ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 499

София, 18.02.2026 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т. о., в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди и двадесет и шеста година в състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове: Десислава Добрева

Мария Бойчева

като изслуша докладваното от съдията Петрова ч. т. д. № 2349 по описа за 2025 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД (конституирано като трето лице – помагач на страната на ищеца „Ти Би Ай Банк“ ЕАД), чрез процесуалния му представител юрк. Н. А., срещу определение № 452 от 29.07.2025 г. по в. ч. гр. д. № 241/2025 г. на Окръжен съд – Кюстендил, с което е потвърдено разпореждане (с характер на определение) № 201 от 24.01.2025 г., постановено по гр. д. № 37/2025 г. по описа на Районен съд – Дупница. С последното на основание чл. 129, ал. 3 ГПК производството по делото е прекратено и е постановено връщане на подадената искова молба на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД.

В частната касационна жалба се излагат доводи, че обжалваното въззивно определение е неправилно - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. второ ГПК, и се иска неговата отмяна. Проследявайки хронологично извършените от съда, ищеца и третото лице - помагач на страната на ищеца процесуални действия, „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД поддържа тезата, че няма пречка указанията за отстраняване на констатирани от съда нередовности на исковата молба, да бъдат изпълнени от третото лице - помагач, доколкото, ако ищецът бездейства, привлеченото/встъпилото лице може да движи делото вместо него със своите процесуални действия, в т. ч. дори да обжалва постановеното решение. Твърди се, че подпомагащата страна е участник в процеса от момента на нейното конституиране, обвързана е от мотивите на съдебното решение в отношенията с главната страна, поради което законът й дава право да извършва всички процесуални действия в защита на страната, на която помага, с изключение на действията, представляващи разпореждане с предмета на спора. Счита, че действията по отстраняване на нередовности на исковата молба, изразяващи се в нейното уточняване и конкретизиране, не представляват действия по разпореждане с иска, и могат да бъдат предприети и от подпомагащата страна.

Частният жалбоподател излага и съображения, че указанията на съда за отстраняване на нередовности на исковата молба следва да са достатъчно ясни, точни, конкретни, пълни и изчерпателни, каквито дадените от първоинстанционния Районен съд – Дупница с разпореждане № 50 от 09.01.2025 г. по гр. д. № 37/2025 г. категорично не са, и това е констатирано и от въззивния съд в мотивите на атакуваното с настоящата частна касационна жалба определение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане до касационен контрол по процесуалноправните въпроси, които според частния жалбоподател са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, а именно: 1/ „Допустимо ли е трето лице – помагач да изпълни указания на съда за отстраняване на нередовности на искова молба, дадени на ищеца?“; 2/ „Допустимо ли е съдът да върне искова молба заради неизпълнение на указания за отстраняване на евентуални нередовности по нея, каквито указания съдът не е давал изрично, ясно и категорично?“ и 3/ „Действията по отстраняване на нередовности в исковата молба по реда на чл. 127 от ГПК представляват ли действия на разпореждане с предмета на делото?“.

По всички от така поставените въпроси частният жалбоподател бланкетно сочи наличието на допълнителната предпоставка за селектиране на частните касационни жалби по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, твърдейки, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не са постъпили писмени отговори от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и А. И. Н..

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид доводите на частния жалбоподател и данните по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивен съд и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

За да потвърди първоинстанционното разпореждане (с характер на определение) въззивният съдебен състав е проследил развитието на производството по делото:

1/С исковата молба ищецът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД претендира да бъде установено по отношение на ответника А. И. Н., че в качеството му на кредитополучател по Договор за потребителски кредит, дължи изпълнение на парично задължение към кредитодателя „Ти Би Ай Банк“ ЕАД за сумата 9 840.78 лв., от които 5 451.78 лв. – главница, 2 505.34 лв. – договорна лихва за периода от 05.08.2021 г. до 05.12.2012 г., и 1 883.66 лв. – обезщетение за забава върху просрочената главница за периода от 05.08.2021 г. до 10.01.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК до окончателното изплащане на задължението.

2/Ответникът е въвел редица възражения, включително и за нередовност на исковата молба, тъй като от съдържанието не ставало ясно по какъв начин е формирано вземането (за лихва, главница, ГПР, такса за проучване, застрахователна премия, пакети за сметка).

3/ В съдебното заседание от 11.06.2024 г., по молба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД и представен Договор за цесия, сключен между цедента „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с предмет спорното вземане, цесионерът е конституиран като трето лице – помагач на страната на ищеца „Ти Би Ай Банк“ ЕАД.

4/ Постановеното по делото първоинстанционно решение е обезсилено, тъй като с него е признато за установено по отношение на длъжника А. И. Н., че дължи на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумите 5 451.78 лв. – главница, 2 505.34 лв. – договорна лихва, 1 883.66 лв. – обезщетение за забава, ведно със законната лихва от подаване на заявлението. Делото е върнато за ново разглеждане с констатация за пороци при сезирането на съда и даване на указания за прецизиране как е формирана исковата сума, за посочване на периода на претендираната договорната лихва.

5/ След връщане на делото на друг състав на първоинстанционния съд е постановено разпореждане № 50 от 09.01.2025 г. по гр. д. № 37/2025 г. на Районен съд – Дупница, в което, позовавайки се на обстоятелството, че са предявени три обективно кумулативно съединени иска – за главница, договорна лихва и за обезщетение за забава, като се твърди и сключване на застраховка от длъжника по договора за кредит, а в писмения отговор се излагат съображения за недължимост на предвидена в договора такса за оценка на риска, съдът е оставил исковата молба без движение за уточнение относно начина, по който е формирано претендираното вземане за главница, договорна лихва и обезщетение за забава (предвид твърденията за сключен договор за застраховка и възражение в писмения отговор за недължимост на предвидена в договора такса за оценка на риска). Съдът е указал на ищеца да уточни още дали вземането за главница включва и други суми освен получения кредит – застрахователна премия, такса за оценка на риска, респ. да бъде конкретизиран размерът на всяка от тези суми, както и да се конкретизира периодът, за който се претендира договорна лихва, и периодът, за който се претендира обезщетение за забава. Ищецът е предупреден за последиците от неотстраняване нередовностите на исковата молба.

6/ Препис от разпореждането на съда с дадените указания е надлежно получен от ищеца „Ти Би Ай Банк“ ЕАД на 09.01.2025 г., като в определения

едноседмичен срок ищецът не е направил уточнения, касаещи нередовностите на исковата молба.

7/ С молба вх. № 488/15.01.2025 г. уточнения е направило третото лице – помагач „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД (посочвайки, че съгласно сключения договор за кредит, кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателя сума 9 346.51 лв., главница и общ размер на кредита, включваща суми 6 600 лв. – размер на кредита, 1 745.10 лв. – застрахователни премии, 1 001.41 лв. – еднократна такса за оценка на риска. Допълнително е разяснено, че страните по договора са предвидили заетата сума да бъде върната на 30 месечни погасителни вноски: 29 х 449.33 лв. и изравнителна 449.49 лв., първата дължима на 05.01.2020 г., а последната на 05.06.2022 г., като съгласно анекс дължимите вноски били отсрочени, а срокът на договора фиксиран до 05.12.2022 г. С оглед на представено писмо изх. № 0200/14613 от 07.04.2022 г. се сочи, че ответникът е изпаднал в забава още на 05.01.2021 г., основание за начисляване обезщетение за забава (наказателна лихва), частично погасена с извършени плащания, определящо като дължима към датата на подаване на исковата молба в съда сума от 1 883.66 лв., обезщетение за забава за периода 05.05.2021 г. до 10.01.2023 г. Посочено е още, че договорната лихва, поради извършени плащания, е дължима към датата на подаване на исковата молба в размер на сумата от 2 505.34 лв. за периода 05.08.2021 г. – 05.12.2022 г., като в подадената молба се съдържа и искане за назначаване на съдебно – счетоводна експертиза).

При преценката на горните обстоятелства, въззивният съд подробно е изложил своите констатации за нередовност на исковата молба. Приел е, че същите констатации (макар и не така подробно) са направени и в разпореждане № 50/09.01.2025 г., от което става ясно, че е необходимо да се конкретизира как е формирано вземането за главница, дали в търсената сума са включени, освен получения кредит, суми за застрахователна премия и такса оценка на риска, както и размера на всяка сума, защото, без да знае на какво основание се претендират сумите, ответникът не би могъл да организира защитата си. Втората инстанция е преценила и, че с исковата молба е претендирана и договорна лихва за периода 05.08.2021 г. до 05.01.2012 г., като договорът, на който се основава искането, е сключен на 05.12.2019 г., от което става ясно, че периодът на дължимост на договорната лихва няма как да включва времето преди 05.12.2019 г., т. е. 05.01.2012 г. – 05.12.2019 г. Приела е, че макар това несъответствие да не е подчертано изрично в разпореждането на първоинстанционния съд от 09.01.2025 г., на страната са дадени указания за посочване на обстоятелствата, определящи периода на претендираната договорна лихва и обезщетение за забава, от което следва, че са дадени указания, че тази претенция е неясна.

Споделени са съображенията в акта по чл. 129, ал. 3 ГПК за нередовност на исковата молба (несъответствие с изискването на чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК), поради невъзможността да бъде определен предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие.

Относно подадената от третото лице – помагач молба, съдържаща уточнение в съответствие с указанията на съда, въззивният съдебен състав е изложил мотиви, че същата не може да бъде взета предвид. В тази връзка е акцентирал на предвиденото в разпоредбата на чл. 221, ал. 1 ГПК, съгласно която третото лице може да извършва всички съдопроизводствени действия, с изключение на действията, представляващи разпореждане с предмета на делото, като е приел, че отстраняване нередовностите на исковата молба не може да бъде причислено към съдопроизводствените действия, които третото лице – помагач може да извършва, доколкото подаването на исковата молба, респ. отстраняване на нередовностите, е действие, чиито правни последици са сходни по значение с тези на действията, представляващи разпореждане с предмета на делото, които законодателят ясно е отграничил от останалите съдопроизводствени действия, които се предоставят на третото лице – помагач. Приел е още, че от разпоредбата на чл. 218 ГПК, сочеща, че третото лице встъпва в процеса при вече подадена искова молба, за да помага на една от страните, ако има интерес решението да бъде постановено в нейна полза, както и от невъзможността третото лице да направи искане за изменение на предявения иск, да направи заявление за оттегляне или отказ от иска, следва извод, че съдопроизводствените действия, които то може да извършва, са тези, насочени към установяване на претенцията. Очевидно несъвместимо с качеството на трето лице – помагач в процеса е подаване на искова молба (извън хипотезата на чл. 225 ГПК), откъдето според въззивната инстанция следва, че третото лице – помагач не би могло да извършва действия по отстраняване нередовности на исковата молба, дори когато участва в процеса като помагач на ищеца, а противното би означавало на третото лице – помагач да се признае качеството и на ищец, извод за което не може да се направи от законовите разпоредби, с които е уреден статутът на третото лице – помагач.

Съставът на Окръжен съд – Кюстендил е споделил и извода на първоинстанционния съд, че действията по отстраняване нередовностите на исковата молба са възложени от законодателя на ищеца – страна в процеса в процесуално качество, различно от това на третото лице – помагач, и извършването им от третото лице – помагач би довело до заместване на ищеца от третото лице, което е възможно само при освобождаването му и то по съгласие на двете страни.

С тези мотиви, въззивният съд е формирал окончателен извод, че нередовностите на исковата молба не са отстранени от ищеца, поради което определението на първостепенния съд, с което производството е прекратено на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, е правилно и следва да бъде потвърдено.

Настоящият състав намира, че искането за допускане на частното касационно обжалване е неоснователно.

С оглед разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор, и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

В оглед на горните разяснения, вторият от формулираните в изложението въпрос, който може да бъде сведен до дължимите от съда процесуални действия при констатирана нередовност на исковата молба (доколкото втората част от въпроса е формулирана казуистично от частния жалбоподател и съобразно възприетата от него защитна теза, предполагаща, че дадените от съда указания за отстраняване на нередовности на исковата молба не са ясни и изрични) е предмет на многобройна и непротиворечива практика на ВКС. Когато нередовността се изразява в несъответствие между основание и петитум, предвид невъзможността да се индивидуализира спорният предмет, съдът е длъжен, на основание чл. 129, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 127, т. 4 и т. 5 ГПК, да предостави възможност и срок на ищеца да отстрани тази нередовност. За да приложи законосъобразно чл. 129, ал. 3 ГПК, с която законова разпоредба се санкционира процесуалното бездействие на страната, съдът в съответствие с чл. 129, ал. 2 ГПК следва да е дал конкретни, точни и ясни указания на ищеца за отстраняване на констатираните нередовности. Съдът обаче няма задължение да дава последващи и нови указания, ако ищецът не отстрани нередовностите на исковата молба. В такива случаи, съгласно чл. 129, ал. 3 ГПК, исковата молба следва да бъде върната. Производството, образувано по такава нередовна искова молба, се прекратява, защото задължението за индивидуализиране на спорния предмет е на ищеца и когато той, въпреки дадената му възможност, не го е изпълнил, нито за другата страна е възможно да организира защитата си, нито за съда е възможно да разгледа и да се произнесе по спора (в този смисъл са напр. определение № 4432 от 22.12.2022 г. по гр. д. № 4791/2022 г. на ВКС, III г. о., определение № 3 от 6.01.2017 г. по ч. гр. д. № 5389/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 18 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 3359/2013 г. на ВКС, III г. о. и мн. др.).

Тази трайна практика е актуална и към настоящия момент, като не е настъпила промяна в обществените отношения, която да налага нейното преосмисляне или осъвременяване, поради което, макар и обуславящ, този процесуалноправен въпрос не може да обоснове допускане на въззивното определение до касационно обжалване поради липсата на сочената от частния жалбоподател селективна предпоставка за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Първият и третият въпроси, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се свеждат до възможността: 1/ при констатирани нередовности на исковата молба и дадени от съда на ищеца указания за отстраняването им, указанията да бъдат изпълнени, съотв. нередовностите – отстранени, не от ищеца, а от конституираното в процеса трето лице – помагач на страната на ищеца; 2/ и представлява ли това действие по разпореждане с предмета на делото.

По отношение на първата част от въпросите следва да се има предвид, че действително разпоредбата на чл. 218 ГПК посочва, че трето лице може да встъпи в делото до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, за да помага на една от страните, ако има интерес решението да бъде постановено в нейна полза, но по силата на тази норма това лице не може да има качеството на главна страна наред с подпомаганата такава. Третото лице – помагач придобива качеството страна в процеса от момента на постановяване на определението по чл. 218 ГПК за конституирането му, като по същество встъпването му е в чужд процес по негово искане. Това процесуално действие обаче не променя статута му и той продължава да има качеството на допълнителна, подпомагаща страна, която участва в делото покрай главната страна, на която помага. В този смисъл, третото лице – помагач не е главна страна в производството и то може да се развие без негово участие. Третото лице – помагач е от допълнителните страни в производството, които не са страни в материално правоотношение, което е предмет на исковото производство, като не притежават и право на иск за защита на това право. Това трето лице встъпва или се привлича в производството, за да подпомага в свой интерес главната страна, в полза на която е встъпило или която го е привлякла. Същото трябва да има интерес от постановяване на решение в полза на главната страна, която подпомага, който трябва да е пряк и да произтича от това, че съдебното решение ще окаже въздействие не само върху правното положение на главната страна, но и върху това на третото лице – помагач. Основните предпоставки за встъпването или привличането на третото лице – помагач, така, както са уредени в разпоредбите на чл. 218 и чл. 219 от ГПК, са едни и същи, като разликата е в срока, в който третото лице може да се конституира като страна в производството. Доколкото встъпването на третото лице – помагач става по инициатива на самото лице, то законът е определил и по-дълъг срок, в който то може да встъпи като страна, а именно до приключване на съдебното дирене в първа инстанция. В този случай третото лице само се съгласява да бъде обвързано от извършените до момента на встъпването му процесуални действия и те да му бъдат противопоставими. При привличането обаче третото лице – помагач не става страна по собствена преценка, а по инициатива на привличащата го главна страна. Затова извършените до момента на конституирането му, без негово участие, процесуални действия няма да го обвързват и не са му противопоставими, освен при изрично заявено съгласие в този смисъл. Това налага и привличането на третото лице –помагач на по-ранен етап от производството, поради което срокът за това е определен с чл. 219, ал. 1 от ГПК, а именно с отговора на исковата молба от ответника и в първото по делото съдебно заседание от ищеца. Помагачът разполага със същите възможности да попълва делото с релевантни факти и относими доказателства, каквито имат и главните страни, но, тъй като не притежава и не упражнява в процеса свое право на иск, то той може да упражнява собствените си процесуални възможности, но не и тези на главната подпомагана страна.

Приетото от въззивния съд в обжалваното определение е в пълно съответствие с това принципно разрешение, дадено в правната доктрина, поради което и по отношение на този въпрос частният жалбоподател не обосновава надлежно основание за допускане до касация, още повече, че заявеният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е посочен в частната касационна жалба напълно бланкетно.

По отношение на частта от въпросите - представлява ли действието по отстраняване нередовност на искова молба от трето лице - помагач действие по разпореждане с предмета на спора, следва да се отбележи, че не отговаря на общата предпоставка чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът действително е разглеждан от въззивния съд, но само през призмата на вече формирания извод за недопустимост трето лице – помагач да отстрани нередовности на исковата молба и при липса на спор, че тези указания не са дадени на него, а на главната страна – ищеца, като в указания от съда срок са останали неизпълнени от ищеца. В този смисъл отговорът на тази част от въпроса предпоставя даването на положителен отговор на първата част от въпросите, какъвто въззивният съд не е давал, нито тези съображения са обусловили решаващата му правна воля.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т. о.

О П Р Е Д Е Л И :

Не допуска частно касационно обжалване на определение № 452 от 29.07.2025 г. по в. ч. гр. д. № 241/2025 г. на Окръжен съд – Кюстендил.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: