ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1028 София, 04.03.2026г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

БИСЕРА МАКСИМОВА

при секретар

и в присъствието на прокурора

изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

гр. дело № 4843/2025 год.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. О. Ч., подадена чрез адв. К. Р. от АК – [населено място], срещу въззивно решение № 137 от 14.07.2025г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по в. гр. д.№ 255/2025г., в частта, с която потвърждавайки решение № 471 от 20.11.2024г. по гр. д. № 419/2024г. на Хасковски окръжен съд в обжалваната му част, като краен резултат е осъдена да заплати на М. М. Д. 74 840 лв., представляващи част от неизпълненото й задължение за връщане на дадената й в заем сума от 100 000 лв., получени, както следва: 35 000 лв. на 07.02.2018 г. и 65 000 лв. на 17.02.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на делото - 21.05.2024 г., до окончателното й изплащане.

В касационната жалба срещу решението се релевират доводи за неправилност на решението поради съществено нарушение на материалния закон и на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281 ал. 1 т. 3 ГПК. Поддържа доводи, че съдът не е санкционирал процесните договори за заем през призмата на ЗПК, ЗЗП и на относимите Директиви, гарантиращи правата на потребителите, като по този начин не е осъществил законоустановеното си задължение за проверка на процесните договори за съдържание на неравноправни клаузи; че е допуснал процесуално нарушение като е оставил без уважение доказателствените искания, относими към установяване противоречието на процесните договори със ЗПК, ЗЗП и относимите Директиви; че неправилно съдът е приел за доказана основателността на претенцията на базата на влязлото в сила решение по частичния иск, което е основано на недопустими свидетелски показания относно предаване на сумата от 100000лв., дадени от съпругата на ищеца, както и на разписка, която е оспорена, че не съдържа дата и за която се твърди, че е подписана под принуда. Искането е за неговата отмяна и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане и даване на възможност за ангажиране на доказателства. При условията на евентуалност иска отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове като погасени по давност. Ако съдът приеме, че претенцията не е погасена по давност, касаторът заявява искане същият да отхвърли иска за разликата над 35000лв., тъй като счита, че по делото е установено безспорно със свидетелските показания, че върнатата сума е в размер 40000лв. В случай, че съдът счете претенцията на ищеца в пълен размер, заявява искане по чл. 241 ГПК за разсрочване на изпълнението на решението поради затрудненото й имуществено състояние. Претендира разноски.

В касационната жалба е инкорпорирано и искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, който да отговори на следните въпроси:

1/ Допускат ли чл. 6, ал. 1 и чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, както и чл. 22 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, тълкувани във връзка с принципа на ефективност на Правото на ЕС, национална съдебна практика, която възпрепятства национален съд да упражни контрол върху евентуалната неравноправност на клаузи или части от клаузи на договор, които не са били разгледани в рамките на предходно производство, касаещо част вземането по този договор?

2/ Допускат ли чл. 6, ал. 1 и чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, както и чл. 22 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, тълкувани във връзка с принципа на ефективност на Правото на ЕС, национално законодателство, което чрез въвеждането на преклузивни срокове, възпрепятства национален съд във въззивна съдебна инстанция да събира доказателства, касаещи евентуалната неравноправност на клаузи или части от клаузи на договор, които не са били събрани в рамките на първоинстанционното производство, тъй като първоинстанционният съд се е позовал на силата на пресъдено, повлиян от националната съдебна практика, посочена в първия въпрос?

В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК във връзка с въпроса: „Допустимо ли е въззивният съд в производство по искане за осъждане на потребител да плати дължимия остатък от вземането, произтичащо от сключен с него договор, да проверява служебно евентуалната неравноправност на клаузите на този договор, когато в предходно съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане, не е имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори?

Счита, че позовавайки се на т. 2 на Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г., постановено по т. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС и възприемайки силата на пресъдено нещо на преждепостановеното решение на Районен съд - Хасково, Апелативен съд - Пловдив не съобразява трайната съдебна практика на Съда на европейския съюз, потвърдена в Определение на СЕС от 18 декември 2023 година, постановено по дело С-231/23, както и на изложеното в Решение на СЕС от 17 май 2022 година, постановено по дело С-600/19, МА срещу Ibercaja Banco SA.

Ответникът по касационната жалба - М. М. Д., в писмен отговор, подаден чрез адв. Н. М. от АК К., изразява становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе дали са налице предпоставки за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, както и дали са налице сочените от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС съобрази следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с предявените от Д. против Х. Ч. обективно кумулативно съединени искове по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Ищецът е поддържал, че с ответницата се познавали отдавна като съседи, поддържали много добри отношения, помагали си взаимно, в периода 2015 г. - 2016 г. по искане на ответницата, която имала финансови затруднения, той неколкократно й услужвал с различни парични суми, които тя връщала. В началото на 2018 година му поискала в заем сума в размер от 30 000 лв. до 40 000 лв., която трябвало да върне на трето на процеса лице бързо заради наложените й запори на банковите сметки и възбрани от частен съдебен изпълнител, като за да й помогне, той сключил договор за потребителски кредит с „Банка ДСК“ АД в размер на 35 000 лв., които изтеглил на 07.02.2018 г. и същия ден ги предоставил на ответницата в присъствието на М. Д. и З. Ч. с уговорката Ч. да заплаща по 440 лв. месечно за погасяване на банковия заем. По искане на ответницата на 17.02.2018 г. той й предоставил още 65 000 лв., от които 20 000 лв. лични спестявания и 45000лв., предоставени му безвъзмездно от неговия баща, като първоначално между страните не бил подписан никакъв документ, но тъй като сумата била голяма, в края на ноември 2018 г. ответницата написала и подписала разписка с посочване на получаването и начина за връщане на заетите средства. Тъй като Ч. не изпълнила задължението си, той предявил против нея частичен иск, като с влязло в сила решение № 325/23.04.2024 г., постановено по гр. д. № 2640/2022 г. по описа на Районен съд - Хасково, тя била осъдена да му заплати 5 000 лв., представляващи част от неизпълненото й задължение за връщане на дадените в заем 100 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба - 30.08.2022 г. до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноски. След влизане на решението в сила Ч. му заплатила тази сума, както и до момента му върнала още 20 160 лв., т. е. общо 25 160 лв., а остатъкът от задължението й е 74 840 лв., които не са платени.

Предвид изложеното ищецът заявил искане съдът да постанови решение, с което да осъди ответницата да му заплати сумата 74 840 лв., представляваща част от неизпълненото й задължение за връщане на дадената й в заем сума от 100 000 лв., от които 35 000 лв. получени на 07.02.2018 г. и 65 000 лв. получени на 17.02.2018 г., както и лихва за забавено плащане на тази сума в размер на законна лихва за забава за страната, считано от 30.08.2022 г. - датата на предявяване на исковата молба по гр. д. № 2640/2022 г. по описа на Районен съд - Хасково, до окончателното й изплащане. Поддържал е също, че задължението не е погасено по давност, тъй като уговореният срок за връщане на сумите е 01.05.2020 г., а исковете са предявени на 21.05.2024 г. Претендирал е и направените по делото разноски.

Ответницата Ч. е оспорила предявените искове като неоснователни и недоказани. Поддържала е, че не е получавала от ищеца в заем сумата 100 000 лв., подписала разписката поради страх и заплаха, реално получената от нея сума в заем била 20 000 лв. и до август 2020 г. върнала на ответника над 40 000 лв., с което изпълнила задължението си. Въвела е довод, че ищецът извършва кредитиране по занятие, поради което следва да се приложат разпоредбите на ЗПК. Направила е възражение за погасяване на задължението по давност, доколкото в края на ноември 2018 г. получила покана от ищеца за връщане на дадената в заем сума и оттогава започнал да тече предвиденият в закона петгодишен срок, а същият е изтекъл в края на декември 2023 г. Възразила е и относно началния момент на лихвата за забава, който трябва да бъде датата на подаване на исковата молба по настоящото дело - 21.05.2024 г. Претендирала направените по делото разноски.

С първоинстанционното решение Ч. е осъдена да заплати на Д. 74 840 лв., представляващи част от неизпълненото й задължение за връщане на дадената й в заем сума от 100 000 лв., получени, както следва: 35 000 лв. на 07.02.2018 г. и 65 000 лв. на 17.02.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на делото - 21.05.2024 г. до окончателното й изплащане, както и 8 995,60 лв, направени по делото разноски, от които 2 995,60 лв. заплатена държавна такса и 6 000 лв. с включено ДДС адвокатско възнаграждение, като е отхвърлен искът за заплащане на законна лихва върху главницата, считано от 30.08.2022 г. - датата на предявяване на искова молба, предмет на разглеждане по гр. д. № 2640/2022 г. по описа на Районен съд – Хасково, до 20.05.2024 г.

Решението е обжалвано с въззивна жалба от ответницата в осъдителната му част, а в частта, в която е отхвърлен искът за заплащане на законна лихва върху главницата, считано от 30.08.2022 г. до 20.05.2024 г., решението не е обжалвано и е влязло в сила.

За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му осъдителна част, въззивният съд е приел, че влязлото в сила решение по уважения частичен иск за паричното вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявения в настоящия исков процес иск за защита на вземането за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Позовал се е на разясненията, дадени в т. 2 от ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. 5 № 3/2016 г., което е задължително за органите на съдебната власт. С оглед на това е приел за установено, че между страните са били сключени два договора за заем на посочените дати на обща стойност 100 000 лв. По първия от тях уговорката между страните към момента на сключването му е била ответницата да връща всеки месец по 440 лв. за изплащане на заема на Д. към „Банка ДСК“ АД, което тя е правила 14 месеца /според признанието на ищеца/. По втория договор нямало данни за конкретна уговорка, поради което съдът приел, че първоначално задължението е било без определен падеж, но впоследствие след подписване на разписката от Ч. /без дата, но не по-късна от 30.11.2018 г., когато е отбелязано първото връщане на суми/ страните са се споразумели, че задължението по двата договора ще бъде изпълнено най-късно до 01.05.2020 г., който срок е уговорен в полза на длъжника, на когото е дадено правото да погасява задължението и предсрочно. Съдът е възприел извода на първоинстанционния съд за неприложимост на разпоредбите на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите в отношенията между страните, тъй като от една страна Законът за потребителския кредит не се прилага при договори за кредит, по които не се начисляват лихва или други разходи за потребителя /чл. 4, ал. 1, т. 5 от ЗПК/, а от друга страна в отношенията между страните е неприложим Законът за защита на потребителите, доколкото ищецът няма качество на търговец по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП, а именно физическо или юридическо лице, което продава или предлага за продажба стоки, предоставя услуги или сключва договор с потребител като част от своята търговска или професионална дейност в публичния или в частния сектор, както и всяко лице, което действа от негово име и за негова сметка. Обосновал е извод, че нито в производството по гр. д. № 2640/2022 г. по описа на Районен съд – Хасково по предявения частичен иск, нито в настоящото такова за присъждане на пълния размер на задължението е установено, че ищецът извършва кредитиране като търговска дейност или по занятие, осигуряваща пари от един субект на друг срещу цена, включваща в себе си разходите по предоставяне на главницата и печалбата от дейността, които общо се калкулират в лихвата. Счел е, че този извод не може да бъде изведен и на основата на това, че между страните са били сключени предходни договори за заем, тъй като няма данни по тях да е била уговаряна лихва за ползване на сумите, т. е. заемодателят да е получавал ползи под форма на граждански плод. Приел е за неприложимо в случая ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, според което съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, дори да не е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Посочил е, че в случая съдът няма правомощие служебно да следи за нищожността по чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, доколкото няма договор, сключен с потребител, както и поради това, че от съдържанието на договора не се установява наличие на неравноправни клаузи в него /например уговорен висок размер на лихвата, кратък срок за изпълнение или друго обременително условие/, какъвто извод за нищожност на сделката не може да бъде направен и от събраните по делото доказателства. По тази причина въззивният съд е приел и това, че в случая са неприложими и разрешенията, приети по дело С-421/14, С-397/11, С-260/18 и С-118/17, всички на СЕС, по приложение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, както и съответните съдебни актове на Върховния касационен съд в тази насока.

В допълнение на решаващите си изводи съдът е посочил, че дори да се направи обратен правен извод и да се приеме, че не са спазени изискванията на ЗПК, което води до нищожност на двата договора за заем, то ответницата като длъжник по тях ще дължи връщане на чистата стойност по кредита, каквато единствено се претендира в случая – общо 74 840 лв. от общо дадените в заем 100 000 лв., като нито една от страните не ангажира доказателства за това, че част от тази сума представлява договорна лихва или друг вид задължение, различно от чистата стойност на кредита. Тук следва да се добави, че съгласно горецитираните решения на Съда на Европейските общности при наличие на договорни клаузи, чийто неравноправен характер все още не е разгледан при предходен съдебен контрол върху спорния договор, приключил с влязло в сила решение, Директива 93/13 следва да се тълкува в смисъл, че националната юрисдикция, редовно сезирана от потребител чрез насрещно възражение, е длъжна да разгледа по искане на страните или служебно, когато разполага с необходимите за тази цел данни от фактическа и правна страна, твърдения неравноправен характер на тези договорни клаузи. В случая не се твърди наличие на неравноправна клауза в договорите за заем, а подписване на процесната разписка под натиск, упражнен над ответницата от ищеца. Това възражение обаче вече е било направено по гр. д. № 2640/2022 г. по описа на Районен съд – Хасково, съдът е указал на ответницата, че носи доказателствената тежест за установяване на всички изложени от нея правопогасяващи възражения, за което й е допуснал исканите доказателства, съдът го е обсъдил, но е приел, че то не е било установено, вследствие на което частичният иск е бил уважен. Следователно дадената от СЕС защита на потребителя като икономически по-слабата страна, която води до отричане на предвидената в националното законодателство непререшаемост на спора относно действителността на договора в предходен процес, може да се допуска само по изключение – когато преценката за законосъобразност на договора е извършена само на базата на част от клаузите на договора, а не на всички /предвид извода, че всяка неравноправна клауза предпоставя самостоятелно основание на иск за нищожност на договора, ако тя е от естество да обоснове нищожност на цялата сделка или на част от нея, предмет на спора/, но не и когато в последващо производство се оспорва волята на страните при подписване на документ, удостоверяващ плащане, което вече е направено в предходно производство, но не е установено предвид липсата на достатъчна процесуална активност на оспорващата страна или обективно поради липса на доказателства.

Въззивният съд е обосновал и решаващ извод, че от признанията на Д. в исковата молба се установява, че до момента на подаването й Х. Ч. му е заплатила общо 20 160 лв., от които 6 160 лв. по заема от 07.02.2018 г./14 вноски по 440 лв./ и 14 000 лв. по заема от 17.02.2018 г. /14 вноски по 1 000 лв./, остатъкът от задължението по първия заем е 28 840 лв., а по втория - 51 000 лв., или общо 79 840 лв., а това задължение е намаляло с още 5 000 лв., изплатени от ответницата след влизане в сила на решението по частичния иск, без да се посочва как се отразява това на погасяване на задължението по всеки от двата договора, съответно остатъкът е 74 840 лв. При доказателствена тежест за ответницата да установи обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици, указана й от окръжния съд с определение от 30.07.2024 г., тя не е установила по несъмнен и категоричен начин, т. е. при условията на пълно доказване, че е върнала суми в по-голям размер от горепосочения, в т. ч. връщане на твърдяната от нея сума от 40 000 лв. до края на август 2020 г., или че е изпълнила задължението си с друг способ освен плащане, поради което съдът приел това обстоятелство за недоказано. Съдът не е кредитирал показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели Н. Ш. /живеещ на съпружески начала с ответницата/ и Т.Ч. – счел е, че същите са неточни и неконкретни, тъй като никой от тях не е присъствал лично на извършени плащания от Ч. или трето лице от нейно име по двата договора за заем, а свидетелстват за факти, които са им станали известни само от нея; първият свидетел нямал никакви впечатления относно втория договор за заем, а на втората свидетелка й било известно, че всеки месец ответницата е погасявала по 1 440 лв. /което се признава от ищеца/, но самата тя не знаела каква сума е била погасена. Обосновал е извод, че въз основа на тези гласни доказателства не може да се приеме за установено осъществено пълно доказване за пълно и точно изпълнение на задълженията или погасяването им в по-голям обем от признатия от ищеца.

По отношение на възражението на ответницата за погасяване на задълженията й по давност, съдът е приел, че подобно правопогасяващо възражение е допустимо да бъде направено и след влизане в сила на решението по предявения частичен иск /в тази насока вж. и ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС/, но разгледано по същество е неоснователно. За да обоснове този си извод е посочил, че след подписване на процесната разписка и видно от признанието на ищеца в исковата молба, падежът на двете задължения за връщане на сумите 35 000 лв. и 65 000 лв. е 01.05.2020 г., откогато е започнала да тече петгодишната погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД и към 21.05.2024 г., когато е подадена исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото производство, тя не е изтекла. Счел е за неприложима тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, доколкото не се касае за периодични плащания по договорите за заем, макар да е дадена възможност на ответницата да заплати част от сумата на части преди падежа на задължението. Посочил е, че при определяне на понятието „периодично плащане“ трябва да се изхожда от възприетото в ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГКТК на ВКС, според което периодичното плащане се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви, като това понятие не подлежи на разширително тълкуване. В случая не са налице основните определящи белези на периодичните плащания като самостоятелни задължения с единен правопораждащ факт и предварително определен от страните момент за изпълнение на повтарящото се задължение, поради което те не могат да се квалифицират като такива. Предвид гореизложените мотиви съдът намерил, че обективно съединените искове по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за връщане на остатъка от 74 840 лв. от дадените в заем суми в общ размер на 100 000 лв. по договор за заем от 07.02.2018 г. в размер на 35 000 лв. и по договор за заем от 17.02.2018 г. в размер на 65 000 лв. са основателни и доказани и следва да бъдат уважени в пълния предявен размер от общо 74 840 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда /21.05.2024 г./ до окончателното й изплащане. Доколкото първоинстанционният съд е стигнал до същите правни изводи, въззивният съд е приел, че решението в тази му част е правилно и следва да бъде потвърдено.

Съдът е приел за неоснователно и направеното от жалбоподателката искане за разсрочване изпълнението на решението по реда на чл. 241, ал. 1 от ГПК. В тази връзка е посочил, че искането е допустимо да бъде направено пред въззивната инстанция, но по съществото си то е неоснователно поради липса на доказателства за наличие на предпоставките за това - затруднено имотно състояние на длъжника или наличие на други обстоятелства, като съдът е отчел възрастта на ответницата /46 години/, упражняваната от нея професия /ортодонт/ и доброто й здравословно състояние, позволяващо й да полага всякакъв вид труд и да получава доходи от него /при липса на твърдения и доказателства в обратна посока/. По изложените съображения е оставил без уважение искането на жалбоподателката за разсрочване изпълнението на решението.

При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, както и не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съображенията са следните:

Неоснователно е искането по чл. 628 ГПК за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейските общности. Случаите, в които е допустимо да се отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС са изрично регламентирани в чл. 267 от ДФЕС и чл. 628 и сл. ГПК и по настоящото дело не е налице такава хипотеза. Преюдициалното запитване трябва да се отнася до тълкуването или валидността на правото на Съюза, а не до тълкуване на националните правни норми или до фактически въпроси, повдигнати по главното производство. Процедурата пред СЕС не представлява способ за надзор за законосъобразност от наднационалния съд на съдебен процес, развиващ се по правилата на вътрешното материално и процесуално право, а се прилага единствено по отношение тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или тълкуването на валидността на акт на органите на ЕС, когато това е от значение за правилното решаване на делото. Само тогава българският съд прави запитване до Съда на Европейските общности.

В случая поставените въпроси не попадат в предмета на произнасяне на въззивния съд и не се явяват пряко обуславящи преценката на съда по конкретния спор, при който липсва правоотношение потребител – търговец – чл. 628 ГПК / чл. 267, ал. 3 вр. ал. 2 ДФЕС/, поради което за ВКС не съществува задължението да отправи преюдициално запитване по тези въпроси - С-283/81 CILFIT and Lanificio di Gavardo S. v M. of Health.

На следващо място, доколкото така поставените въпроси по естеството си се свеждат до въпроса относно обективните предели на силата на пресъдено нещо в хипотеза на липса на мотиви на правораздавателния орган, свидетелстващи за проверка на неравноправни клаузи в потребителския договор, от който произтичат присъдените с влязлото в сила решение по частичния иск в полза на насрещната страна вземания, въпреки че са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, не е изпълнено и условието по чл. 629 ал. 3 ГПК. Това е така защото по този въпрос е дадено разрешение в задължителната за националните съдилища практика на СЕС, обективирана в решенията на СЕС по дело С-421/14 (т. 52-54), дело С- 600/19 (т. 49-51); дело С-231/23 (т. 27-28).

Съгласно цитираната практика на СЕС, в хипотезата, когато при предходно разглеждане на спорен договор, довел до приемането на влязло в сила решение, националният съд се е ограничил служебно до разглеждане в светлината на Директива 93/13 само една или определени клаузи от договора, посочената директива задължава национален съд, редовно сезиран от потребителя, или служебно, когато разполага с необходимите за тази цел данни от фактическа и правна страна, да разгледа твърдeния за неравноправен характер на другите клаузи от посочения договор. Посочено е, че при липсата на такъв контрол защитата на потребителя би се оказала непълна и недостатъчна и не би представлявала подходящо и ефективно средство за преустановяване на прилагането на този тип клаузи, а това е в противоречие с разпоредбата на член 7, параграф 1 от Директива 93/13. В този контекст при наличие на влязло в сила решение по частичен иск в полза на кредитор, с което потребител е осъден за част от вземането по договор с него, е допустимо съдът, сезиран с иск за остатъка от вземането по същия договор, преодолявайки силата на присъдено нещо да направи дължимата проверка на договора за потребителски кредит относно неравноправния характер на договорните клаузи, ако тя не е направена с решението по частичния иск. В този смисъл е и разрешението, дадено с Решение на ВКС, ІІ ТО, по т. д.1305/2023г.

След като отговорът на поставените от касатора въпроси произтича ясно и недвусмислено от предходни решения на СЕС, то не са налице предпоставки за отправяне на исканото преюдициално запитване.

Не са налице и основания за допускане на касационното обжалване.

Поставеният от касатора в изложението към касационната жалба въпрос не съставлява общо основание за достъп до касация, тъй като не обуславя решаващите изводи на съда. Въпросът е основан на тезата, че ответницата има качеството на потребител като физическо лице и длъжник по договорите за заем, тъй като ищецът - заемодател извършва кредитиране по занятие и съдът е длъжен да извърши проверка на процесните договори за съдържание на неравноправни клаузи. От анализа на доказателствата съдът е приел това твърдение за недоказано, а от там е формирал и изводите, че ищецът няма качеството на търговец по смисъла на §13 т. 2 ЗЗП и за неприложимост на ЗЗП. Съдът не е давал и правно разрешение на въпроса, така както е поставен от касатора. Не е формирал извод, че е недопустимо да извършва служебна проверка за неравноправни клаузи в потребителски договори при наличие на формирана сила на присъдено нещо с влязлото в сила решение по частичния иск. В този смисъл въпросът е и некоректно формулиран и не съответства на решаващите изводи на съда. Видно от мотивите на решението съдът е приел, че процесния договор не е потребителски по смисъла на ЗЗП и относимите Директиви относно защитата на икономически по-слабата страна в лицето на потребителя, дотолкова, доколкото в случая двете страни по сделката са равнопоставени предвид обстоятелството, че ищецът не е търговец, който да извършва кредитиране по занятие; че самият ответник не твърди наличието на клауза, която е неравноправна; че се позовава единствено на това, че процесната разписка е била подписана под страх и заплаха; че този довод е бил релевиран в производството по частичния иск, но счетен от съда за недоказан, поради което е и преклудиран и е недопустимо да се произнася по този въпрос в рамките на настоящото производство. Съобразил е и характера на договора за заем като неформален, а реален, който се сключва с предаването на сумата, както и липсата на твърдения, а също и на данни да са били постигнати уговорки за лихви или други задължения освен размера на заетите суми и датата на връщане.

Следва да се посочи, че изложените от въззивния съд доводи за пълнота на изложението в решението също не могат да обосноват извод за наличие на общо основание по смисъла на чл. 280 ГПК. Това е така защото, какъвто и отговор да се даде на въпроса, не би се обосновал различен краен резултат по спора предвид формирания решаващ извод на съда за неприложимост на ЗЗП поради това, че ищецът не притежава качеството търговец като страна по процесните договори за заем.

Същевременно както в теорията, така и в съдебната практика няма колебание относно това, че ЗЗП е специален закон, който урежда отношенията между две изрично определени категории правни субекти - потребител и търговец. Неговото приложно поле е очертано чрез легалните дефиниции в §13 от Допълнителните разпоредби на закона, които изискват кумулативно наличие на тези два субекта в конкретното облигационно отношение. В процесния случай това изискване не е налице.

При отсъствие на общо основание съдът не дължи произнасяне по въпроса налице ли е или не поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Изложеното е достатъчно за обосноваване на извод за липса на основание за достъп до касация. Въпреки това следва да се посочи, че не е налице и поддържаното допълнително основание, доколкото цитираните решения на СЕС са неотносими към конкретно поставения процесуалноправен въпрос на касатора.

По горните съображения не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационно обжалване. Предвид изхода разноски на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по касация своевременно претендираните и надлежно удостоверени по делото разноски в размер 6000лв. или 3067,75 евро, представляващи договорен и заплатен адвокатски хонорар.

С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,

О П Р Е Д Е Л И:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Х. О. Ч., направено чрез адв. К. Р. от АК – [населено място], за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 137 от 14.07.2025г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по в. гр. д.№ 255/2025г., в частта, с която потвърждавайки решение № 471 от 20.11.2024г. по гр. д. № 419/2024г. на Хасковски окръжен съд в обжалваната му част, като краен резултат е осъдена да заплати на М. М. Д. 74 840 лв., представляващи част от неизпълненото й задължение за връщане на дадената й в заем сума от 100 000 лв., получени, както следва: 35 000 лв. на 07.02.2018 г. и 65 000 лв. на 17.02.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на делото - 21.05.2024 г., до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА Х. О. Ч. с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], партер, да заплати на М. М. Д. с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], блок А., ап. 19, деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 3067,75 евро.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: