ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1119

София, 09.03. 2026 година

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 10.12.2025 година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Й.

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

разгледа докладваното от съдия Йорданов

гр. дело № 3567 /2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. Н. Т. срещу въззивно решение № 2299 /15.04.2025 г. по в. гр. дело № 9137 /2024 г. на Софийския градски съд, с което е отменено решение на СРС и вместо това е постановено друго, с което е уважен предявеният от Б. Д. С. срещу Б. Н. Т. иск с правно основание чл. 439 ГПК, че Б. Д. С. не дължи на Б. Н. Т. сумата 5 952.87 лева, представляваща извършени плащания след прекратяване на брака с развод за погасяване на задължения към „Т. С. ЕАД, установени с влязло в сила съдебно решение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.11.2016 г., както и 559.06 лева разноски по делото по издаден изпълнителен лист от 12.06.2017 г. по гр. д. № 63257/2016 на СРС, 46 с-в. поради погасяване на вземането по давност и е осъдил Б. Н. Т. да заплати на Б. Д. С. разноски по делото.

Ответникът по касационната жалба Б. Д. С. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на подадената касационна жалба.

Жалбата е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от страна по делото, имаща право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е редовна.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел следното:

Предявен е отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 439, ал. 1 от ГПК за установяване недължимост на вземане, за което е издаден изпълнителен лист, поради новонастъпили факти. За да бъде уважен предявеният иск трябва да е установен следният фактически състав: 1. да съществува изпълнително основание и да е издаден изпълнителен титул срещу ищеца; 2. да е образувано изпълнително дело от кредитора срещу длъжника; 3. да са настъпили факти след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, които обосновават несъществуване на правото на принудително изпълнение на вземането – в конкретния случай да е изтекла претендираната от страната погасителна давност. В тежест на ответника е да установи спиране, съответно прекъсване на погасителната давност относно вземането.

Няма спор между страните, че длъжникът в заповедното производство не е възразил по предвидения за това процесуален ред срещу заповедта по чл. 410 ГПК и тя е влязла в сила. След стабилизирането на заповедта за изпълнение ирелевантно за правния спор е обстоятелството въз основа на какъв акт или основание е издадена същата. Когато е налице влязла в сила заповед за изпълнение, същата стабилизира вземането, поради което от влизането й в сила започва да тече нова давност, която винаги е петгодишна по аналогия от разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия случай. В този смисъл и решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на ВКС.

Видно от приложеното заповедно производство, заповедта за изпълнение е връчена чрез залепване на уведомление на 20.02.2017 г., с изтичане на две седмици от залепването и срокът за подаване на възражение е изтекъл на 06.03.2017 г. Следователно заповедта за изпълнение е влязла в сила на 07.03.2017 г., което обстоятелство не е спорно между страните.

Спорът е откога е започнала да тече предвидената в закона давност – от влизане в сила на заповедта по чл. 410 ГПК /каквито са възраженията на въззивника/, от датата на издаване на изпълнителния лист /както е приел СРС/ или от получаване на изпълнителния лист /каквито са твърденията на ответника/.

Предмет на производството в случая е да се установи дали след влизането в сила на заповедта за изпълнение е изтекъл изискуемият се давностен срок за вземането, без да са настъпили обстоятелства, водещи до неговото спиране или прекъсване.

Въззивният съд е обосновал изводите си, че:

Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение.

Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД (за този извод въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, отразена в посочени определения по посочени дела на ВКС).

В случая длъжникът не е подал възражение чл. 414 ГПК срещу издадената заповед, след като му е бил връчен препис от нея.

… Съгласно чл. 116 б. в ЗЗД, давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение и от този момент започва да тече нова давност, чийто срок всякога е пет години. … Тълкуването на чл. 117, ал. 2 ЗЗД налага извод, че правилото следва да се прилага, както по отношение на вземания, установени с влязло в сила решение, така и по отношение на вземания, установени с влязла в сила заповед за изпълнение /в този смисъл решение № 3 /04.02.2022 г. по гр. д. № 1722 /2021 г. на Върховния касационен съд, IV г. о./.

От датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение по отношение на длъжника се счита, че давността е прекъсната /давността се прекъсва с изтичането на срока за възражение по чл. 414 от ГПК/ и е започнала да тече нова 5-годишна давност за вземанията, установени със сила на пресъдено нещо.

Не могат да бъдат споделени доводите на въззиваемия, изложени в отговора на въззивната жалба, че давностният срок следва да се счита за прекъснат от датата на получаване на изпълнителния лист, а не от датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение, поради това, че правата му били нарушени, тъй като не бил уведомен от съда за издадената заповед.

Погасителната давност е определен от законодателя срок, с изтичането на който законът свързва определени последици - преграждане на възможността за събиране на вземането по съдебен ред. Предвиденият в закона период от 5 години е достатъчно дълъг срок, в който страната е имала възможност да реализира правото си на принудително изпълнение. Нещо повече, страната, подала заявлението също следва да проявява процесуална активност, с оглед проверка влизане в сила на заповедта за изпълнение.

Следователно, след издаването на заповедта за изпълнение и влизането й в сила на 07.03.2017 г. до датата на образуване на изпълнителното производство – 11.08.2022 г. е изтекъл период от време, през който (период) спрямо процесните задължения е текла погасителна давност и именно на тази погасителна давност се позовава ищецът. Петгодишната давност по отношение на вземанията е изтекла. Дори да се вземе предвид спирането на всички срокове, включително и давностните, съгласно чл. 3, ал. 1 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. /ЗМДВИПОРНС/ до отмяната на извънредното положение и при условията на § 13 от ПЗР към Закон за изменение и допълнение на закона за здравето, ДВ, бр. 44 от 2020 г. за периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. включително /2 месеца и 7 дни/, давностните срокове са изтекли.

Следователно, изпълняемото право, признато в полза на ответника /в производството пред СРС, въззиваем във въззивното/ е престанало да съществува, поради погасяването си по давност.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

В представеното изложение на основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателят, във връзка с твърдението си, че за продължителен период от време – от 07.03.2017 г. до 08.06.2017 г. не е могъл да се запознае с издадената по негово искане заповед за изпълнение, тъй като делото се намирало в кабинета на съдията, се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). Такава неправилност може да бъде обусловена от такъв порок на въззивния акт, който да може да бъде установен пряко от неговото съдържание, без да бъде извършван анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение и при установените от инстанцията по същество факти.

В конкретния случай при запознаване с отразените по-горе мотиви на обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност (по чл. 281, т. 3 ГПК).

Поради това настоящият съдебен състав намира, че няма съмнение за очевидна неправилност на обжалваното решение – че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В представеното изложение на основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателят, като се позовава на „тенденциите в развитието на правото с оглед на новата си редакция на чл. 411 ал. 3 от ГПК, съгласно изм. - ДВ, бр. 11 от 2023 г., в сила от 01.07.2025 г. (в сила след датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение (07.03.2017 г.) и след края на процесния петгодишен период от време, с изтичането на който въззивният съд е приел, че петгодишната давност по отношение на вземанията е изтекла (11.08.2022 г.) поставя въпроса:

Дали за него давностният срок е започнал да тече на 07.03.2017 г., когато е влязла в сила заповедта за изпълнение, за която е узнал, че е влязла в сила на 08.06.2017 г. и по която е получил изпълнителен лист на 12.07.2017 г.?

Редакцията на посочената разпоредба не е приложима по отношение на разгледания спор, а поставеният въпрос е фактически, а не правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и приетото с т. 1 от ТР № 1 /2010 г. по тълк. д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не може да осъществи основание за допускане на касационно обжалване.

Жалбоподателят поставя и въпроса:

Трябва ли съдът да изложи ясни, убедителни и безпротиворечиви мотиви?

Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а видно за посоченото за мотивите на въззивният съд е разрешен в съответствие с установената практика. Въззивният съд е изложил ясни, убедителни и безпротиворечиви мотиви по доводите на жалбоподателя.

Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че и по този въпрос не е осъществено основание по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а искането на ответника за присъждане на адвокатско възнаграждение е основателно и доказано за сумата 1 278.23 евро с представения договор за правна защита и съдействие, в който е отразено уговарянето и заплащането на 2 500 лева (чиято равностойност в евро е равна на сумата 1 278.23 евро).

Воден от изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на въззивно решение № 2299 /15.04.2025 г. по в. гр. дело № 9137 /2024 г. на Софийския градски съд.

Осъжда Б. Н. Т. да заплати на Б. Д. С. сумата 1 278.23 евро, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.