ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 613
Гр. С., 27.02.2026 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на десети февруари две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
изслуша докладваното от съдия З. Х. т. д. № 2326 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е касационни жалби на ищците, К. Н. Р., К. М. Р., Е. А. Р. и М. С. Р., осъществяващ търговска дейност под фирма ЕТ „М. Р. – М. Д.“, срещу решение № 459 от 15.04.2025 г. по гр. д. № 2764/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 3043 от 21.05.2024 г. по гр. д. № 9072/2022 г. по описа на СГС, с което са отхвърлени предявените от К. Н. Р., К. М. Р., Е. А. Р. и М. С. Р., осъществяващ търговска дейност под фирма ЕТ „М. Р. – М. Д.“, срещу „Банка ДСК“ ЕАД (конституирана по реда на чл. 227 ГПК като правоприемник на „ОТП Ф. Б. ЕООД) иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищците при условията на активна солидарност сумата 30 000 лв., частично предявен размер от 159 160 лв., представляваща претендирано обезщетение за неоснователно обогатяване, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 29.08.2022 г. до изплащане на вземането, и срещу Министерство на правосъдието иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 441 ГПК за осъждане на ответника да заплати на ищците при условията на активна солидарност сумата 30 000 лв., частично предявен размер от 152 160 лв., представляваща претендирано обезщетение за имуществени вреди във връзка осъществено противоправно деяние от ДСИ Б. С. към СИС на РС - Кюстендил по изп. д. № 271/2012 г., ведно със законна лихва от датата на исковата молба до изплащане на вземането, и са присъдени разноски по делото.
Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния и материалния закон, както и с оглед неговата необоснованост. Излагат, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си да обсъди всичките им възражения и се е отклонил от константната практика на ВКС. Изтъкват, че по делото не е установено иницииралият изпълнителното производство цесионер да е бил упълномощен да уведоми длъжниците за настъпилата промяна на страната на кредитора. Сочат, че не са уведомени за цесията преди образуване на изпълнителното производство, каквото е изискването на закона, нито в хода на изпълнението, а извода на съда, че това е станало в настоящото производство, намират за противен на константната практика, че прехвърлянето има действие за длъжниците от датата на уведомяването им от цедента. Оспорват съдебният изпълнител да може да уведоми надлежно длъжниците за цесията. Сочат, че цялото изпълнение, инициирано от ненадлежно легитимирано лице, е незаконосъобразно. По тези доводи считат предявените от тях искове за основателни и молят въззивното решение да бъде отменено и постановено друго, с което исковете им да бъдат уважени. Претендират да им бъдат присъдени разноски по делото.
В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК молят да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които сочат като значими за предмета на делото:
1. Следва ли съдебното решение да съдържа обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви при отхвърлянето им като неоснователни във връзка с направеното възражение относно приложението на горецитираната задължителна и константна практика на ВКС?
2. Какви следва да бъдат правните последици за страните в настоящото производство при установени незаконосъобразни изпълнителни действия при липсата на уведомление по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, като се има предвид, че сумите от публичната продан са преведени на новия кредитор, а не на стария кредитор?
3. Допустимо ли е извършването на уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от лице, различно от предишния кредитор /цедента/ или от упълномощено от него лице, за да предизвика действието, предвидено в чл. 99, ал. 4 ЗЗД, и на кого е следвало да бъдат преведени сумите от проведената публична продан?
4. Следва ли съдебният изпълнител да отговаря за свои незаконосъобразни действия в изпълнителното производство, по което липсват доказателства за представителна власт на взискателя?
С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Банка ДСК“ АД, оспорва касационните жалби като неоснователни. Излага, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като намира, че поставените от касаторите въпроси не са относими към изводите на въззивния съд. Поддържа, че правилно въззивният съд е приел сезиралите го искове за неоснователни. Оспорва оплакванията на касаторите, че не са уведомени за процесната цесия, като сочи, че по делото са събрани множество доказателства, които установяват обратното. Споделя изводите на въззивния съд, че евентуалната липса на уведомление няма за последица неоснователното обогатяване на взискателя, който е легитимиран кредитор по силата на сключения договор за цесия. Моли да му бъдат присъдени разноски по делото.
Ответникът по касация, Министерство на правосъдието, изтъква, че липсва формулиран от касаторите въпрос, който да е от значение за съдебния спор, поради което моли да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
Третото лице помагач на страната на ответника Министерство на правосъдието – Б. И. С., моли да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, като поддържа, че формулираните от касаторите въпроси представляват оплаквания за неправилност на обжалваното решение и не могат да обосноват допускането на касационен контрол. По същество оспорва доводите на касаторите по депозираната касационна жалба, като подчертава, че по тяхна жалба е осъществен съдебен контрол за законосъобразност на извършеното разпределение на постъпилата от публичната продан сума и не се установяват незаконосъобразни действия по изпълнението, нито търпени от ищците имуществени вреди. По тези доводи моли касационно обжалване да не бъде допуснато, а ако бъде допуснато въззивното решение да бъде потвърдено като правилно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че по делото не е спорно, че по гр. д. № 3592/2011 г. РС - Кюстендил е издал заповед за изпълнение на 22.11.2011 г. и изпълнителен лист на 30.11.2011 г. в полза на „Банка ДСК“ ЕАД срещу ищците за сумата 97 667,60 лв. - главница, 23 853,04 лв. - лихва, 262,91 лв. - такси, законна лихва от 21.11.2011 г., 2 435,67 лв. - такси и 667,84 лв. - юрисконсултско възнаграждение, като претенциите са основани на договор за кредит от 03.08.2007 г., както и че с договор от 25.01.2012 г. „Банка ДСК“ АД е продала вземанията на „ОТП Ф. Б. ЕООД за цена от 58 580, 22 лв. и изрично е упълномощила цесионера да уведоми длъжниците за прехвърлянето. Намерил е, че в изпълнение на това правомощие едноличното дружество е изпратило до длъжниците уведомителни писма (л. 103 и сл.), като от известията за доставяне е видно, че уведомлението за цесията до К. Р. е върнато като непотърсено на 20.03.2012 г., до Е. Р. е върнато с отбелязване за непълен адрес на 05.03.2012 г., а до К. Р. – с отбелязване на 01.03.2012 г., че лицето се е преместило на друг адрес. Отчел е, че в общите условия към договора за кредит е предвидено, че при всяка промяна на местоживеене длъжниците следва да уведомят банката – чл. 13.10.
Въззивният съд е посочил, че с молба от 19.12.2012 г. „ОТП Ф. Б. ЕООД е сезирал ДСИ при РС - Кюстендил и въз основа на изпълнителния лист и договора за цесия, които са приложени към молбата, е образувано изп. д. № 271/2012 г. по описа на ДСИ Б. С., впоследствие присъединено към изп. д. № 111/2012 г. Счел е, че по образуваното изпълнително дело К. Р. (л. 39 от приложението) е била уведомена за издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист на 14.01.2013 г., а останалите длъжници не са били намерени на адресите при еднократно посещение и уведомлението е било залепено на 10.01.2013 г. Съобразил е, че възбраненият на 13.10.2014 г. ипотекиран имот (собственост на М. Р., осъществяващ търговска дейност под фирма ЕТ „М. Р. – М. Д.“) е описан на 19.11.2014 г., като данъчната оценка на имота е в размер на 174 430 лв. Отчел е, че е проведена първа публична продан за периода от 16.02.2015 г. до 16.03.2015 г. при експертна пазарна оценка по заключение на вещо лице в размер на 312 200 лв. и определена началната цена по публичната продан – 234 150 лв. (312 200 лв. - 25 % = 234 150 лв.) Посочил е, че тъй като проданта е обявена за нестанала, по искане на взискателя е насрочена втора публична продан (22.05.2015 г. до 22.06.2015 г.) при начална цена в размер на 187 320 лв. (234 150 лв. – 20 % = 187 320), на която продан не се е явил наддавач. Съобразил е, че с молба от 02.07.2015 г. взискателят е поискал насрочване на нова публична продан, която е обявена за периода от 10.08.2015 г. до 10.09.2015 г. при начална цена в размер на 168 588 лв., представляваща предходната цена, намалена с 10%, като имотът е закупен на цена от 171 000 лв. и възложен с постановление от 17.09 2015 г. (влязло в сила на 16.10.2015 г.). Допълнил е, че разпределението на сумите, постъпили при ДСИ, е потвърдено с решение на съда.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд е подчертал, че по предявения иск с правно основание чл. 59 ЗЗД ищците се домогват да докажат, че получените от публичната продан средства са постъпили по сметка на взискател, който не е бил материалноправно легитимиран да получи плащането и поради това се е обогатил неоснователно за сметка на длъжниците, черпейки аргументи от възражението, че цесията не е им е била надлежно съобщена. Посочил е, че съгласно чл. 99, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Намерил е, че по силата на сключения договор за цесия (25.01.2012 г.) цесионерът е придобил вземането. Допълнил е, че за да има действие спрямо длъжника, цесията следва да му бъде съобщена, като в случая цесионерът е упълномощен изрично от името на цедента да уведоми длъжниците съгласно изискването на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Подчертал е, че законът не съдържа ограничение относно начина на узнаване на извършената цесия, доколкото целта на уведомяването е длъжникът да бъде надлежно осведомен от своя кредитор, че следва да изпълни задължението валидно на нов кредитор. Отчел е, че новият кредитор е изпратил писма до длъжниците, но никое от тях не е било уведомено редовно – пратките са върнати с отбелязване, че са непотърсени, адресът е непълен или лицето е напуснало адреса. Счел е, че от приложените договор за кредит и общи условия на банката не може да се направи извод за наличие на уговорки за фингирано връчване. Намерил е, че и от данните по изпълнителното дело, не може да бъде обоснован извод, че длъжниците са били надлежно уведомени за договора за цесия, доколкото липсват данни към изпращаните до тях съобщения да са били прилагани преписи от договора за цесия или изявления от цесионера от името на цедента, че е настъпила промяна в кредитора. Изтъкнал е, че това обстоятелство не рефлектира нито върху съществуването на тяхното задължение, нито върху погасителния ефект на извършеното плащане в хода на изпълнителния процес. Подчертал е, че уведомяването на длъжника за сторената цесия по правило е установено в интерес на същия с оглед необходимостта от яснота на кой кредитор той следва да изпълни с погасителен ефект, като в случая се установява плащане в полза на новия кредитор – цесионер, и липсва плащане в полза на стария кредитор – банката-цедент, поради което е намерил, че е налице плащане на правно основание и няма причина да се задължи „ОТП Ф. Б. ЕООД (заместен в процеса от „Банка ДСК“ АД) да върне получените суми. Приел е, че плащането е извършено въз основа на валиден договор за цесия и е с погасителен ефект за дълга на ищците към банката, възникнал по повод на договора за кредит. Отделно от изложеното е допълнил, че следва да се вземе предвид настъпилия в хода на процеса факт, а именно, че с получаването на препис от отговора на исковата молба, депозиран от „ОТП Ф. Б. ЕООД, към който са приложени уведомленията до ищците, уведомяването, изискуемо от чл. 99, ал. 4 ЗЗД, е обективирано, поради което дружеството цесионер (съответно банката) имат право да задържат извършеното в хода на изпълнението плащане, което има погасителен ефект спрямо дълга. Обобщил е, че по тези мотиви и при споделяне на съдебната практика на ВКС, постановена по сходен казус - решение № 404 от 12.02.2016 г. по гр. д. № 666/2015 г. по описа на ВКС, ГК, ІV ГО, намира сезиралата го претенция по чл. 59 ЗЗД за неоснователна.
По иска с правно основание чл. 441 ГПК, вр. чл. 49 ЗЗД е намерил, че нормата урежда специален вид деликтна отговорност, като предпоставките за нейното реализиране са: наличие на противоправно поведение при осъществяване на процесуални действия от съдебния изпълнител; вина; имуществени вреди; причинно - следствена връзка между деянието на съдебния изпълнител и вредите. Счел е, че визираният фактически състав в случая не се установява. Посочил е, че макар да не е имал такова нормативно установено задължение предвид факта, че процесните събития се развиват през 2015 г. и преди изменението на чл. 485 ГПК и чл. 468 ГПК с ДВ, бр. 86 от 2017 г., ДСИ е назначил вещо лице, което е извършило оценка на продаваемия имот и го е оценило на сумата от 312 200 лв. (при данъчна оценка от 174 430 лв.). Съобразил е, че според чл. 468, ал. 1, изр. 2 ГПК началната цена, от която започва наддаването при явния търг с устно наддаване или публичната продан, е 75 на сто от стойността на вещта, а именно 234 150 лв. (312 200 лв. - 25 % = 234 150 лв.). Отчел е, че тъй като не е имало наддавачи, ДСИ при спазване на условията на чл. 494, ал. 1 и ал. 2 ГПК по искане на взискателя в едноседмичен срок е пристъпил към нова продан, цената по която е определена в съответствие с посоченото правило, а именно намалена е с 20 % (234 150 лв. - 20 % = 187 320 лв.). Посочил е, че за тази цена също не са постъпили наддавателни предложения, поради което ДСИ е предприел действия по организиране на следваща продан с цена, намалена с 10 % (до 168 588 лв.), което е приел, че е в съответствие с принципите на пазарното търсене, доколкото за по-високи цени не е проявен интерес от бъдещи купувачи, а законово не е уреден друг начин за определяне на цената при тази продан. Съобразил е, че тази цена е под данъчната оценка на имота, но приел, че изискването на чл. 485, ал. 2 ГПК (ДВ, бр. 50 от 03.07.2015 г.) касае само първата публична продан. Позовал се е на практиката по определение № 1269 от 13.11.2013 г. по гр. д. № 4487/2013 г. по описа на ВКС, ГК, ІV ГО, и счел, че реалната пазарна цена - паричната сума, която в действителност се получава на пазара за определен имуществен обект през определен период от време, се постига на публичната продан, когато тя е проведена според процесуалните правила, като колкото и ниска да е началната цена, ако проданта е надлежно разгласена (за което няма спор в настоящото производство), това би привлякло участието на повече наддавачи, което само по себе си гарантира по - голяма възможност за осъществяване на търг и съответно купуване на имота на цена много по-висока от първоначално обявената, респ. съответна на пазарното търсене. По тези мотиви е заключил, че дори да се приеме, че е определена по-ниска начална цена, не може да се счита, че това е действие, което ангажира отговорността на ДСИ. Допълнил е, че в случая дори по-ниската начална цена не е провокирала пазарен интерес за имота и участие в наддавателната процедура е взело само едно лице, при това в третия опит имотът да бъде реализиран на пазара. По тези мотиви е обобщил, че не може да се приеме, че ДСИ е осъществил противоправно поведение, нито че за ищците са настъпили вреди от такова, поради което е намерил сезиралия го иск за неоснователен.
В отговор на възраженията по въззивните жалби на ищците, че били дезориентирани, тъй като според изпълнителния лист дължали на банката, а изпълнителното производство било образувано от трето лице, за което те не знаели, че е кредитор, е допълнил, че правата им биха били увредени, ако те са изпълнили без погасителен ефект, което в случая не се установява. Отчел е, че не се установява от страна на длъжниците да е подавано възражение по чл. 414 ГПК, нито изпълнението да е било забавено поради неяснота в лицето на кредитора.
Не е споделил и тезата на жалбоподателите, че ако банката е предложила на тях цената по договора за цесия, те вероятно са щели да погасят дълга. Посочил е, че отношенията между банката-цедент и цесионера нямат връзка с отношенията между банката и нейните длъжници. Отчел е, че с договора за цесия на цесионера се прехвърля правото той да събере целия размер на дълга, но заедно с това и риска, че дългът може да се окаже несъбираем, поради което е намерил за обосновано и логично цената на вземането да бъде занижена. Изтъкнал е, че тези отношения по договора за цесия са ирелевантни за правата на длъжника и размера на неговото задължение.
По тези мотиви е постановил обжалвания резултат.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.
Първият поставен от касатора процесуален въпрос касае правомощията на въззивната инстанция, които са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.
Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивни жалби от ищците и по писмените отговори към тях, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства. Изложил е конкретни мотиви защо не възприема доводите на жалбоподателите и подробно е обосновал крайните си изводи защо намира сезиралите го искове за неоснователни. Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд е оплакване за неправилност на решението, по което касационната инстанция не може да се произнесе на етапа на селекция на касационните жалби.
Останалите поставени от касаторите въпроси не покриват общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили изводите на въззивния съд и да са от значение за правилното решаване на спора. Въпросите са основани на невъзприети от въззивния съд фактически и правни положения – за установени незаконосъобразни изпълнителни действия; за извършено уведомяване от лице, различно от цедента или упълномощено от него лице; за липса на представителна власт на взискателя. Обратно на поставените въпроси въззивният съд след анализ на събраните по делото доказателства е формирал ясен извод, че липсва незаконосъобразно проведено изпълнение, че взискателят е надлежно легитимиран по силата на сключения договора за цесия, с който са му прехвърлени процесните вземания срещу длъжниците по изпълнението, и че липсата на надлежно уведомяване на длъжниците към датата на образуване на процесното изпълнително производство е ирелевантно за основателността на предявените искове, доколкото нито води до неоснователно обогатяване и обедняване – платено е на кредитора и е погасен дълга на ищците към него, нито е източник на имуществени вреди за тях, защото плащането е надлежно - на истинския кредитор. Несъгласието на касаторите с изводите на съда е оплакване за неправилност на решението, която не може да бъде проверена на етапа на селектиране на касационните жалби.
По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото право на разноски имат ответниците по касация. Присъждането на разноски е поискал само ответникът „Банка ДСК“ АД и има право на такива на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК за представляването му от юрисконсулт за сумата 100 евро, които ще бъдат присъдени с настоящото определение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 459 от 15.04.2025 г. по гр. д. № 2764/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА К. Н. Р., ЕГН [ЕГН], К. М. Р., ЕГН [ЕГН], Е. А. Р., ЕГН [ЕГН], и М. С. Р., осъществяващ търговска дейност под фирма ЕТ „М. Р. – М. Д.“, ЕИК[ЕИК], да заплатят солидарно на „Банка ДСК“ АД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК сумата 100 евро – разноски по делото.
Определението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ответника Министерство на правосъдието – Б. И. С..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.