O П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 358

[населено място], 05.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Т. К. второ отделение, в закрито заседание на тринадесети януари, през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бонка Йонкова

ЧЛЕНОВЕ: П. Х.

Иванка Ангелова

като разгледа докладваното от съдия Ангелова ч. т.д.№ 2536/2025 год.

и за да се произнесе съобрази следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Х.И.К. Строй“ ЕООД, чрез адв. В. М., срещу Определение № 313/13.11.2025г. по в. ч.т. д. № 270/ 2025г. на Апелативен съд – В. Т. с което е потвърдено Определение № 396/09.10.2025г. по т. д. № 99/2025 г. на Окръжен съд – В. Т. С посоченото определение е оставено без уважение искането на жалбоподателя за връщане на внесената държавна такса по т. д. № 99/2025г. по описа на ВТОС на основание чл. 4б ЗДТ. По съображения за несъобразяване от апелативния съд с обстоятелството, че държавната такса за образуваното пред окръжния съд производство по реда на чл. 422 ГПК и впоследствие прекратено е внесена в изпълнение указания на заповедния съд, провел недопустимо производство, е изразено несъгласие с извода, че платената държавна такса не е недължима по смисъла на чл. 4б ЗДТ.

Без да формулира правен въпрос, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частният жалбоподател поддържа, че атакуваното определение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, според което съдът по заповедното производство е длъжен служебно да следи за допустимостта на заявлението, включително за своята компетентност. Счита за утвърдена практика на ВКС относно недължимо платени държавни такси, според която при прекратяване на делото поради недопустимост таксата се връща. В тази връзка се позовава на Определение № 2360/03.09.2024г. на ОС – Пловдив. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК e поставeн въпросът: „Дали държавната такса по иск по чл. 422 ГПК следва да бъде връщана при прекратяване на производството, когато заповедта е недопустима поради липса на компетентност?“ Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е обосновано с твърдението, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото с оглед създадената противоречива практика по приложението на чл. 4б ЗДТ. Акцентирано е и на системното му значение с оглед масовото използване на заповедното производство по чл. 410 ГПК и сериозните последици относно разходите за държавни такси.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК.

За да потвърди определението на първостепенния съд, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за връщане на основание чл. 4б ЗДТ на внесената държавна такса по т. д. № 99/2025г. по описа на ВТОС, въззивният съд е установил, че: Въз основа на подадено от „Х.И.К. Строй“ ЕООД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против „ВТ Инженеринг“ ЕООД за сумата от 56 770.35 лв. по ч. гр. д. № 2109/25г. РС-В. Т. е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за посочената сума и за разноски по заповедното производство; В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е постъпило възражение от длъжника; В изпълнение на дадените от заповедния съд указания „Х.И.К. Строй“ ЕООД е предявило против „ВТ Инженеринг“ЕООД установителен иск по чл. 422 ГПК, по който е образувано търг. д. № 99/25 г. по описа на ОС-В. Т. Към исковата молба ищецът е приложил вносна бележка за заплатена държавна такса в размер на 1 135.50 лв. по сметка на ОС – В. Т. По съображения, че заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК може да бъде издадена за вземания за парични суми, когато искът е подсъден на районен съд, издаването на такава за сума над 25 000 лв. е прието за недопустимо, което според окръжния съд е довело до недопустимост и на образуваното исково производство. С оглед на това, с Определение № 310 от 08.08.2025г. по т. д. № 99/25г. ОС-В. Т. е върнал исковата молба по чл. 130 ГПК и е прекратил производството по делото. Определението като необжалвано е влязло в сила. Установено е, че „Х.И.К. Строй“ ЕООД е подало молба по търг. д. № 99/25г. по описа на ОС – В. Т. за връщане на заплатената от него държавна такса за образуване на делото. За да остави без уважение искането на ищеца решаващият състав на окръжния съд е приел, че основанието за внасяне на държавна такса не е обвързано с очакван правен резултат, като същата е дължима при образуване на делото, предпоставка е за редовност на исковата молба и не подлежи на връщане поради прекратяване на производството поради неговата недопустимост.

От правна страна Апелативен съд – В. Т. е изложил, че редовността на исковата молба е положителна предпоставка за надлежното упражняване правото на иск; Едно от условията за редовност на същата е да бъде внесена дължимата държавна такса за образуване на делото / чл. 128, т. 2 ГПК/, заплатена при предявяване на иска, по аргумент от разпоредбата на чл. 73, ал. 3 ГПК и от чл. 3 ЗДТ. Посочено е, че по въпроса за връщане на внесена държавна такса, когато производството е прекратено като недопустимо, е налице константна практика на ВКС, в която се приема, че съгласно разпоредбата на чл. 4б ЗДТ се връщат само недължимо платените държавни такси, т. е. таксите, по които исково или охранително производство не е образувано или таксите са били събрани, въпреки че ищецът е бил освободен от заплащането им, както и надвнесените такси. В случая, според решаващия съд, не е осъществена хипотеза на чл. 4б ЗДТ.

За да намери за неоснователни оплакванията на частния жалбоподотел съставът на апелативния съд е посочил, че исковото производство по чл. 422 ГПК е продължение на заповедното производство и следва да съвпада по предмет; Подаденото от заявителя „Х.И.К. Строй“ ЕООД заявление по чл. 410 ГПК не е отговаряло на изискването по чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК, т. е. изначално е инициирано едно недопустимо производство, поради което не следва да се възстановява внесената държавна такса за исковото производство, прекратено поради недопустимост; Съдът по установителното производство е предприел дължимите процесуални действия съгласно чл. 2 ГПК, а основанието за внасяне на държавна такса не е обвързано с определен очакван от страната правен резултат. Този извод, според въззивния съд, не се променя от обстоятелството, че заповедният съд, вместо да отхвърли подаденото заявление съгласно чл. 411, ал2, т. 1 , във вр. с чл. 413, ал. 2 ГПК, е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК и е дал указания на заявителя по чл. 415, ал. 1 ГПК. Посочено е, че изключение от горните правни разрешения е признато от различни състави на ВКС само в хипотеза на неправилно дадени от заповедния съд указания по чл. 415, ал. 1 ГПК, когато не е подадено възражение от длъжника или същото е просрочено, при което впоследствие исковото производство е прекратено като недопустимо; В тези случаи заявителят не може да влияе на преценката на заповедния съд за даване на указания за предявяване на установителен иск и следва да го предяви под угрозата да не бъде обезсилена заповедта за изпълнение. Според въззивния съд настоящата хипотеза не е относима към това изключение, тъй като недопустимият исков процес е предизвикан неоснователно от самия ищец /заявител в заповедното производство/, който изначално е сезирал заповедния съд със заявление, което е следвало да бъде отхвърлено. Доколкото ищецът сам се позовава на това, че искът му по чл. 422 ГПК е недопустим, то същият е разполагал с възможността, както да не го предяви, така и предявявайки го да премине по реда на чл. 214 ГПК от установителен към осъдителен иск, което той не е сторил.

По тези съображения и поради съвпадане в крайните изводи въззивният съд е потвърдил обжалваното определение.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Съгласно задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Липсата на формулиран правен въпрос е достатъчна причина за недопускане на касационното обжалване, като ВКС няма правомощия да извлича въпроса по чл. 280, ал. 1 ГПК от съдържанието на жалбата и/или изложението, а касаторът сам следва да съобрази нормативно установеното различие между основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и чл. 281, т. 3 ГПК.

Горните указания не са изпълнени в настоящия случай по отношение на искането за допускане на касационно обжалвавне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото при обосноваването му частният касатор се е задоволил само да посочи практика, на която според него обжалваното определение противоречи, без да формулира правен въпрос, което препятства достъпа до касационно обжалване.

Поставеният в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпрос е насочен директно към правилността на обжалваното определение, която е извън предмета на преценка в селективната фаза на касационното производство съгласно задължителните указания на посоченото тълкувателно решение. Дори и да се приеме релевантност на въпроса към правния спор, по отношение на същия не е осъществено изискването, визирано в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - решаването на този въпрос да е от значение едновременно за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК би било налице, когато се касае за приложение на законова разпоредба, която е неясна и се налага да бъде тълкувана и по която липсва съдебна практика, или когато, макар и непротиворечива, определена съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и като такава следва да бъде изоставена. Относимата към въпроса за предпоставките за връщане на внесена държавна нормата на чл. 4б ЗДТ е ясна, по същата е постановена трайна и непротиворечива съдебна практика, включително и задължителна такава с Тълкувателно решение № 5/2018г. по тълк. д. № 5/2015г. В мотивите на т. 10 към посочения акт на нормативно тълкуване ОСГТК на ВКС прие, че на връщане по искане на заинтересованата страна подлежат недължимо платени такси, по които исково или охранително производство не е било образувано, таксите са били събрани, въпреки че ищецът е бил освобен от заплащането им, както и надвзетите такси, т. е. таксите са били платени без да е налице основание за това по смисъла на чл. 3 и чл. 4 б.“а„ от Закона за държавните такси. Установената впоследствие недопустимост на образуваното съдебно производство не е сред предвидените в закона или в практиката на ВС и ВКС по прилагането му основания за връщане на внесената държавна такса поради недължимост. Няма основание за различно прилагане на закона в случаите на недопустимост на исковото производство по чл. 422 ГПК, прекратено от съда поради липса на компетентност на заповедния съд да издаде заповедта за изпълнение. Искът по чл. 422 ГПК е обусловен от заповедното производство, но образуваното по същия исково производство е самостоятелно и спрямо него са приложими процесуалните правила за редовност на исковата молба по чл. 127 и чл. 128 ГПК, между които представянето на документ за внесена държавна такса, когато такава се дължи - чл. 128, т. 2 ГПК. Няма основание за извод, че към момента на плащането задължението за държавна такса за предявяване на иска по чл. 422 ГПК е несъществуващо с оглед констатираната впоследствие недопустимост. Законът не обвързва дължимостта на таксата с допустимосттта на установителния иск, а с предприетото от заявителя упражняване на правото на иск чрез валидно сезиране на съда.

Противоречието в практиката, с което частният касатор обосновава хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е аргументирано с приетото в представеното към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Определение № 2360 от 3.09.2024г. на ОС-Пловдив по в. ч.гр. д. № 2119/2024г., с което е уважено искането за връщане на внесената държавна такса за образувано по чл. 422 ГПК исково производство, прекратено поради неправилни указания на заповедния съд за предявяване на иска. При произнасянето си окръжният съд се е позовал на Определение по ч. т. № 2428/2017 г., в което състав на ВКС, І т. о., е приложил задължителна практика на ВКС – постановено по реда на чл. 274 ал. 3 ГПК Определение № 456/30.09.16 г. по ч. т.д.№1077/16 г. на ВКС, ТК, второ отделение, с което е дадено задължително разрешение на правния въпрос „Дължи ли се връщане на ищеца на внесената държавна такса при предявяването на установителния иск по чл. 422 ГПК, ако исковото производство е прекратено поради недопустимост на иска поради липса на абсолютна процесуална предпоставка – надлежно и в срок подадено възражение от длъжника, когато дадените от заповедния съд указания за предявяване на иска по чл. 422 ГПК са неправилни?“. При обосноваване отговора на правния въпрос е изложено, че съдът, разглеждащ иска по чл. 422 ГПК, извършва самостоятелна преценка за наличието на специалните процесуални предпоставки, без да е обвързан от констатациите на заповедния съд; Доколкото исковото производство се явява продължение на заповедното такова, правен интерес от предявяването на установителния иск ищецът има само когато е налице надлежно подадено от длъжника възражение по чл. 414 ГПК; Тъй като преценката на заповедния съд, че възражението е редовно подадено не подлежи на инстанционен контрол и заявителят няма възможност за самостоятелна защита срещу него, ако съдът, сезиран с иска по чл. 422 ГПК установи такава нередовност и поради това прецени, че не е налице правен интерес от воденето му, като прекрати производството поради недопустимост, внесената по иска държавна такса се явява недължимо платена. Правилността на дадените от заповедния съд указания за предявяване на иска по чл. 422 ГПК е приета за относима и към преценката за наличие на предпоставките на чл. 4б ЗДТ. Така даденото от съставите на ВКС разрешение на спора за връщане на платена държавна такса за исковото производство по чл. 422 ГПК е приложимо в случай на недопустимост на установителния иск в хипотеза, различна от тази по настящото дело. Следователно, налице е изключение от правните разрешения по приложение на правилото на чл. 4б ЗДТ, а не противоречие в съдебната практика по неговото прилагане, което да обоснове допускане на касационно обжалване на атакуваното определение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Така мотивиран, съставът на ВКС, Търговска колегия, второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 313/13.11.2025г. по в. ч.т. д. № 270/ 2025г. на Апелативен съд – В. Т.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.