ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1048
гр. София, 05.03.2026 г. Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести февруари, две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4385 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. А. Р. срещу решение № 3933 от 20.06.2025 г. по в. гр. дело № 4091/2025 г. на Софийски градски съд в частта му, в която е отменено решение № 426 от 08.01.2024 г. по гр. дело № 67557/2022 г. на Софийски районен съд, в частта му, в която предявеният от А. К. Е. срещу жалбоподателката иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е отхвърлен и вместо него е постановено ново решение, с което ответницата Н. А. Р. е осъдена да заплати на ищцата сумата 18 962 лв., съставляваща платено без основание по преводни нареждания от дати: 26.11.2021 г., 09.11.2021 г., 15.09.2021 г., 15.09.2021 г. и 18.08.2021 г., ведно със законна лихва върху сумите от датата на исковата молба - 14.06.2022 г. до окончателно изплащане.
Касаторката поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и като необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че съдът е нарушил чл. 12 и чл. 235 ГПК, като не е обсъдил всички доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а ги е разгледал изолирано. Поддържа, че макар всяко доказателство поотделно (заключенията на приетите по делото съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертизи и изслушаните свидетелски показания) да не доказва пряко съществуването на уговорка между страните за заплащане на допълнително трудово възнаграждение, в своята съвкупност те установяват, че процесните суми са бонус към трудовото възнаграждение, а не плащания без основание. Твърди, че съгласно разпоредбата на чл. 118, ал. 3 КТ за едностранно увеличение на трудовото възнаграждение и уговарянето на допълнителни бонуси не се изисква писмена форма за действителност, както неправилно е посочил въззивният съд. Моли въззивното решение в обжалваната му част да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба жалбоподателката навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поставяйки следните въпроси: 1. „При установяване на правнорелевантни факти по делото, длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, или може да формира фактическите си и правни изводи само въз основа на някои от събраните в хода на процеса доказателства поотделно?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 24 от 28.01.2010 г. по т. д. № 4744/2008 г. на ВКС, решение № 210 от 09.02.2018 г. по т. д. № 1115/2017 г. на ВКС, решение № 65 от 30.07.2019 г. по т. д. № 183/2018 г. на ВКС и решение № 200 от 02.01.2018 г. по гр. д. № 350/2017 г. на ВКС; 2. „Длъжен ли е въззивният съд след като е задължил страна по делото да представи находящи се в нея документи по реда на чл. 190 ГПК да й укаже, че при непредставянето им ще приложи разпоредбата на чл. 161 ГПК, ако от събраните доказателства по делото, се съдържат данни за съществуването на тези документи, наличието на които страната е отричала?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да приложи последиците на чл. 161 ГПК, ако по делото се установи, че страна е отричала съществуването на електронни документи (в случая електронна кореспонденция и приложените към нея файлове), а в последствие със събрани по делото доказателства се установи безспорно, че същата е съществувала, но страната, с поведението си е възпрепятствала събирането на това доказателство, като е създала пречки за доказването на факти от полза на другата страна, които тя е твърдяла в отговора на исковата молба?“, които втори и трети въпроси поддържа, че са разрешени в противоречие с решение № 12 от 01.02.2011 г. по гр. д. № 590/2010 г. на ВКС, решение № 90 от 21.01.2020 г. по к. т. д. № 1919 / 2018 г. на ВКС и решение № 195 от 29.06.2016 г. по гр. д. № 665/2016 г. на ВКС или че са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото; 4. „Допустимо ли е да е извърши пълно и главно доказване на правнорелевантен факт за наличие на договорка между страните за изплащане на допълнително трудово възнаграждение за постигнати високи резултати с верига от взаимосвързани и безпротиворечиви в своята съвкупност косвени доказателства?“; 5. „Длъжен ли е въззивният съд при изследването на правнорелевантния факт за наличие на договорка между страните за изплащане на допълнително трудово възнаграждение за постигнати високи резултати, при липса на преки, но при наличие на верига от косвени доказателства, да изследва всички тях в тяхната съвкупност, за да формира обоснован доказателствен извод, или има право да ги разгледа изолирано и да основе изводите си на някои от тях?“; 6. „Достатъчно ли е за доказването на наличие на договорка между страните за изплащане на допълнително трудово възнаграждение за постигнати високи резултати установяването по делото на няколко (верига) от кумулативно дадени обстоятелства - индиции (косвени доказателства), като например: установяване посредством съдебно-техническа експертиза, наличие на електронна кореспонденция между ответницата и служител на ищцата, в темите на която е реферирано директно към изпращането на разчети за извършена работа от датите на финализиране на представените по делото разчети; установяване чрез съдебно - счетоводна експертиза на съвпадения между записите в представените с отговора на исковата молба разчети и счетоводството на дружеството - работодател на ответницата и съвпадение между описаната в разчетите сума и твърдения размер на договореното допълнително възнаграждение - 1/2 от печалбата на дружеството - работодател от отчетената работа, установено чрез свидетелски показания на един свидетел, наличие на такава договорка между страните и нежелание на ищцата да плаща дължимото допълнително възнаграждение от сметката на дружеството работодател, за да спести осигурителни вноски и данъци?“, които три въпроси твърди, че са разрешени в противоречие с решение № 226/12.07.2011 г. по гр. дело № 921/2010 г. на ВКС, решение № 31/09.03,2012 г. по гр. дело № 502/2011 г. на ВКС и решение № 841/19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на ВКС или са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, и 7. „Длъжен ли е въззивният съд на основание чл. 235 ГПК при наличие на верига от косвени доказателства за установяване на правнорелевантен факт, да ги разгледа в тяхната съвкупност и да формулира изрични мотиви защо кредитира и защо не кредитира някое от тях в контекста на тяхната взаимовръзка?“. В допълнение се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност.
Ответницата по касационната жалба - А. К. Е. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационен контрол на атакувания съдебен акт и за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, постановен по граждански спор с цена на иска над 5 000 лв., поради което тя е допустима.
За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел за установено в процеса, че между „Интер информ консулт БГ“ ЕООД и ответницата е съществувало трудово правоотношение, по силата на което последната е заемала длъжността „юрисконсулт“ с договорено месечно трудово възнаграждение в размер на 1 000 лв., което е било прекратено със заповед № 005 от 27.04.2022 г.. Намерил е за установено също, че ищцата А. Е. е наредила по банкова сметка на ответницата на 26.11.2021 г. – сумата 4 835 лв. и на 15.09.2021 г. – сумата 2 000 лв., а счетоводителят на дружеството - М. Д. е внесла по сметка на ответницата сумите 4 000 лв. – на 09.11.2021 г., 1 127 лв. – на 15.09.2021 г. и 7 000 лв. – на 18.08.2021 г., както и че като основание в преводните нареждания е посочено „вноска“. Решаващият съд е съобразил, че по предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД тежестта за доказване на основанието на извършените парични престации е на ответницата, която е следвало да установи по несъмнен начин твърдения от нея факт, а именно, че процесните суми са платени като допълнителни трудови възнаграждения (бонуси) за постигнати високи резултати в работата като юрисконсулт в „Интер информ консулт БГ“ ЕООД. Обсъдил е заключението на приетата в първоинстанционното производство компютърно-техническата експертиза, от която е счел за установено, че между ответницата и счетоводителя на дружеството - М. Д. е водена кореспонденция, чрез електронни съобщения на електронна поща, от която е било възможно да бъдат възстановени единствено метаданните – от кого и с какво заглавие/тема са изпратени и получавани имейли, но не е било възможно да бъдат пресъздадани самите файлове, прикачени към съобщенията, тъй като имейл кореспонденцията е изтрита без възможност за възстановяването й. Поради това е счел, че въз основа на нея може да се направи извод единствено за водена служебна кореспонденция, но не може да се установи самото съдържание на тази кореспонденция и на прикачените файлове. Затова е приел, че от факта на водене на кореспонденция между счетоводителя Д. и ответницата, не е възможно да се установи, че получените процесни суми са допълнителни трудови възнаграждения по горепосочения трудов договор. Въззивният съд е счел, че такъв извод не следва и от приетата съдебно-счетоводна експертиза, от която не може да бъде изведен извод, че заради извършена от ответницата и отчетена работа, управителят на дружеството е нареждал плащане на допълнително трудово възнаграждение. Посочил е, че фактурите, издавани към клиенти на дружеството за осъществени консултантски услуги, не касаят уговорки между ищцата и ответницата и не доказват по никакъв начин постигнато съгласие за изплащане на допълнително трудово възнаграждение, нито за извършена към тези клиенти юридическа работа от страна на ответницата. Подчертал е, че в исковия процес не е представено писмено споразумение или какъвто и да е друг писмен акт, в който да е било договорено или удостоверено заплащане на допълнително трудово възнаграждение на ответницата. Поради неустановяването с приетите по делото доказателства на горепосочения правнорелевантен факт, приемането на същия за осъществен би почивало на предположения, а не на несъмнено установени по надлежния процесуален ред факти. По отношение на изслушаните в тази връзка свидетелски показания на съпруга на ответницата, СГС е намерил, че те не са достатъчни за установяване по безспорен начин на твърдяното от нея основание за получаване на процесните парични престации, тъй като следва да бъдат ценени с оглед заинтересоваността им в полза на страната в процеса, а и не се подкрепят от останалите доказателства, вкл. писмените такива.
Съобразно гореизложеното, въззивният съд е заключил, че ответницата не е установила при условията на пълно и главно доказване, че е осъществено основанието, твърдяно от нея, за превеждане на процесните суми, получени по нейната банкова сметка, поради което доколкото не е налице каквото и да било друго правно основание, те са престирани при начална липса на основание и подлежат на възстановяване на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Поставените от касатора седем въпроси могат да бъдат обособени и преформулирани съобразно правомощията на касационната инстанция по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК в два процесуалноправни въпроса, първият от които за правомощията на въззивния съд да обсъди всички приети относими доказателства по делото, както и всички доводи и възражения на страните, включени в предмета на спора, в своето решение. Към този въпрос се отнася и дължимото поведение на решаващия съд в хипотезите на чл. 190 ГПК и чл. 161 ГПК, както и при обсъждане на доказателствения материал, когато има разноречиви доказателства. Така обобщен първият правен въпрос притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е от значение за крайния изход на конкретния спор. Спрямо него обаче не е налице нито едно от наведените допълнителни основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, ат. 1 и т. 3 ГПК. По правния въпрос е формирана практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, според която (ТР № 1/04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010г. на ВКС, ІV г. о., решение № 164 от 04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014г. на ВКС, III г. о., решение № 589 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 1359/2009г. на ВКС, I г. о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на ВКС, ІV г. о., решение № 190/07.02.2020г. по гр. д. № 24/2019г. на ВКС, I г. о.; решение № 5/11.05.2020г. по гр. д. № 1241/2019г. на ВКС, І г. о.; решение № 74/02.07.2020г. по гр. д. № 2701/2010г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 133/23.10.2019г. по гр. д. № 3565/2018 г. на ВКС, І г. о. и др.), въззивната инстанция дължи излагане на собствени мотиви като втора решаваща инстанция, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК, и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички относими доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производство в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Следва да бъде посочено, че въззивният съд има задължение да прецени и обсъди в тяхната съвкупност и взаимовръзка единствено правнорелевантните факти, от които произтича спорното право, като в мотивите на решението си дължи да обсъди всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, излагайки аргументи при разноречиви доказателства защо кредитира едните, а другите - не. Въззивният съд в атакуваното решение е процедирал изцяло в съответствие с горепосочената съдебна практика, като е обсъдил всички относими към спора доказателства, вкл. неоспорените заключения на съдебно-компютърната и съдебно-счетоводната експертизи, писмените доказателства и свидетелските показания на съпруга на ответницата, които не е кредитирал на основание чл. 172 ГПК като заинтересовани в полза на касаторката и като неподкрепени от останалия доказателствен материал по делото, излагайки своя мотивиран извод, защо приема, че от тях не може да бъде установено, при условията на пълно и главно доказване, соченото от ответницата основание за получаване на процесните парични суми. По настоящото дело не са осъществени наведените в първия процесуалноправен въпрос хипотези на чл. 161 и чл. 190 ГПК, доколкото представянето на разменената кореспонденция на ответницата със счетоводителя на дружеството като съдържание нито е изисквано по реда на чл. 190 ГПК, нито ищцата е създала пречки за установяването на същото. Напротив с приетото и неоспорено заключение на компютърната експертиза в процеса е установено автоматично изтриване на съдържанието на мейлите след изтекъл срок за съхранението им, което по никакъв начин не е по вина на страните, особено на ищцата. Поради неосъществени хипотези на чл. чл. 161 и чл. 190 ГПК не могат да се приложат предвидените в тези норми правни последици. Съобразно гореизложеното извършените от въззивния съд процесуални действия по оценяването на доказателствения материал по делото и мотивирането на въззивното решение са в съответствие с горепосочената практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която е непротиворечива и не се нуждае от осъвременяване или корективно тълкуване, поради което не би могло да е осъществено и допълнителното основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Вторият обобщен въпрос, изведен от касационния съд в изпълнение на правомощията му по чл. 280, ал. 1 ГПК е за възможността за доказване на правнорелевантен факт с косвени доказателства и за задължението на въззивния съд да ги разгледа в тяхната съвкупност и да формулира изрични мотиви защо кредитира и защо не кредитира някое от тях. Този въпрос е свързан с оплакванията на касаторката, че по делото са събрани достатъчно косвени доказателства – експертни заключения на съдебно-техническа и съдебно – счетоводна експертизи, писмени доказателства и свидетелски показания, които ако бяха изследвани от въззивния съд в тяхната съвкупност, биха го мотивирали да изведе извод за съществуването на основание на процесните парични престации като допълнително трудово възнаграждение за постигнати високи резултати. Вторият горепосочен въпрос не притежава характеристиките на общо основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е без значение за крайния изход на конкретния спор. Въззивният съд не е приел наличието на косвени доказателства за установяване на твърдения от ответницата факт като основание на паричните престации. Напротив, той е разгледал всяко едно от приетите и относими горепосочени доказателства и прилагайки процесуалните правила за разпределение на доказателствената тежест и за доказателствената им сила е извел обоснования извод, че нито едно от тях, нито поотделно, нито в съвкупност, не установява изгодния за ответницата факт, наведен като основание на получените от нея парични суми. В този смисъл решаващият му извод в този контекст е че релевираното основание не е установено нито чрез пряко, нито чрез косвено доказване, което и в двата случая следва да е пълно и главно от носещата тежестта за доказване ответница. Поради отсъствието на общо основание по този въпрос, не следва да бъдат обсъждани наведените допълнителни основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, доколкото наличието на общо и допълнително основание е кумулативно изискуемо за допускане на исканото касационно обжалване.
Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт, каквито не са обосновани от касаторката и не са осъществени по настоящото дело. Поради това не е налице и наведеното основание по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
Съобразно гореизложеното, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, поради което Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3933 от 20.06.2025 г. по в. гр. дело № 4091/2025 г. на Софийски градски съд в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: