О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 982

[населено място],07.11.2023г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и трета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №112 по описа за 2023г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Гео – Мар 03” ЕООД, [населено място], срещу решение №458/01.07.2022г. по т. д.№1210/2021г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 214 от 01.11.2021 г. по т. д. №938/2021 г., на СГС, ТО, 3 състав, в частта, с която „Гео - Мар 03“ ЕООД е осъдено да заплати на „Веспа инженеринг“ ЕООД, [населено място], на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.327, ал.1, вр. чл.318 от ТЗ сума в размер на 4 628,71 лв. с ДДС, представляваща част от дължимата, но незаплатена цена за действително извършените СМР по договор с предмет доставка и монтаж на гориво – смазочни материали от 06.06.2019г. и на основание чл.92 от ЗЗД сума в размер на 3 838,71 лв., представляваща дължимата към датата на предявяване на иска неустойка по чл.31 от същия договор. В частта, с която е потвърдено решението на СГС за отхвърляне на исковете до пълния предявен размер, решението на САС не е обжалвано и е влязло в сила.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, а също и че е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че са необосновани направените от въззивния съд фактически и правни изводи, че уговорената в чл.4 от договора цена е без ДДС. Изложени са доводи, че чл.10 ал.1 от договора определя размера само на авансовото плащане, като посочва нетната стойност на плащането и срока, в който сумата е платима, но не променя стойността на договора, посочена в чл.4 от същия.

Допускането на касационното обжалване е обосновано от касатора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по следния значим за изхода на делото правен въпрос: 1. Императивна ли е разпоредбата на чл.67 ал.2 от ЗДДС, която гласи, че когато при договаряне на доставката не е изрично посочено, че данък върху добавената стойност се дължи отделно, се приема, че той е включен в договорената цена? Жалбоподателят твърди, че въпросът в изложението е решен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение №557 от 13.07.2010г. по гр. д. №116/2019г. на ВКС, ГК, ІV г. о., в което се посочва, че една от страните по договора не може сама да дерогира разпоредбата на чл.67 ал.2 от ЗДДС и да задължи другата страна да заплати по – висока цена от договорената. Счита също, че произнасянето на ВКС по поставения въпрос ще бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответникът по жалбата „Веспа инженеринг“ ЕООД не изразява становище по същата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди решението на СГС, въззивният съд е приел за неоснователно твърдението на ищеца, че със сключения между страните договор за доставка и монтаж на оборудване за бензиностанция от 06.06.2019г. е уговорено поетапно разплащане след приключването на всяка една част от работите по линейния график. Съдът се е позовал на чл. 10 от договора, съгласно който разплащането включва само два етапа – авансово плащане и окончателно плащане. Извършил е граматическо тълкуване на разпоредбата, като е приел, че езиковият смисъл на използваната дума „окончателно“ еднозначно сочи, че разплащането е само едно – последно, крайно, което не подлежи на промяна и такова може да е само плащането при приключването на целия обем от възложената работа. Счел е за несъстоятелно твърдението в исковата молба, че щом като след датата 16.12.2019г. е извършено само обучение на персонала, а то е за сметка на изпълнителя, то окончателното предаване на работите следва да се счита осъществено на 16.12.2019г. Посочил е, че независимо от кого е финансирано обучението на персонала, същото е включено като част от дължимия от изпълнителя резултат в план – графика за строително – монтажните работи, поради което и е резонно възложителят да заплати възнаграждението по договора след приключването и на този етап от работите, независимо за чия сметка е било предвидено обучението. Като е съобразил като дата на окончателното предаване на възложените работи датата на съставяне на протокола от 11.11.2020 г., съставът на САС е приел, че извършените от възложителя преди датата 12.11.2020г. плащания не са извън срока, поради което и той дължи обезщетение за забавено плащане по чл.31 от договора само върху неизплатения към тази дата остатък в размер на 3 857, 26 лв. без ДДС, съответно неустойката е в размер на 3838,71 лв. За неоснователно е счетено възражението на ответника, че договорената обща стойност на договора по чл.4 включва и ДДС, като съдът е изтъкнал, че определеният с чл. 10 аванс в размер на 42680,50 лв. без ДДС, представлява 50 % от сумата по чл. 4 и налага извода, че общата стойност на договора е посочена също без ДДС.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

Поставеният в изложението въпрос не съответства на мотивите на въззивното решение, поради което не изпълнява общото изискване на чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационен контрол. Въпросът е предпоставен от включеното в него твърдение, че в договора между страните липсва изрична уговорка относно данъка върху добавената стойност и изразява тезата на касатора, че въззивният съд е отказал да приложи императивната разпоредба на чл.67 ал.2 от ЗДДС според която при липса на изрично разрешение, че ДДС се начислява отделно, се приема, че той е включен в договорената цена на облагаемата доставка. В случая, обаче съставът на САС не е обсъждал дали разпоредбата на чл.67 ал.2 от ЗДДС съставлява императивна или диспозитивна норма. Съдът е обсъдил доводите на въззивника – касатор по приложение на същата разпоредба, но при анализа на съдържанието на сключения между страните договор е приел, че страните са уговорили данъкът върху добавената стойност да се дължи отделно. Съдът е посочил, че в договора е изразено конкретно разбирането на страните дали данък добавена стойност е включен или не в уговорения размер на цената. Изрично е изтъкнал, че определеният в чл.10 аванс в размер на 42 680,50 лв. без ДДС, представлява 50 % от сумата по чл.4 от договора и налага извода, че общата стойност на договора е посочена също без ДДС. По този начин съдът не е допуснал отклонение от практиката на ВКС по поставения материалноправен въпрос, съответно не е обоснована и допълнителната предпоставката за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Наличието на практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено изключва и допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Несъгласието на касатора с извършената от съда преценка на събраните по делото доказателства не може да аргументира наличието на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в производството по селекция на касационните жалби не може да бъде проверявано възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събраните по делото доказателства.

Неоснователни са и твърденията в касационната жалба за наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Очевидната неправилност подлежи на обосноваване от касатора, а не на служебно установяване от касационната инстанция. В случая отсъства каквато и да е обосновка на заявеното основание, като е въведено единствено формално твърдение чрез цитиране на разпоредбата на чл.280 ал.2 пр.3 от ГПК.

На ответника по жалбата не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото не е направено такова искане.

Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №458/01.07.2022г. по т. д.№1210/2021г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав в обжалваната част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.