Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Н. С. и Д. Г. С., чрез адв. Цв. К., срещу въззивно решение № 123/02.06.2016 год., постановено по в. гр. д. № 73/2016 г. на Великотърновския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 323/04.12.2015 г. по гр. д. № 380/2015г. на Ловешкия окръжен съд в частта, с която С. Н. С. и Д. Г. С. са осъдени да заплатят на Г. Д. Г. на основание чл. 45, вр. с чл. 52 и чл. 86 ЗЗД сумата от 40 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от смъртта на майка й В. Р. В., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.10.2011г. до окончателното й изплащане.

Въззивното решение в останалата му част е влязло в сила.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост - основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и връщане на делото за ново разглеждане или произнасяне по същество и отхвърляне на предявения иск, евентуално намаляване на уважения размер.

Насрещната страна – ищцата Г. Д. Г. в писмен отговор и в открито съдебно заседание, чрез своите процесуални представители, изразява становище за неоснователност на жалбата.

С определение №340 от 26.04.2017г., постановено по реда на чл. 288 ГПК, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: относно приложението на чл. 154, ал. 1 ГПК (чл. 127, ал. 1 ГПК отм., вр. с чл. 45 ЗЗД – кои са подлежащите на доказване от ищеца факти по иск за вреди от непозволено увреждане и презумират ли се близките отношения между пострадалия и претендиращия обезщетение и следва ли последният да проведе пълно и главно доказване на претърпените неимуществени вреди; относно критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД и съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, поради противоречие със задължителната за съдилищата практика, обективирана в решение № 147 от 19.06.2012г. по гр. д. № 582/2011 г. на ВКС, ІV г. о. и решение на ВКС по гр. д. №899/2010 г., IV ГО, - по първия въпрос, Постановление на Пленума на ВС № 4/1968 г. и решение № 143 от 29.04.2015г. на ВКС по т. д. № 3504/2013г., І т. о., решение № 141 от 28.01.2016г. на ВКС по т. д. № 1398/2014г., ІI т. о., решение № 142 от 15.10.2015г. на ВКС по т. д. № 2766/2014г., І т. о. – по втория и третия въпрос.

Настоящият съдебен състав, в хипотезата на чл. 291, т. 1 от ГПК ( Ред., ДВ, бр. 59/2007г.) намира за правилни разрешенията на изведените по настоящото дело правни въпроси, дадени с цитираната по-горе задължителна практика, каквато е и трайната практика на съда, обективирана и в други актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно последната, по аргумент от нормата на чл. 154 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Когато ищецът основава своите искания на твърдения, че е претърпял вреди в резултат на виновно, противоправно действие или бездействие на ответника, той следва да установи, че ответникът е осъществил противоправното действие или бездействие (неполагане на дължимата грижа), настъпилите вреди и причинната връзка между поведението на ответника и вредите. Вината се предполага (чл. 45, ал. 2 ЗЗД) до доказване на противното и това доказване е в тежест на ответника, а ищецът следва да установи всички останали елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. Ищецът, с всички доказателствени средства, следва да установи увреждащото деяние, вредите и причинно-следствената връзка между тях така, че от анализа на доказателствата съдът да може да изведе еднозначен извод за наличието им. Чрез пълно и главно доказване ищецът следва да установи истинността на твърденията си за релевантните факти. По иск за обезщетение в тежест на ищеца е да докаже пълно наличието на вреда. Както е прието и в ППВС №4/68г. правилното прилагане на закона изисква за присъждане на обезщетение за вреди да се установи, че действително са претърпени такива вреди.

Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл. 52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т. гр. д. № 3/2004 на ОСГК на ВКС/. В задължителната практика, вкл. т. II от ППВС № 4/23.12.1968, реш. № 223/4.07.11 на ВКС по г. д. № 295/10, IV ГО, реш. № 832/10.12.10 по г. д. № 593/10, IV ГО, и др., в това число и посочените от касаторите, са определени критериите за понятието „справедливост”. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В съответствие с т. 11 от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд на Р. Б, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликт следва да се отчитат всички обстоятелства, обуславящи размера им: претърпените от пострадалия болки и страдания, продължителността и интензитета им, характера на увреждането, начинът и обстоятелствата, при които е получено, прогнозите за отшумяването му, има ли настъпили необратими увреждания, степента на емоционалната травма, доколко увреждането се е отразило на обичайния начин на живот на пострадалия и настъпили ли са ограничения във възможностите му за житейска реализация, възраст на увредения, обществено и социално положение, данните за личността на пострадалия, както и всички обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания, преценявани с оглед конкретиката на случая. Удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.

По касационните оплаквания:

При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответниците – касатори в настоящото производство, доколкото е приел за установено, че с влязло в сила Решение

№ 102/ 29.04.2014 г., постановено по в. н.а. х.д. № 297/2014 г. по описа на Ловешкия окръжен съд, ответниците са признати за виновни в това, че за времето от 07.10.2011 г. до 10.10.2011 г., в [населено място], чрез жестоко отнасяне към В. В., намираща се в материална зависимост от тях, я довели до самоубийство, с което осъществили състава на престъплението по чл. 127, ал. 4, във връзка с ал. 3 от НК. Правилно въззивният съд е съобразил обвързващата сила на соченото решение, позовавайки се на нормата на чл. 300 от ГПК, като е приел, че са налице предпоставките от фактическия състав на деликтната отговорност: деяние, противоправност и вина.

С оглед дадения отговор на повдигнатите правни въпроси съставът на Върховния касационен съд намира, че в обжалваното въззивно решение размерът на определеното обезщетение не съответства на критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. В противоречие със съдебната практика, справедливостта не е изведена от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, от които се гради заключение и за това какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице; в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид. Поради това решението е неправилно в частта на определеното по размер обезщетение.

За да определи дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че ищцата е единствена дъщеря на пострадалата В. В., която след развода със съпруга си е отглеждала сама дъщеря си, която е била на 16 години в момента на злополуката, както и че същата се е осъществила пред очите на непълнолетното тогава дете, което е живеело в едно домакинство с майка си. Обосновал е извода, че тъй като майката е отглеждала сама единствената си дъщеря след развода с бащата на детето, връзката между ищцата и пострадалата е била много силна, каквито обичайно са връзките между майка и дъщеря в подобни обстоятелства, като е приел този факт за общоизвестен и ненуждаещ се от доказване. Изложил е съображения, че смъртта на майката се е отразила зле на психиката на ищцата, която е осъзнавала напълно, с оглед и на възрастта си, невъзвратимостта на загубата. При тези съждения е заключил, че на ищцата са причинени неимуществени вреди, които се намират в причинна връзка с деянието на ответниците. В тази връзка за неоснователен е счел довода на ответниците за недоказаност на неимуществените вреди и възражението за съпричиняване, поради липса на данни за това. Съобразявайки възрастта на ищцата, страданията й от смъртта на майката, загубената всестранна подкрепа от нейна страна завинаги, която не е могла да бъде заместена с грижите на другите й близки хора, въззивният съд е определил за справедливо обезщетение на причинените й неимуществени вреди сумата от 40 000 лева.

Съдът не е съобразил, че за част от обстоятелствата, посочени като установени в процеса и от значение за определяне на размера на обезщетението, доказателства не са събрани. Така в исковата молба се твърди, че в резултат на смъртта на майката, ищцата търпи вреди, изразяващи се в болки и страдания от загубата на майчина грижа и ласка в твърде млада възраст, които са много важни за един млад човек и не могат да бъдат запълнени нито с пари, нито с други ценности. Твърдения за други вреди над обичайните с оглед конкретния деликт не са заявени в исковата молба. С оглед на това съдът е взел предвид и е обсъдил обстоятелства, счетени за относими към определяне на размера на обезщетението, които не са посочени в исковата молба, което представлява нарушение на процесуалния закон. За тези обстоятелства не са ангажирани и доказателства. Нещо повече – в процеса ищцата не е ангажирала никакви доказателства относими към претенцията за неимуществени вреди. Съдът не е посочил на база на кои конкретно доказателства е формирал изводите си, че ищцата е единствена дъщеря на пострадалата В. В., че последната след развода със съпруга си е отглеждала сама дъщеря си, която е била на 16 години в момента на злополуката, както и че същата се е осъществила пред очите на непълнолетното тогава дете, че детето е живеело в едно домакинство с майка си. По делото доказателства в тази насока не са събрани. Гражданският съд не може да основава фактическите си изводи по спора на свидетелски показания, дадени в наказателно производство и отразени в мотивите на присъдата. В този смисъл необосновано е прието, че връзката между майка и дете в процесния случай е била по-силна от обичайните между майка и дъщеря; че отражението на деликта върху психиката на ищцата е по-силно и по-увреждащо от обичайното, което от своя страна да обосновава извод за необходимост от по-висок размер обезщетение. В процесния случай не са доказани претърпени вреди над обичайните и с трайни и неотстраними последствия - нито като негативно отражение в психиката на лицето, нито в социалния дискомфорт.

В съдебната практика на Върховния касационен съд няма никакво колебание, че при търсено обезщетение за причинените неимуществени вреди, предметът на спора е очертан в рамките на обичайните негативни преживявания за съответното деяние. Достатъчно е да се претендира обезщетение на неимуществени вреди от съответния деликт. Само когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. Процесният случай не е такъв.

Съобразявайки изложеното съдът намира, че за претърпените от ищцата неимуществени вреди, които са обичайните при такъв случай – психоемоционален стрес, болка и тъга от загубата на рождената майка, обезщетението следва да бъде определено по справедливост в размер на сумата 10000лв. Тази сума се дължи ведно със законната лихва върху нея, считано от 10.10.2011г. до окончателното й изплащане. Съдът намира, че така определеният размер е от естество да репарира действително причинените неимуществени вреди, така, както са установени в производството. Присъждането на обезщетение само по себе си съдържа морално удовлетворение – признаване, че действията на ответниците са противоправни, и отговорността им за причинените вреди, като размерът на паричната сума е за репариране на действително претърпените вреди и не бива да служи за обогатяване. От значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като „справедливостта” до голяма степен отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди, а в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз.

До този размер искът се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен, а обжалваното въззивно решение следва да се остави в сила. За разликата от 30000лв. / над размер 10000лв. до присъдените 40 000 лв./ ведно със законната лихва върху нея, считано от 10.10.2011г. до окончателното й изплащане, искът е неоснователен. С оглед на това, за размера над 10 000 лв. до 40 000 лв., решението следва да се отмени и да се постанови ново решение, с което искът да се отхвърли.

Съобразно гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

РЕШИ:ОТМЕНЯ въззивно решение № 123/02.06.2016 год., постановено по в. гр. д. № 73/2016 г. на Великотърновския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 323/04.12.2015 г. по гр. д. № 380/2015г. на Ловешкия окръжен съд в частта, с която С. Н. С. и Д. Г. С. са осъдени да заплатят на Г. Д. Г. на основание чл. 45, вр. с чл. 52 и чл. 86 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от смъртта на майка й В. Р. В., над размер на сумата 10000лв. до размер 40000лв. ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 10.10.2011г. до окончателното й изплащане и вместо това постанови:

ОТХВЪРЛЯ иска на Г. Д. Г. против С. Н. С. и Д. Г. С. за заплащане на обезщетение за причинените й неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от смъртта на майка й В. Р. В., за сумата над 10000лв. до 40000лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.10.2011г. до окончателното й изплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 123/02.06.2016 год., постановено по в. гр. д. № 73/2016 г. на Великотърновския апелативен съд в останалата му обжалвана част.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: