Производството е по реда на чл. 290 – чл. 293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на З. Д. Г. от [населено място], чрез адв.Е. Д., срещу въззивно решение №381/24.06.2014 г., постановено по възз. гр. д. №312/2014 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 13/14.01.2014 г. по гр. д. № 1086/2011 г. на Окръжен съд – С. З. С първоинстанционното решение са уважени исковете на [фирма] – [населено място], с правно основание чл. 55 ал. 1 и чл. 86 ал. 1 ЗЗД, като жалбоподателката е осъдена да заплати сумите 70 000 евро – получена без основание продажна цена на недвижим имот; и 10 000 лв. – обезщетение за забава.

В касационната жалба се сочи, че решението на въззивния съд е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на процесуалните правила – основания за отмяна по чл. 281 т. 3 ГПК.

Ответната страна - [фирма], представлявано от адв. М.К., в писмен отговор и в съдебно заседание поддържа становище за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е допустима.

С определение №1430/12.12.2014г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, по въпросите, касаещи правната квалификация на иска за връщане на продажната цена при евикция на купувача; и за момента, от който продавачът изпада в забава по отношение на паричното си задължение за връщане на получената цена и дължи обезщетение по чл. 86 ал. 1 ЗЗД на купувача.

По поставените правни въпроси, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:

Задължителната съдебна практика е константна в разбирането си, че договорът за продажба на вещ, сключен от продавач – несобственик на вещта, е действителна правна сделка, която обаче не поражда целения вещно-транслативен ефект. Купувачът не придобива правото на собственост върху вещта, поради което сделката е непротивопоставима на действителния собственик, който винаги може да установи и защити правото си собственост. Продавачът отговаря винаги, когато трето лице има права върху продадената вещ, които може да противопостави на купувача, независимо дали се касае за предстояща или реализирана евикция. В зависимост от конкретно въведените факти и твърдения и с оглед представените в съдебното производство доказателства, решаващият съд е длъжен да определи правната квалификация на предявения иск, предвид различните хипотези, регламентиращи отговорността на продавача при евикция. Обстоятелствата, посочени от ищеца в исковата му молба формират основанието, на което се претендира връщане на недължимо платената продажна цена и същите заедно с формулираното искане за защита определят предмета на делото, в рамките на който съдът дължи произнасяне.

Когато с влязло в сила съдебно решение, по иск на едно трето лице, са отречени правата на купувача върху вещта и впоследствие той предявява искове срещу продавача за връщане на неоснователно платената цена и за заплащане на обезщетение за забава, съдът трябва, в зависимост от изложените в исковата молба обстоятелства и петитум, да определи приложимата материалноправна норма. При въведени твърдения, че след осъществената евикция, плащането на цената по сделката е останало без основание и поради това се дължи връщането й /и при липса на изрично искане за прекратяване на договорната връзка/, съдът следва да прецени коя от хипотезите на нормата на чл. 55 ал. 1 ЗЗД е приложима.

В зависимост от това и от конкретните обстоятелства по делото, по съединения иск за заплащане на обезщетение за забава, трябва да се определи и момента, от който длъжникът - продавач е изпаднал в забава по отношение на задължението си за връщане на недължимо полученото плащане на цената на вещта. За да е налице забава в изпълнението на реституционно парично задължение по чл. 55 ал. 1 предл. 3-то ЗЗД, договорната връзка трябва да е прекратена и кредиторът да е отправил покана за изпълнение към длъжника. Изискуемостта на вземането възниква от отпадане на основанието, но длъжникът изпада в забава и дължи обезщетение по чл. 86 ал. 1 ЗЗД от деня на поканата за изпълнение. Преди този момент няма основание да се счита, че длъжникът е в забава, тъй като нормата на чл. 84 ал. 2 ЗЗД разпорежда, че когато няма определен ден за изпълнение, поканата на кредитора поставя длъжника в забава и от този момент той дължи обезщетение за вредите от забавеното изпълнение /в с. см. - Решение №47/31.03.2011г. по т. д.№706/2010г. на І т. о. на ВКС на РБ, постановено по реда на чл. 290 ГПК/.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и съгласно правомощията си по чл. 291 и чл. 293 ГПК, намира:

Ищцовото дружество е съдебно отстранен купувач /трети приобретател във верига от сделки/ по сключен с ответницата договор за продажба на недвижим имот, оформен с нотариален акт №197/27.07.2006г., по който е платена цена в размер на 70 000 евро за прехвърления имот. Установено е, че с влязло в сила на 18.03.2013г., решение №205/11.04.2012г. по гр. д.№212/2012г. на РС-Казанлък е уважен иска на действителните собственици на имота срещу купувача [фирма].

Преди това, с решение №122к/22.12.2006г. по гр. д.№785/2006г. на РС-Казанлък /влязло в сила на 18.12.2008г./, е обявена нищожността на първата прехвърлителна сделка за имота, сключена с праводателя на продавачката – ответница в настоящото производство. С оглед установената нищожност на тази първа сделка, въззивният съд е приел, че са нищожни и последващите разпореждания с недвижимия имот, в т. ч. и разглежданият договор за продажба. Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и петитум за осъждане на продавачката да върне неоснователно получената продажна цена от 70 000 евро /без да е предявен иск за разваляне на договора/, съдът е направил извод, че връщането на сумата се дължи в хипотезата на чл. 55 ал. 1 предл. 1-во ЗЗД – при начална липса на основание. Изяснено е получаването по банков път на парите от ответницата, като възражението й, че не се дължи връщането им на ищеца, тъй като преводът е направен от сметка на трето лице, е счетено за неоснователно. С оглед възприетата правна квалификация по главния иск – чл. 55 ал. 1 предл. 1-во от ЗЗД – е направен извод, че продавачът е изпаднал в забава към датата на влизане в сила на решението за обявяване нищожността на първата прехвърлителна сделка - 18.12.2008г., поради което дължи на купувача обезщетение по чл. 86 ал. 1 ЗЗД от тази дата до 27.07.2011г. /датата на постъпване на исковата молба/ в размер на претендираната сума от 10 000 лева. За установяване размера на този иск, съдът се е позовал на неоспореното заключение на съдебно-икономическата експертиза.

С оглед дадения отговор на въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, въззивното решение е постановено при допуснати процесуални нарушения във връзка с квалификацията на фактическия състав на иска с правно основание чл. 55 ал. 1 ЗЗД и в противоречие с материалния закон по съединения иск с правно основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД.

Основателно е поддържаното в касационната жалба оплакване, че неправилно е определен фактическия състав на иска за връщане на неоснователно получената по сделката продажна цена и конкретно, че в случая, сключеният между страните договор за продажба не е нищожен, поради което не е приложима хипотезата на чл. 55 ал. 1 предл. 1-во ЗЗД – дадено при начална липса на основание. Както се изясни в отговора на правния въпрос, касаещ задължението на съда на определи приложимата материално-правна норма и да даде правилна квалификация на иска, с оглед заявените в исковата молба обстоятелства, твърдения и петитум, договорът за продажба на една вещ, сключен с продавач, който не е неин собственик, не е нищожна правна сделка. Тя обаче, е непротивопоставима на действителния собственик на вещта, който винаги може да установи и защити правото си собственост с иск срещу купувача, защото по неговата сделка права не са транслирани – никой не може да прехвърли това, което не притежава. Договорът с несобственик обвързва страните и в случай на неизпълнение на основното задължение на продавача – да прехвърли правото на собственост – се ангажира договорната му отговорност за евикция, независимо дали тя е осъществена, или предстояща /чл. 189 – чл. 192 ЗЗД/.

Поради това, изводът на въззивния съд, че разглежданият договор за продажба е нищожен, тъй като с прогласяването нищожността на първата във веригата прехвърлителни сделки, отпадат правата на праводателя на продавачката и това влече нищожност на последващите разпореждания, е неправилен. Като следствие от това, в нарушение на процесуалните правила, въззивната инстанция е възприела дадената неточна правна квалификация на спора от първоинстанционния съд – че връщането на сумата от 70 000 евро се дължи при начална липса на основание за получаването й – чл. 55 ал. 1 предл. 1-во ЗЗД, вместо да определи правилната хипотеза на състава по иска с правно основание чл. 55 ал. 1 ЗЗД - тази по предложение трето – връщане на неоснователно полученото на отпаднало основание. Това е така, защото сключеният с несобственик договор за покупка на недвижим имот не е нищожен и продължава да е действителен до развалянето му по съдебен ред. Такъв иск обаче, не е бил предявен от ищеца нито в отделно производство, нито по настоящото. В исковата си молба дружеството се е позовало на влязлото в сила съдебно решение за отстраняването му от имота от действителните собственици и е претендирало направо връщане на платената без основание цена от продавача. В задължителната съдебна практика се поддържа и становище, според което при реализирана евикция, договорът за продажба следва да се счита развален по право, с влизане в сила на решението за съдебно отстранение на купувача, като в тези случаи не е необходимо да се предявява иск по чл. 189 и сл. от ЗЗД /напр. – Опр. №765/07.11.2012г. по гр. д.№631/2012г. ІV г. о., постановено по реда на чл. 274 ал. 3 ГПК/.

С оглед на изложените факти, обстоятелства и петитум в исковата молба, съдът се е произнесъл в рамките на предявеното за защита спорно право и в съответствие с цитираната по-горе задължителна практика. Приетото от съда се основава на фактически заявеното от ищеца, че с влизане в сила на решение №205/11.04.2012г. по гр. д.№212/2012г. на РС-Казанлък, с което е евинциран от имота, договорната връзка с ответницата е прекратена и плащането на цената за извършено без правно основание. Крайният извод на съда, че при това положение се дължи връщане на платената цена, е правилен. Неправилно е само приетото, че като получена без основание, сумата от 70 000 евро се дължи при начална липса на основание – чл. 55 ал. 1 предл. 1-во ЗЗД, а не в хипотезата на отпаднало основание – чл. 55 ал. 1 предл. 3-то ЗЗД. Неточното посочване на фактическия състав за връщане на полученото без основание, не налага касиране на решението по главния иск, тъй като постановеният резултат – осъждането на ответницата да заплати неоснователно получената сума - е правилен. Допуснатото процесуално нарушение във връзка с правомощията на въззивната инстанция да определи приложимата материалноправна норма, като посочи точната правна квалификация /т. 2 от ТР№1/2013г. на ОСГТК/ и я укаже на страните, в случая е несъществено, доколкото неправилното квалифициране касае конкретната хипотеза, от уредените три състава на иска по чл. 55 ал. 1 ЗЗД.

С прекратяването на една договорна връзка, за страните по нея възникват задължения за реституция на даденото, защото то остава престирано без основание. Съгласно възприетия отговор по втория правен въпрос, за да е налице забава в изпълнението на реституционно парично задължение по чл. 55 ал. 1 предл. 3-то ЗЗД, договорната връзка трябва да е прекратена и кредиторът да е отправил покана за изпълнение към длъжника.

В случая, въззивният съд е приел, че по отношение на задължението си за връщане на неоснователно получената сума от 70 000 евро, ответницата е изпаднала в забава от датата на влизане в сила на решението, с което е обявена нищожността на първата от поредицата прехвърлителни сделки с имота /по която страни са други лица/ - 18.12.2008г. С оглед на това, искът с правно основание е уважен за сумата от 10 000 лева за периода от 18.12.2008г. до датата на подаване на исковата молба по настоящото дело. Изводът, освен че е незаконосъобразен и необоснован, е и юридически несъстоятелен. Нито ищеца, нито ответницата са били страни по сделката, чиято нищожност е прогласена с влязлото в сила на 18.12.2008г. съдебно решение. Вярно е, че правните му последици са рефлектирали във веригата от разпоредителни сделки /отречени са правата последващите продавачи, респ. и на приобретателите на имота/, но това не значи, че от този момент и по силата на това решение, ответницата е в забава за връщането на цената по нейния договор с ищеца. Изискуемостта на това задължение настъпва с прекратяването на конкретното договорно правоотношение, но за да е налице забава в изпълнението му, е нужно още и да е отправена покана от кредитора. По делото не са представени доказателства, преди датата на подаване на исковата молба, ищецът да е отправил такава покана към ответницата, поради което тя не е в забава за връщането на сумата от 70 000 евро до завеждането на настоящото дело. Същевременно, забавата е могла да настъпи най-рано към датата на разваляне на договора / в случая – с влизане в сила на решението за евикция - 18.03.2013г./, ако към този момент /или в последващ, преди завеждане на настоящата искова молба/ е отправено искане за връщане на платената без основание цена. Тъй като доказателства, за отправена в по-ранен момент покана за изпълнение, не са ангажирани от ищеца, то предявеният иск за присъждане на обезщетение за забава за изследвания минал период от време е изцяло неоснователен. Въззивното решение в тази му част е постановено в противоречие със закона, необосновано е и следва да се отмени, а вместо това съединената акцесорна претенция да се отхвърли като неоснователна и недоказана.

По изложените съображения и на основание чл. 293 ал. 1 и ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивно решение №381/24.06.2014 г., постановено по възз. гр. д. №312/2014 г. на Апелативен съд – Пловдив в частта му, с която е потвърдено решение № 13/14.01.2014 г. по гр. д. № 1086/2011 г. на ОС – С. З. постановено по иска с правно основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД, като ответницата З. Д. Г. е осъдена да заплати на [фирма] – [населено място] обезщетение за забава за периода от 18.12.2008г. до 27.07.2011г. в размер на сумата 10 000 лева.

Вместо това постановява:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от [фирма] – [населено място], представлявано от управителите М. С. и П. С., срещу З. Д. Г., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица],ет. 1 ап. 2, иск с правно основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава за периода от 18.12.2008г. до 27.07.2011г. в размер на сумата 10 000 лева.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №381/24.06.2014г., постановено по възз. гр. д. №312/2014 г. на АС – Пловдив, в останалата му обжалвана част.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.