ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1053
Гр. София, 15.11.2023г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на седемнадесети октомври две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. Б. ЧЛЕНОВЕ: ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
КРАСИМИР МАШЕВ
изслуша докладваното от съдия З. Х. т. д. № 2611 по описа за 2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Държавата, представлявана от Министъра на туризма, срещу решение № 529 от 19.07.2022г. по т. д. № 461/2022г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260093/06.10.2021 г. по т. д. № 2275/2020 г. СГС, VI-21 състав, с което са отхвърлени предявените от Държавата, действаща чрез Министъра на туризма, срещу „А. Л. ЕООД обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата 61 193,71 лв. – претендирана неустойка за неизпълнение от ответника на задълженията му по т. 6.1.15 от договор № РД-01-28-7/22.04.2015г. за отдаване под наем на обект – изключителна държавна собственост, да поставя преместваеми съоръжения на наетия плаж съгласно одобрената схема по ЗУЧК и след разрешение на главния архитект, и за сумата 95 643,71 лв. – претендирана неустойка за неизпълнение от ответника на задълженията му по т. 6.1.21 от договор № РД-01-28-7/22.04.2015г. за отдаване под наем на обект – изключителна държавна собственост, да осигури не по-малко от петдесет процента от активната плажна площ за свободно и безплатно разполагане на плажни принадлежности от посетителите, която да е равностойна като достъп до морето със зоните на наемателя, да е показана върху специализираната схема на преместваемите обекти и съоръжения, да е обозначена на морския плаж и на указателните табели, и искове с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата 8 434,40 лв. - претендирано обезщетение за забава поради забавено плащане на неустойката за неизпълнение на т. 6.1.15 от договора за периода 23.07.2019г. – 23.11.2019г., и за сумата 13 018,17 лв. – претендирано обезщетение за забава поради забавено плащане на неустойката за неизпълнение на т. 6.1.21 от договора за периода 23.07.2019г. – 23.11.2019г., и по предявен от ответника насрещен иск Министерство на туризма е осъдено да заплати на „А. Л. ЕООД сумата 34 450 лв., която неоснователно е получил по предоставена от „А. Л. ЕООД банкова гаранция договор № РД-01-28-7/22.04.2015г. за отдаване под наем на обект – изключителна държавна собственост, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.02.2021г. до окончателното заплащане, и на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 1 952,17 лв. - представляваща обезщетение за забава върху претендираната сума от 34 450 лв. за периода 16.08.2019г. – 21.02.2021г., и са присъдени разноски по делото.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че съдът, макар да е изяснил делото от фактическа страна, е направил неправилни и неточни тълкувания на клаузите на сключения между страните договор, което е обосновало и неправилните му изводи. Оспорва като необоснован извода на въззивния съд, че уговорената от страните с клаузата на чл. 8.8 от договора неустойка е нищожна като излизаща извън присъщите функции. Сочи, че уговорената с последната клауза неустойка обезпечава обществения интерес, предвидена е само за съществено неизпълнение от наемателя – за неизпълнение на едно и също задължение повече от два пъти, или при трайно неизпълнение на договорни задължения от наемателя. Подчертава, че неустойката е санкционна и има за цел да предотврати трайно и продължаващо неправомерно поведение на наемателя, както и да го мотивира да ограничи размера на неизпълнението. Оспорва като противен на съдебната практика извода на съда, че така уговорената между страните неустойка е нищожна като противна на морала, позовавайки се на защитавания с нея обществен интерес, както и на санкционната функция, като подчертава, че прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна. По тези доводи моли решението да бъде отменено като неправилно.
В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:
1. Следва ли при преценка за противоречие с добрите нрави да се изследва обществения интерес и противоречи ли на добрите нрави неустойка, уговорена в защита на обществения интерес?
Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с практиката на ВКС по решение № 88 от 22.06.2010г. по т. д. 911/2009г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 4 от 25.02.2009г. по т. д. 395/2008г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и определение № 794 от 15.12.2011г. по т. д. 224/2011г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с което обосновава искането си за допускане до касация на основание чл. 280, ал 1, т. 1 ГПК.
Сочи, че е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед необходимостта от осъвременяване на тълкуването с оглед развитието на законодателството или обществените условия, както и за създаване на съдебна практика.
2. В случай, че неустойката е изрично уговорена като санкционна, то счита ли се a priori, че същата води до неоснователно обогатяване?
Твърди даденото разрешение по този въпрос от въззивния съд да е в отклонение от практиката на ВКС по т. 3 от ТР 1/2009г. на ОСТК на ВКС и по решение № 11 от 27.06.2016г. по т. д. 3568/2014г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с което обосновава искането си касационно обжалване да бъде допуснато по въпроса на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
3. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?
Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по правния въпрос в противоречие с практиката на ВКС по решение № 344 от 21.09.2012г. по гр. д. 862/2011г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 127 от 05.04.2011г. по гр. д. 1321/2009г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 554 от 08.02.2012г. по гр. д. 1163/2010г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 194 от 18.06.2013г. по гр. д. 1100/2012г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и решение № 324 от 22.04.2010г. по гр. д. 1413/2009г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и моли решението да бъде допуснато до касация по този въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът по касация, „А. Л. ЕООД, оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Сочи, че поставените от касатора въпроси не са обусловили волята на въззивния съд по обжалваното решение, а последното е съобразено с практиката на ВКС. Допълва, че въпросът за защитавания обществен интерес е некоректно поставен, доколкото процесната клауза за неустойка е част от договор, сключен от ищеца като субект на гражданското право по договор за наем и охранява неговия интерес като наемодател. Подчертава, че публичният интерес, охраняващ правата на гражданите при ползването на плажната ивица, е защитен с императивните разпоредби на Закон за устройството на Черноморското крайбрежие и Наредба за водноспасителната дейност и обезопасяването на водните площи, в които нормативни актове за неспазване на защитавания с тях обществен интерес са предвидени имуществени санкции в значителен размер. Поддържа, че въззивното решение е правилно. Моли да му бъдат присъдени разноски по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че страните са обвързани от наемно правоотношение, по силата на което ищецът е предоставил на ответника за временно възмездно ползване морски плаж „Черноморец – изток“. Счел е за неоснователни възраженията на ответника за нищожност на договора, поради невъзможен предмет, дължащ се на разминаване между посочена в договора и действителна площ, липса на индивидуализация на плажа и нанасянето му в кадастралните карти, като е посочил същото да се опровергава от събраните по делото писмени доказателства, включително представени от ответника, и от събраните гласни доказателства, които недвусмислено установяват, че плаж „Черноморец – изток“ съществува, функционира и е нает от ответника с процесния договор, включително е предаден за ползване на ответника с подписан приемо-предавателен протокол. Позовал се е на нормата на чл. 7, ал.1 от ЗУЧК, съобразно която морските плажове или части от тях с прилежащата им акватория се управляват и поддържат чрез възлагане на концесия за морски плаж при условията и по реда на този закон, откъдето е извел, че не е налице правна пречка плажната ивица, което е предмет на процесния договор, да бъде отдавана под наем и съответно сключеният между страните наемен договор няма невъзможен предмет. Приел е за неоснователно и възражението на ответника за нищожност на клаузата на чл. 1.3 от договора, предвиждаща, че наемателят упражнява правата си по договора при спазването на изискванията на чл. 10, ал. 7 и ал. 8 ЗУЧК, като е посочил, че няма пречка договорна клауза да препраща към законова разпоредба. Посочил е, че като недоказано е неоснователно и възражението на ответника за унищожаемост на договора поради грешка.
Въззивният съд е посочил, че ответникът е поел задължение с чл. 6.1.15 - да поставя преместваеми съоръжения на наетия плаж съгласно одобрената схема по ЗУЧК и след разрешение на главния архитект, а с чл. 6.1.21 - да осигури не по-малко от петдесет процента от активната плажна площ за свободно и безплатно разполагане на плажни принадлежности от посетителите, която да е равностойна като достъп до морето със зоните на наемателя, да е показана върху специализираната схема на преместваемите обекти и съоръжения, да е обозначена на морския плаж и на указателните табели. Намерил е, че от представените констативни протоколи и от събраните гласни доказателства, се установява, че Министерство на туризма е извършило на датите 29.08.2017г., 05.08.2018г., 08.06.2019г. и 02.07.2019г. проверки на място относно спазването на задълженията на ответника по наемния договор, като е констатирано неизпълнение на задълженията по чл. 6.1.15 и чл. 6.1.21 от наемателя.
Отчел е, че ищецът претендира неустойката, уговорена в чл. 8.8, съобразно която клауза при съществено неизпълнение на задълженията по договора наемателят дължи на наемодателя неустойка в размер на наемната цена за съответната година, независимо дали наемодателят се е възползвал от възможността да прекрати договора по чл. 7.2.1. Посочил е, че съгласно чл. 8.9 наемодателят налага неустойките по чл. 8.2 – чл. 8.8 при констатирано по реда на договора неизпълнение на договорно задължение, след като наемателят е бил уведомен за констатираното неизпълнение и е бил поканен в 3-дневен срок да отстрани неизпълнението. Зачел е дадената с чл. 9.1.“б“ дефиниция на съществено неизпълнение на договора - когато наемателят не изпълни точно или в срок едно и също задължение повече от два пъти, без значение от продължителността между отделните неизпълнения.
Приел е, че с разпоредбата на чл. 92, ал.1 ЗЗД, съгласно която неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, законодателят е уредил две от присъщите на неустойката функции - обезпечителна и обезщетителна. Посочил е, че независимо, че в закона не е предвидена, правната доктрина и трайната съдебната практика, приемат, че в качеството си на договорна отговорност неустойката има и санкционна функция, която макар и неуредена изрично от закона е допустима, предвид договорната свобода по чл. 9 ЗЗД и очертаните от законодателя нейни граници. Подчертал е, че последната функция съществува в случаите, когато размерът на уговорената неустойка е по-голям от размера на претърпените вреди. Изложил е, че дори в тази хипотеза уговорената неустойка следва да е в съответствие с императивните норми на закона и с добрите нрави, които съдебната практика възприема като морални норми, етични възгледи и правила за поведение, които са установени в обществото. Добавил е, че добрите нрави не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Посочил е, че при преценка дали договорът или конкретна негова клауза им противоречат, съдът следва да съобрази дали крайният резултат е съвместим с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност, които не допускат използването на договорната неустойка, като средство за несправедливо обогатяване на кредитора и един от корективите на последното е предвидената от законодателя в чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД възможност за прогласяването за нищожна. Позовал се е на задължителното тълкуване, дадено с т. 3 на ТР № 1/ 15.06.2010г. на ОСТК на ВКС, съгласно което нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е всяка неустойка, уговорена от страните извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва към момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Възприел е дадените с тълкувателния акт разяснения, че нищожна би била неустойката в случаите, в които с нея се цели постигане на резултат извън посочените нейни присъщи функции - например: неоснователно обогатяване на една от страните.
При така изложените принципни постановки, въззивният съд е счел за основателно възражението на ответника „А. Л. ЕООД за нищожност на клаузата за неустойка по чл. 8.8 поради противоречието с добрите нрави. Посочел е, че при тълкуването във връзка с останалите клаузи на договора, предвиждащи неустойки, и с оглед размера, неустойката излиза извън присъщите функции. Изтъкнал е, че в чл. 8 от договора – от чл. 8.1 до 8.7, включително, страните са уговорили неустойка при неизпълнение на всяко от задълженията на наемателя - по чл. 6.1.2; 6.1.10; 6.1.5; 6.1.6; 6.1.13; 6.1.22; 6.1.14; 6.1.15; 6.1.16; 6.1.17 и 6.1.18, в размер на 5 % от наемната цена за съответната година за всяко неизпълнено задължение, а с клаузата на чл. 8.8, едновременно с вече уговорени неустойки за неизпълнение на всички съществени задължения по наемния договор, е предвидена при запазване на правото на наемодателя да развали договора и неустойка в размер на годишната наемна цена при съществено неизпълнение на задълженията по договора от страна на наемателя. Посочил е, че съществено неизпълнение съгласно чл. 9.1.“б“ от договора е налице, когато наемателят не изпълни точно или в срок едно и също задължение повече от два пъти, или неустойката е договорено да се дължи при неизпълнение на кое да е задължение повече от два пъти и то толкова пъти, колкото са повторно неизпълнените задължения. Отчел е точно такива да са заявените с исковата молба претенции– два отделни иска за отделни неустойки в размер на годишния наем за всяко от задълженията по чл. 6.1.15 и чл. 6.1.21. Подчертал е, че уговорената с чл. 8.8 неустойка с фиксиран размер, равен на годишната наемна цена, далеч надхвърля присъщите на неустойката функции при съпоставка с предвидимите действителни вреди при сключването на договора. Допълнил е, че управлението на публичната държавната собственост върху морските плажове следва да се извършва в обществен интерес, но начисляването на неустойки в размер на годишната наемна цена за всяко нарушено повече от веднъж задължение, при положение че за същите нарушения има паралелно уговорени и други неустойки в договора, очевидно не цели да обезщети наемодателя, а има недопустим резултат - неизпълнението на договора от страна на наемателя би донесло значително по-голяма полза за наемодателя от изпълнението му. Посочил е, че последното категорично излиза извън смисъла и функциите на института неустойка. По тези съображения и като е посочил напълно да споделя мотивите на първоинстанционното решение, е счел предявените искове за неустойка за неоснователни. За неоснователни е приел и предявените искове за акцесорните вземания за обезщетение за забавено изпълнение на задълженията за заплащане на претендираните неустойки.
По насрещните искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е приел, че от представените писмени доказателства се установява, че на 02.08.2019г. ищецът е усвоил сумата 34 450 лв. по предоставена банкова гаранция за изпълнение на задълженията на наемателя по договора за начислените по чл. 8.8 от договора неустойки. По доводите неустойки да не се дължат по причина нищожност на клаузата на чл. 8.8, е приел, че сумата е получена без основание и следва да бъде върната, поради което е счел насрещните искове за основателни.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.
Поставените от касатора първи и втори въпроси не покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не са обусловили правната воля на въззивния съд. Въззивният съд не е приемал, че процесната неустойка е уговорена в защита на обществен интерес, а че обезпечава интереса на наемодателя по договора. Единствено е споделил доводите по въззивната жалба на ищеца, че управлението на публичната държавна собственост върху морските плажове следва да се извършва в обществен интерес, но е подчертал, че начисляването на неустойки в размер на годишната наемна цена за всяко нарушено повече от веднъж задължение, при положение че за същите нарушения има паралелно уговорени и други неустойки в договора, очевидно не цели да обезщети наемодателя, а има недопустим резултат - неизпълнението на договора от страна на наемателя би донесло значително по-голяма полза за наемодателя от изпълнението му. Съдът не е приемал и че процесната неустойка е a priori нищожна, защото е санкционна, а е мотивирал извода си за нейната нищожност при обсъждане на клаузата ведно с останалото съдържание на договора и очакваните вреди за наемодателя.
Преценката на отделните факти по делото, относими към извода на съда за нищожност на процесната неустойка, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството, предвид на което и несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Касаторът не обосновава и поддържаните допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Досежно кръга на релевантните обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид от съда при преценка валидността на договорна клауза за неустойка, е налице задължителна съдебна практика по т. 3 от ТР 1 от 15.06.2010г. по т. д. 1/2009г. на ОСТК на ВКС, съобразно която автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. При конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. Не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора.
Въззивният съд не се е отклонил от горецитираната задължителна съдебна практика, позовал се е на нея и е извършил преценка на очертаните с тълкувателния акт принципи на свобода на договаряне и справедливост в гражданските отношения. Отчел е както вида на неизпълнението – неизпълнение повече от два пъти на договорно задължение, независимо от тежестта на поетото задължение и периода, през който нарушенията са извършени, така и уговорения размер на обезщетението за същото неизпълнение – наемната цена за една година, и възможността неустойката да се кумулира с други уговорени в договора неустойки за същото неизпълнение и да бъде налагана неограничен брой пъти в срока на договора, което съдът е приел да надхвърля присъщите за неустойката нейни функции, включително изрично признатата от съда санкционна функция. Несъгласието на касатора с формираните от съда изводи не е основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставените правни въпроси.
Не е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие с цитираните от касатора решение № 88 от 22.06.2010г. по т. д. 911/2009г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и решение № 4 от 25.02.2009г. по т. д. 395/2008г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, с които е прието, че не е нищожна неустойка, само защото начисляването е предвидено без краен предел като срок. Предмет на делото не е предявен иск за изпълнение на задължение за мораторна неустойка, която се начислява за всеки ден забавено изпълнение, поради което цитираната практика е неотносима. С решение № 11 от 27.06.2016г. по т. д. 3568/2014г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, Върховният касационен съд се е произнесъл по претенция за задатък, като изрично е подчертал разликата в уредбата на последния от уредбата на неустойката, поради което съдебната практика по този съдебен акт е неотносима. Определение № 794 от 15.12.2011г. по т. д. 224/2011г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, съобразно задължителните разяснения по т. 2 от ТР 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС, не представлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касаторът не обосновава искането си да бъде допусната касация по поставените въпроси при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като дори не очертава състава на последната норма, съобразно задължителните разяснения по т. 4 от ТР 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС, а само сочи, че е необходимо осъвременяване на тълкуването с оглед развитието на законодателството и обществените отношения, без да сочи конкретни доводи за последното – кой закон е променен и в какво се изразява промяната в обществените отношения.
Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по формулирания от касатора трети въпрос. Въпросът е обуславящ за изхода на спора, но по него касаторът не обоснова наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор и в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, включително сочените от касатора. Възприето е, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и да обсъди събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Последната дейност на въззивния съд следва да бъде осъществена при съобразяване нормата на чл. 269 ГПК и ограничеността на въззивния съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания, извън хипотезата на приложима императивна материалноправна норма и въведено със закон задължение на въззивния съд да следи служебно за интересите на някоя от страните в процеса.
Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства досежно наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на ответника, обсъдил е всички събрани към тези релевантни факти доказателства, както и е изложил конкретни и ясни мотиви защо приема уговорената в чл. 8.8 от договора неустойка за нищожна като противна на морала, респективно сезиралите го искове за неоснователни. В този смисъл въззивният съд е изпълнил задължението си да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и е обсъдил събраните по делото доказателства, а несъгласието на касатора с формираните от съда изводи не е основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения процесуален въпрос.
По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация „А. Л. ЕООД. Доказва разноски за представляването му от адвокат в размер на сумата 8 400 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 529 от 19.07.2022г. по т. д. № 461/2022г. по описа на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Държавата, чрез Министъра на туризма, да заплати на „А. Л. ЕООД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 8 400 лв. - разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.