. 288 ал. 12 КЗ отм. / аналогичен на чл. 558 ал. 7 от КЗ нов / иск срещу делинквента, да съобрази, на основание чл. 300 ГПК, постановена за същия оправдателна присъда, ако предходно на същата е влязло в сила съдебно решение, за уважаване на предявени от пострадалите преки искове срещу ГФ, в производството по които делинквентът е участвал като трето лице - помагач на ГФ и се явява обвързан от задължителната сила на мотивите, обхващаща и установената му деликтна отговорност ? Допълнителният селективен критерий е обоснован в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Визираната практика на ВКС не е постановена в идентична процесуална ситуация, поради което не обосновава хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Отговорът на формулирания въпрос, обаче, се явява значим за точното приложение на процесуалния закон, като изисква да се определи съотношението между установителното действие на постановено решение, съгласно чл. 223 ГПК и конкретно предвид разпореденото в предл. второ на ал.2 на същата разпоредба и задължителната обвързаност на гражданския съд с постановена присъда, съгласно чл. 300 ГПК, в отношенията между едни и същи страни и в хода на висящо съдебно производство между същите.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 934/24.06.2022 г. по гр. д.№ 1592/2021 г. на Софийски апелативен съд.

УКАЗВА на М. М. К., в едноседмичен срок от уведомяването, да представи доказателство за платена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 4 024 лева.

След представяне на доказателство за плащането или изтичане на срока, делото да се докладва на Председателя на І т. о. – за насрочване в открито съдебно заседание, или на състава – за прекратяване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: