ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1054

15.11.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Първи състав, в закрито заседание на седемнадесети октомври две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА БАЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 2606 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „А.“ ЕООД, А. Д. Е., Л. С. Е. и В. А. Д. срещу Решение № 2235/15.08.2022 г., постановено по в. гр. д. № 7222/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, II-Д въззивен състав, с което е потвърдено Решение № 67152/12.03.2020 г., допълнено с Решение № 139624/03.07.2020 г. и поправено с Решение № 172671/10.08.2020г., постановени по гр. дело № 20172/2014 г. по описа на СРС, ГО, 177 с-в, с които са отхвърлени предявените активно субективно и обективно кумулативно съединени отрицателни установителни и кондикционни осъдителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата, уговорена в чл. 5, ал. 4 от Договор за банков кредит, бизнес продукт Овърдрафт от 14.07.2008 г.; за връщане солидарно на сумата общо от 1000 лв., представляваща сборът от надвнесените без правно основание възнаградителни лихви за периода от 14.07.2008 г. до 15.04.2014 г., респ. с които са отхвърлени предявените под евентуалност активно субективно съединени кондикционни осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане солидарно на сумата общо от 1000 лв., представляваща сборът от надвнесените възнаградителни лихви за периода от 14.07.2008 г. до 15.04.2014 г. - поради тяхното неправилно определяне.

Касаторите поддържат, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е постановено при неправилно прилагане на материалния закон и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до неговата необоснованост. Считат, че в противоречие с правилата на логическото мислене въззивният съд необосновано е достигнал да фактическия извод, че в процесния договор за банков кредит е била уговорена конкретна методология, обосноваваща правото за едностранно увеличение от банката на базовия лихвен процент. В този смисъл, твърдят, че не са установени ясни и конкретни компоненти, които да участват в определена математическа формула. Въззивният съд не бил обосновал своето правно съждение за необоснованост на правното твърдение на ищците за нищожност на оспорената клауза, уговорена в чл. 5, ал. 4 от процесния договор, съгласно която банката може - без предварително установени обективни критерии, както предписва правната норма на чл. 58, ал. 1, т. 1 ЗКИ, едностранно да промени ставката на дължимата възнаградителна лихва. Изяснявайки правния характер на добрите нрави като неписани, несистематизирани и неконкретизирани правила, установяващи общоважими за съвременното общество нравствени принципи, касаторите поддържат, че не са разгледани всички изложени в инстанциите по същество правни доводи за нищожност на оспорената клауза – тя е уговорена в нарушение на принципа на добросъвестността, тъй като на кредитодателя е предоставена правна възможност едностранно да повиши насрещната парична престация за заетия финансов ресурс (дължимата възнаградителна лихва и нейната ставка), като по този начин се достига до неравностойност на насрещните договорни задължения.

Касаторите считат, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като, ако бе обсъдил техните доводи за неравноправност на оспорената клауза поради уговарянето в ущърб на физическите лица – солидарни длъжници по кредитното правоотношение, би достигнал до различен правен извод, а именно че за тези физически лица (като потребители по смисъла на ЗЗП) тази клауза е нищожна поради нейната неравноправност. В този смисъл, поддържат, че по отношение на физическите лица с исковата си молба и във въззивната жалба са се позовали на неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП, във вр. с чл. 146 ЗЗП на клаузата, уговорена в чл. 5, ал. 4 от кредитния договор, за което и служебно съдът е длъжен да следи.

Искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторите обосновават със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като поставят следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Противоречи ли на добрите нрави клауза от договор за кредит, сключен между банка, от една страна, и търговско дружество и физически лица, от друга, която позволява на банката да изменя едностранно лихвения процент по кредита (възнаградителната лихва), без да са посочени обективни критерии за това и това води ли до значителна липса на еквивалентност в насрещните престации? Накърнява ли такава клауза принципите на добросъвестност и справедливост?“; 2. „За да се приеме, че клаузата за едностранно изменение от страна на банката на размера на възнаградителната лихва не противоречи на добрите нрави, следва ли да са налице поне минимални стандарти за информираност относно начина на определяне на променливата лихва?“; 3. „Клауза от договор за кредит, която дава възможност на банката-кредитор едностранно да изменя възнаградителната лихва, част ли е от основния предмет на договора?“ (по този въпрос твърдят противоречие с Решение № 424/02.12.2015 год. по гр. дело № 1899/2015 г. на ВКС, IV г. о.); 4. „Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила възражения за нищожност?“; 5. „Длъжен ли е съдът служебно да се произнася относно неравноправност на клауза и без възражение по делото?“ (по този въпрос твърди противоречие както със задължителната практика - Тълкувателно решение от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК на ВКС, така и със задължителните за националните юрисдикции указания по правилното тълкуване и приложение на общностното право, дадени с постановени по преюдициални запитвания решения на СЕС: по дела С-40/08, С-137/08, С-168/05, С-240/98, С-243/08, С- 244/98, С-397/11, С-415/11, С-472/11, С-618/10, С-618/10, С-243/08, С- 472/11, С-397/11, С-618/10 и С-473/00).

Касаторите искат въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване при самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – то е очевидно неправилно. Това процесуално основание е обосновано с правното съждение, че въззивният съд е приел за установено, че методологията за едностранната промяна на уговорения лихвен процент – при действието на договора за банков кредит, е достъпна на Интернет сайта на банката, но по делото е изяснено, че нито към датата на сключване на договора, нито през процесния период такава методика е била публикувана, респ. самият договор за банков кредит не препраща към методология. От друга страна, правният извод на въззивния съд за действителност на оспорената клауза е в пряко противоречие с нормативното правило, уредено в императивната правна норма на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ, съгласно който при отпускане на кредит банката предоставя безплатно и в писмена форма на клиента своите условия по кредитите, които съдържат най-малко... лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита”.

Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предявеният отрицателен установителен иск за прогласяване на оспорената клауза за нищожна не се основава на обстоятелството, че тя е недействителна поради нейната неравноправност по чл. 143 ЗЗП (не е предявен иск по чл. 146, ал. 1 ЗЗП), а на заявеното правно твърдение, че тя е уговорена в противоречие с добрите нрави - нарушаване на принципа на справедливост поради неравностойност на насрещните задължения на страните по договора (иск по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД). В този смисъл, приел е, че предметът на проверка от съда за нищожност на процесната уговорка обхваща единствено този порок, като е разяснил, че това основание за недействителност на клауза от договора за кредит предполага една от страните по договора да се възползва превратно от договорната свобода (чл. 9 ЗЗД), за да наложи на другата несъразмерни тежести. Пояснил е, че противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала – те не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи принципи, на чието нарушаване законодателят е придал правно значение, приравнявайки го по последица с нарушение на закона.

Въззивният съд е приел, че съгласно чл. 5, ал. 4 от процесния договор за кредит страните по него са постигнали съгласие, че действащият Базов лихвен процент-малки фирми (БЛПМФ) на банката не подлежи на договаряне и промените в него стават задължителни за страните, считано от първото 21-во число след промяната му от банката, като тази разпоредба се прилага дори и в случай, че действащият БЛПМФ е включен в Тарифата или друг документ на банката, промените, които влизат в сила с приемането им от компетентните банкови органи. За тях банката уведомява кредитополучателите чрез обявяването им в банковите салони, а ако БЛПМФ е включен в Тарифата на банката - и на интернет страницата си. Тази клауза е във връзка с чл. 5, ал. 1 от договора, съгласно който дължимата годишна лихва за предоставения кредит включва сборът от действащия БЛПМФ за оборотни нужди в лева, обявен от банката, и договорна лихвена надбавка в размер на 1,75 пункта, т. е. отнася се до променливата компонента на дължимата по договора възнаградителна лихва.

Анализирайки събраните по делото писмени доказателства (методология за образуване на БЛП, обявена на интернет страницата на ответника) и заключението на ССЕ, въззивният съд е приел за установено, че БЛП се определя като сбор от трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. Трансферната цена на ресурса се формира от разходите, които банката прави при привличане на паричен ресурс, включително пазарните лихвени измерители като Софибор, Юрибор, Либор, рисковата премия, приложима за Банката при привличане на финансов ресурс, директните нелихвени разходи на Банката по привличания паричен ресурс (минимални задължителни резерви, фонд за гарантиране на влоговете в банките и други). Буферната надбавка включва оценката под формата на лихвена премия, на нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти и абсорбира временните пазарни сътресения в лихвените нива в размер до 0,5% на годишна база.

Позовавайки се на формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика – с Решение № 135/19.11.2020 г. по т. д. № 1066/2019 г. на ВКС, II т. о, Градският съд е изяснил, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася както за гражданските договори, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ). Преценката за нищожност на договорни клаузи поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. За разлика от потребителя, при сключване на договорите във връзка с дейността си, търговецът трябва да положи най-голямата дължима грижа - тази на добрия търговец. С оглед на това, той не може да се ползва с по-голяма защита от тази на потребителите по ЗЗП. В изключенията по ЗЗП, при които дори потребителите не могат да се позоват на нищожност, по аргумент от по-силното основание, не могат за бъдат обявени за нищожни и уговорки в договор за банков кредит, по който кредитополучател е търговец, когато кредитът е предназначен за извършване на търговската му дейност. Това са случаите, при които клаузата е уговорена индивидуално или тя определя основния предмет на договора и последната е ясна и разбираема. Възнаградителната лихва е цената на кредита и следователно, клаузата за нея е съществен елемент на договора за банков кредит, поради което, ако тя е ясна и разбираема, няма нарушение на принципите за справедливост и добросъвестност и уговорката не противоречи на добри нрави. Търговецът, при сключване във връзка с дейността си на договор, съдържащ такава клауза, трябва да положи грижата на добрия търговец, която включва при необходимост и наемането на лица със специални познания в съответната област. С оглед на очертаната дължима грижа, което е по-голяма от тази на потребителя, търговецът може да разбере обхвата на поетото задължение и икономическите последици от сключването на договор, съдържащ клауза за промяна на възнаградителната лихва едностранно от банката по нейна преценка, като спрямо търговеца тази клауза е ясна и разбираема, поради което не накърнява добрите нрави. Това не лишава търговеца-кредитополучател от възможност да се позове на недобросъвестно упражняване на правото за едностранно изменение на лихвата от страна на банката - чл. 63, ал. 1 ЗЗД, съответно на злоупотреба с това право по чл. 289 ТЗ, ако такива са налице, но това е относимо към изпълнението на договора, а не към неговата действителност.

При така приетите за установени правнорелевантни факти и изяснените правни доводи въззивният съд е достигнал до правния извод, че клаузата на чл. 5, ал. 4 от процесния договор за кредит не е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД - поради накърняване на добрите нрави. С оглед на изхода на правния спор по обуславящия иск, съдът е приел за неоснователен и обусловения кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Разглеждайки предявения под евентуалност кондикционен иск, въззивният съд е приел, че и той е неоснователен - от заключението на ССЕ се установявало, че лихвите по процесния договор за кредит са изчислени правилно и в съответствие с действащата методика на банката за изчисляване на БЛП за съответния период. Към момента на сключване на договора (18.10.2007 г.) не е съществувало задължение за публикуване на методиката, поради което тя е публикувана през 2010 г. Ясно били посочени компонентите, от които се определял БЛП.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Макар и поставени абстрактно, като са и от значение за изхода на делото (включени са в предмета на спора и са обусловили волята на съда), касационно обжалване на въззивното решение не трябва да бъде допускано по първия и втория материалноправни въпроси, тъй като не е доказано възникването на уредената в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК допълнителна процесуална предпоставка –касаторите са заявили, че тези правни въпроси са разрешени в противоречие с трайно установената практика, но не са посочили конкретни съдебни решения, които да формират задължителна или казуална съдебна практика на ВКС. Напротив, въззивното решение е постановено не в противоречие, а в съзвучие с правните съждения, изложени както в посоченото от Градския съд Решение № 135/19.11.2020 г. по т. д. № 1066/2019 г. на ВКС, II т. о, така и в служебно известното на настоящия съдебен състав Решение № 60080/16.09.2021 г. на ВКС по т. д. № 466/2020 г., I т. о., ТК, в които се приема, че при сключване на договор, съдържащ клауза, съгласно която банката може едностранно да променя (увеличава) първоначално уговорената лихвена ставка, търговецът-кредитополучател е следвало да положи грижата на добрия търговец, която включва при необходимост и наемането на лица със специални познания в съответната област. С оглед на тази дължима грижа, която е по-завишена от тази на потребителя, търговецът може да разбере обхвата на поетото задължение и икономическите последици от сключването на договор, съдържащ клауза за промяна на възнаградителната лихва едностранно от банката по нейна преценка, като спрямо търговеца тази клауза е ясна и разбираема, поради което не накърнява добрите нрави. Но това обстоятелство не лишава търговеца от възможност да се позове на недобросъвестно упражняване на правото за едностранно изменение на лихвата от страна на банката - чл. 63, ал. 1 от ЗЗД, съответно на злоупотреба с това право по чл. 289 ТЗ, ако такива са налице, като тези факти биха били относими към изпълнението, а не към действителността на договора.

Третият правен въпрос не е обусловил решаващата правосъдна воля на съда, поради което не отговаря на общата предпоставка (арг. чл. 280, ал. 1 ГПК) за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Градският съд е счел, че оспорената клауза не е нищожна на релевираното в исковата молба основание – накърняване на добрите нрави, не защото тя е част или не е част от основния предмет на договора, а тъй като с оглед на по-високата дължима грижа на търговеца за него оспорената клауза е ясна и разбираема, поради което отговаря на мярката, определяща добросъвестното поведение на страните при сключването и изпълнението на кредитни договори.

Четвъртият и петият въпроси (процесуалноправните), макар и да са абстрактно поставени и да са подкрепени със задължителна практика за българските съдилища, формирана с тълкувателно решение на ВКС и решения на СЕС по преюдициални запитвания на национални съдилища на държавни-членки на ЕС, не са от значение за изхода на правния спор, тъй като не са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд. Той не е отрекъл процесуалното задължение на съда служебно да следи за нищожността на правни сделки, вкл. и когато те са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП, но, както е изяснил в мотивите на обжалваното решение, Градският съд е съсредоточил своята решаваща правосъдна дейност по отношение на правното твърдение на ищците за нищожност на оспорената клауза поради уговарянето в противоречие с добрите нрави, което очертава основанието на предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, а не е разглеждал незаявени в исковата молба правопораждащи спорното материално право юридически факти, вкл. и въведени извън преклузивните срокове правни доводи за нищожност на оспорената клауза поради нейната неравноправност – по отношение на ищците-физически лица. В този смисъл, в съответствие с един от основните принципи на българския граждански процес – диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК), въззивният съд се е произнесъл по очертания с исковата молба предмет на спора, и вида и обема на търсената съдебна защита, по отношение на които ще се формират обективите предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение (арг. чл. 298, ал. 1, предл. 2 и 3 ГПК). Именно поради тези обстоятелства Градският съд не е имал повод да изследва дали солидарните длъжници-физически лица са потребители по смисъла на определителната разпоредба, уредена в § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, вкл. и дали при поемане на солидарната отговорност те са действали в рамките на осъществяваната от тях дейност по занятие, или поради връзката от функционално естество, която те биха имали с търговеца-кредитополучател, като например неговото управление или значителен дял от неговия дружествен капитал, или те са действали за цели от частен характер (съобразно тълкувателните разяснения относно правилното тълкуване и прилагане на общностното право, дадени в Решение на СЕС от 19.11.2015 г. по дело С-74/15).

Позоваването от касатора на уреденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение е бланкетно, защото то не е обоснованото в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Нито се твърди непълнота или неяснота на конкретна относима правна норма, което да налага тълкуването, нито се сочи непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Нещо повече, както бе изяснено, въззивното решение е постановено в съответствие с формираната по чл. 290 ГПК практика на ВКС - Решение № 135/19.11.2020 г. по т. д. № 1066/2019 г. на ВКС, II т. о и Решение № 60080/16.09.2021 г. на ВКС по т. д. № 466/2020 г., I т. о., ТК.

По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба има право на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на разноски в размер на сумата от 1200 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговора на касационната жалба.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 2235/15.08.2022 г., постановено по в. гр. д. № 7222/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, II-Д въззивен състав.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „А.“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], А. Д. Е., ЕГН [ЕГН], Л. С. Е., ЕГН [ЕГН] и В. А. Д., ЕГН [ЕГН] да заплатят на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК[ЕИК] сумата общо от 1200 лв. - разноски пред ВКС.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.