ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 667 [населено място], 09.03.2026 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 4-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети октомври две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. П. ЧЛЕНОВЕ: Д. Д.

М. Б.

като разгледа докладваното от съдия Добрева касационно търговско дело № 1050 по описа за 2025 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на „Енергоснабдяване“ ООД, „Топлоснабдяване“ АД и Д. С. Д. срещу решение № 9/09.01.2025 г. по в. т. д. № 531/2024 г. на Апелативен съд В., поправено с решение № 10/10.01.2025 г., с което след отмяна на първоинстанционното решение на основание чл. 155, ал. 2 ЗЗД касаторите солидарно са осъдени да заплатят на Д. Н. С. сумата 200 000 лв. - частичен иск от 232 498, 84 лв., стойност на продаден на публична продан недвижим имот, собственост на ищеца, върху който е била учредена договорна ипотека с НА № 7, том втори, рег. № 2318, дело № 172/07.04.2011 г. от неговия наследодател Д. Я. С. за обезпечаване задължението на „Енергоснабдяване“ ООД по договор за оборотни средства овърдрафт № 324-131/06.04.2011 г. при солидарно задължаване по същия договор на ответниците „Топлоснабдяване“ АД и Д. С. Д., ведно със законната лихва върху претендираната главница, считано от завеждане на иска на 07.12.2023г. до окончателното изплащане на дълга.

В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради неправилно приложение на материалния закон - чл. 20 ЗЗД, касаещо тълкуване на договорни уговорки по повод поета солидарна или разделна отговорност между ответниците по делото и касатори в настоящото производство. Изразява се становище, че съдът е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, позовавайки се на несъществуващи указания, дадени на касаторите в рамките на исковото производство, задължаващи ги да докажат твърденията си, че са поръчители по обезпечения с ипотека договор. В резултат от това формираният извод, че касаторите са солидарни длъжници е в противоречие с доказателствата по делото. Настоява се, че в отношенията между претърпелия принудително изпълнение ипотекарен гарант и останалите задължени лица първият има положението, идентично на поръчител, ако и задължените лица извън фигурата на кредитополучателя имат качеството поръчители. Твърди се, че вторият и третият ответник са поръчители. Поддържа се и твърдение за наличие на разделна отговорност. Наред с това се заявяват оплаквания, че решението на въззивния съд е необосновано.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират основания за факултативен достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулират се следните въпроси:

1. Относно задължението на съда да тълкува волята на страните, обективирана в сключен между тях договор, съответно по приложението на чл. 20 ЗЗД.

2. „Представлява ли изключение по правни последици нормата на чл. 155, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, вр. с чл. 155, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД във взаимоотношенията между претърпял принудително изпълнение ипотекарен гарант с поръчител, който обезпечава същото главно вземане на кредитора?“

3.„Достатъчно ли е да се докажат наличието на качества на ипотекарен длъжник за чужд дълг, от една страна, и поръчител по този дълг, от друга страна, за да се приложи хипотезата на чл. 155, ал. 2, изр. 2 ЗЗД?“

4.„Кой юридически факт /кое договорно съглашение/ поражда същностните правни последици на възникналото облигационно отношение и качествата на страните по него /кредитодател, кредитополучател, солидарни длъжници или поръчители, ипотекарен гарант/. Дали това е договорът за оборотни средства овърдрафт № 324-131/06.04.2011 г., или договорът за учредяване на ипотека. Необходимо ли е да се търси действителната воля и цел на страните и кой от двата документа отразява волята на страните?“

5.„Достатъчни ли са и доколко съобразени с практиката на ВКС са квалификациите за правното положение на касаторите в обжалваното решение за разновидностите на солидарната отговорност, извличани от посочения правен статус на задължените лица само от ипотечния акт – солидарна съдлъжнялост, поръчителство, или други правни форми на съзадължение, което е сторил въззивният съд?“

6.„Достатъчно ли е правосубектно лице, отговарящо за чужд дълг в качеството на поръчител, да се ползва от специалната разпоредба на чл. 155, ал. 2, изр. 2 ЗЗД спрямо ипотекарния длъжник за същото задължение и при същите страни?“

От касаторите се поддържа, че съдът е разрешил поставените въпроси в отклонение от разрешенията, дадени с решение № 67/2014 г. по т. д. № 1843/2013 г. на II т. о., решение № 105/2011 г. по гр. д. № 944/2010 г., решение № 202/2012 г. по гр. д. № 6126/2013 г. на IV г. о., решение № 220/2014 г. по гр. д. № 6126/2013 г., IV г. о., ВКС. По шести въпрос се релевира, че е от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.

С оглед изложеното се формулира искане за постановяване на акт, с който въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено с присъждане на разноски в полза на касаторите.

От ответника по касация Д. Н. С. е постъпил отговор, с който жалбата се оспорва и се заявява становище за липса на основания въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване. В отговора се поддържа, че в спорния казус никой от касаторите няма качеството поръчител, а те тримата са солидарни длъжници, т. е. налице е пасивна солидарност. Ищецът е встъпил в правата на удовлетворения кредитор срещу тях. Според ответника неправилно окръжният съд въобще е коментирал приложение на чл. 155, ал. 2 ЗЗД, приемайки, че ищецът е встъпил срещу поръчителите, а в случая е приложима разпоредбата на чл. 155, ал. 1 ЗЗД. В евентуалност се претендира въззивното решение да бъде оставено в сила и в полза на ответника да бъдат присъдени разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Съвместната касационна жалба е подадена от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд, след като е обездвижил исковата молба и е установил, че се претендира солидарно осъждане на ответниците, е постановил решение, с което е уважил исковете съобразно коригирания петутим.

Производството е образувано по искова молба на Д. Н. С., с която е предявен частичен осъдителен иск с правно основание чл. 155, ал. 2 ЗЗД срещу солидарно отговорните ответници „Енергоснабдяване“ ООД, “Топлоснабдяване“ АД и Д. С. Д. за сумата от 200 000 лева, част от общо задължение в размер на 232 498, 84 лева, представляващо размер на погасен по реда на принудителното изпълнение дълг на ответниците по Договор за оборотни средства овърдрафт № 324-131/06.04.2011г., обезпечен с договорна ипотека, обективирана в НА №7, том II, рег.№ 2318, дело № 172/07.04.2011г., учредена в полза на „МКБ Юнионбанк“АД, ведно със законната лихва считано от датата на исковата молба до окончателното удовлетворяване на задължението.

Въззивният съд е отграничил като безспорни следните факти по делото:

Ищецът Д. Н. С. се легитимира като единствен наследник на Д. Я. С., която е учредила в полза на „МКБ Юнионбанк“ АД договорна ипотека за обезпечение на всички вземания по договор за оборотни средства овърдрафт № 324-131/06.04.2011 г. до окончателното им погасяване срещу кредитополучателя “Енергоснабдяване” ООД и съдлъжниците Д. С. Д. и “Топлоснабдяване”АД; Д. Н. С. е собственик на ипотекирания имот по наследяване от своята майка; с решение № 34/22.03.2018 г. по т. дело № 167/2017 г. на ОС Шумен е признато съществуването на вземане в полза на „ПИБ“ АД в размер на 179 663, 63 лева от солидарно задължените „Енергоснабдяване“ ООД, „Топлоснабдяване“ АД и Д. С. Д. по договор за кредит овърдрафт № 324-131/06.04.2011 г. /вкл. главница, лихви и разноски/, за която е била издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 1311/2017 г. на РС Шумен; поради неизпълнение на задълженията по договора за овърдрафт частен правоприемник на кредитора „МКБ Юнионбанк“ АД, на когото банката е цедирала вземанията си по договора, е пристъпил към принудително изпълнение срещу солидарно задължените “Енергоснабдяване” ООД, Д. С. Д. и “Топлоснабдяване” АД; по изп. дело № 20208510400719 на ЧСИ, рег. 851, е била извършена публична продан на ипотекирания в полза на взискателя И. И. Г., частен правоприемник на “П. И. банка” АД, правоприемник на „МКБ Юнионбанк“ АД, недвижим имот; имотът е възложен на кредитора за сумата 232 498, 84 лева;

Съставът на апелативния съд е констатирал, че спорът е концентриран по въпроса относно обема и характера на отговорността /солидарна или разделна/ на задължените по договора за кредит лица спрямо суброгиралия се в правата на удовлетворения взискател ипотекарен длъжник.

При анализ на установените по делото факти съставът на въззивния съд е приел, че същите следва да бъдат подведени под хипотезиса на чл. 155, ал. 2, изр. 1 ЗЗД - собственикът, който е ипотекирал своя вещ за чуждо задължение, ако претърпи принудително изпълнение върху собствената си ипотекирана вещ, встъпва в правата на удовлетворения кредитор срещу длъжника. С влизане в сила на постановлението за възлагане по изп. дело № 719/2020г. ипотекарният гарант /наследникът му/ се е суброгирал в правата на банката против длъжниците – тримата ответници, до размера на сумата от 232 498, 84 лева /стойността на имота/. Посочил е, че учредяването на ипотечни права за обезпечаване на чужд дълг не поражда солидарност между собственика на обременения с ипотеката имот/наследника му и длъжника /длъжниците/ по обезпеченото вземане. Напротив, отговорността на гаранта остава лимитирана до обекта на обезпечението, тъй като единственото задължение на същия е да търпи насочване и провеждане на принудително изпълнение върху собствеността си /чл. 173 ЗЗД/. Учредяването на ипотеката не може да служи като индиция за наличие на съзадължаване на гаранта в обезпеченото кредитно задължение, за поемане на каквито и да са задължения по договора, а още по-малко приравняването му на поръчител. За да събере дължимата сума, това трето лице, което твърди, че се е суброгирало в правата на кредитора по изпълнителния лист, следва да инициира съдебно производство по снабдяване с изпълнително основание - да предяви осъдителен иск, или да подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение. Съдът е извел наличието на активна легитимация в полза на ищеца от факта, че е претърпял изпълнение върху собствения си имот при липса на необходимост да доказва наличие на интерес по смисъла на чл. 74 ЗЗД. Същият е встъпил в правата на удовлетворения кредитор до погасената част от дълга, равна на цената на продадения имот. Счел е за неправилни изводите на първоинстанционния съд за наличие на разделна и ограничена отговорност на всеки от ответниците. В мотивите е отбелязал, че, въпреки дадените изрични указания, ответниците не са установили качеството си на поръчители по договора за овърдрафт. Стъпвайки на приетия по делото ипотечен акт, съдът е приел, че те са се задължили като солидарни длъжници /чл. 127, ал. 2 ЗЗД/ и като такива следва да отговарят и пред третото лице, върху което са преминали всички прехвърлими права на кредитора, които могат да послужат за събиране на регресното му вземане.

Не са налице сочените две основания за факултативен достъп до касация.

Според разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, т. е. този въпрос следва да е в корелация с решаващите мотиви на въззивния съд.

Първият въпрос е обусловил изводите на въззивния съд, поради което по отношение на него е налице общата предпоставка за достъп до касация. Въззивният съд обаче е приложил разпоредбата на чл. 20 ЗЗД в съгласие с установената съдебна практика /решение № 156 по гр. д. № 6042/2015 г., IV г. о., решение № 85 по гр. д. № 1207/2014 г., III г. о., ВКС/, включително посочените от касаторите решение № 213/2017 г. по гр. д. № 5864/2015 г., IV г. о., решение № 24/2013 г. по т. д. № 998/2011 г., I т. о. и решение № 654/2008 г. по т. д. № 320/2007 г. на II т. о., ВКС. Съдът е тълкувал договорните отношения между банката и ответниците, търсейки действителната, а не предполагаема тяхна обща воля, като отделните уговорки е тълкувал във връзка едни с други и в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността. Счел е, че уговорките между страните са ясни и не страдат от недостатъци, които да пораждат съмнение относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици. Отчел е, че ответниците са съзадължени за връщане на паричната сума независимо на кое от тях е предадена и липсва уговорка за поръчителство и отговарят солидарно, тъй като това е уговорено между тях. Солидарност може да възникне и между длъжник и поръчител, но в този случай поръчителят отговаря без да е получил сумата.

По отношение на останалите въпроси отсъства съществената характеристика да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, респективно да са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснен с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС. Това е така, защото ключов за разрешаване на спора е мотивът на въззивния съд, че ответниците са съзадължени лица, а не става дума за длъжник и поръчители, каквито са внушенията на касаторите, стоящи зад въпросите. Тези му изводи напълно кореспондират с твърденията в отговора на исковата молба и проведената срещу иска защита, че вторият и третият ответник не са се задължили към банката в качеството си на поръчители, а на съдлъжници. Наред с това, следва да се отбележи, че в една част въпросите са поставени по начин, изискващ проверка правилността на въззивното решение /тези под номер 4 и 5/, която касационната инстанция не дължи в производството по селекция на жалбите. В друга част въпросите са поставени хипотетично и без връзка с мотивите на въззивния акт, доколкото съставът на Апелативен съд В. не е формирал извод, че установените по делото факти сочат наличие на поръчители по главния дълг на „Енергоснабдяване“ ООД. Поставените въпроси не държат сметка и за постановеното спрямо касаторите предходно решение, което ги обвързва и с което е прието, че същите са съдлъжници, а не главен длъжник и поръчители. Обжалваното решение е постановено в съгласие с приетото в решение № 19/2018 г. по т. д. № 2124/2016 г. на II т. о., че третото лице, ипотекирало свой имот за чуждо задължение, не дължи нищо на кредитора. Ипотеката не поражда солидарно задължение в тежест на лицето, което я е учредило. Единственото задължение, което има то, е да търпи принудително изпълнение по отношение на имота. В случаите, в които то изплати дълга или претърпи принудително изпълнение, третото лице се суброгира в правата на кредитора – в първия случай до размера на дълга, а във втория случай до размера на цената, получена при публичната продан – така решение № 61/2012 г. по т. д. № 678/2011 г. на II т. о., ВКС. След като се суброгира в правата на кредитора, то има същото положение както кредитора, респективно може да иска изпълнение от солидарните спрямо кредитора съдлъжници /решение № 24/2013 г. по гр. д. № 308/2012 г. на IV г. о./. Съображението на въззивния съд, че липсват насрещно ангажирани доказателства, които да опровергаят тези изводи, ответниците касатори в настоящото производство тълкуват превратно, сочейки, че не било установено при спазване правилото на чл. 20 ЗЗД наличието на поръчителство. Следва да бъде припомнена и разпоредбата на чл. 167, ал. 2 ЗЗД, която гласи, че в ипотечния договор се посочват: трите имена, местожителството и занятието на кредитора и на длъжника, а така също и на собственика на имота, ако ипотеката се учредява за чуждо задължение, а ако някое от тия лица е юридическо лице - точното му наименование; имотът, върху който се учредява ипотеката; обезпеченото вземане, падежът му и размерът на лихвите, ако такива са уговорени, както и сумата, за която се учредява ипотеката, ако вземането не е парично, т. е. ипотечният акт преповтаря основното съдържание на договора, изпълнение на задълженията по който обезпечава. Никъде в текста на ипотечния договор не е отбелязано уговорено поръчителство, т. е. поставените въпроси не са от естество да разрешат материалноправен въпрос по делото, доколкото всички те предпоставят тезата, че вторият и третият ответници имат качеството поръчители.

При липса на общия критерий е ненужно съдът да преценява дали сочените от касаторите допълнителни критерии се явяват удовлетворени.

Необходимо е да бъде посочено, че несъгласието на касаторите с решението на въззивния съд не е достатъчно основание за достъп до касационен контрол.

При липса на релевираните от касатора основания за достъп до касационен контрол такъв следва да бъде отказан.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 9/09.01.2025 г. по в. т. д. № 531/2024 г. на Апелативен съд В., поправено с решение № 10/10.01.2025 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.