ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1079

София, 05.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари, две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Председател: ЕМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

Г. Н.

изслуша докладваното от съдията Томов гр. дело № 4382/2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по постъпили касационни жалби срещу въззивно решение № 127 от 10.07.2025 г. по в. гр. д. № 287/2025 г. по описа на Пловдивски апелативен съд. С него, след като в една част е потвърдил, а в друга отменил решение от 17.03.2025г. по гр. д № 834/2024г. на Хасковски окръжен съд, въззивният съд е намалил присъденото обезщетение на 20 000 лева по иска на З. В. П., чрез адв. Г. Г. с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, против Прокуратурата на Р. Б. предявен за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди претърпени вследствие на незаконното му обвинение в извършване на престъпление по чл. 301, ал. 1, предл. 1 НК, за което производството е прекратено с постановление на прокурор от ОП - Хасково на 08.04.2024 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 06.07.2024 г. до окончателното изплащане.

Ищецът З. В. П., представляван от адв. Г. Г., оспорва въззивното решение в частта му, с която е отхвърлен предявения иск до размер от 60 000 лв.

На свой ред Прокуратурата на Р. Б. е останала недоволна от частта на въззивното решение, с която след частично потвърждаване на решението от 17.03.2025г. по гр. д № 834/2024г. на Хасковски окръжен съд, в полза на ищеца е присъдено обезщетение в размер на 20 000 лв.

За да постанови решението в обжалваните му части, въззивният съд приема за установено, че наказателното производство до прекратяването му е продължило 7 години, 8 месеца и 10 дни, който дълъг период е съобразяван за понесените във връзка с обвинението неимуществени вреди, без да предявена и разглеждана претенция за вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване въпроса за наказателната отговорност на ищеца в разумен срок по чл. 6, пар1 ЕКЗПЧ/при условията на чл. 2б ЗОДОВ / На обвиняемият е била наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 2 000 лв., действала за периода от 25.10.2016 г. до 18.06.2018 г. или за 1 година, 7 месеца и 23 дни, наложена е и забрана за напускане на страната за времето от 01.11.2016 г. до 18.06.2018г.Привличането на ищеца като обвиняем е за престъпление по чл. 301, ал. 1 от НК , за което се предвижда наказание лишаване от свобода до 6 години и глоба до 5 000 лв. (е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК),извършено от него като длъжностно лице, в процеса на работата му като митнически инспектор.

След анализ на доказателствения материал съдебният състав е намерил за доказано, че П. е понесъл тежко и болезнено образуването и развитието на досъдебното производство. Към момента на привличането му като обвиняем ищецът е бил на 46 години, работел като държавен служител в митницата от дълги години, не е бил наказван, бил е награждаван за добра работа. Към момента на прекратяването му той е на 54 години, напуснал е службата си заради притеснения от лошо отношение и коментари, тъй като обвинението във вземане на подкуп е силно злепоставящо, за което е допринесла и медийната разгласа на воденото срещу него и други митнически служители разследване.Несъмнено е, че авторитетът му като професионалист е бил необратимо засегнат, кариерното му развитие е било възпрепятствано без да е виновен за вменяваното тежко престъпление по служба Напуснал работа като митнически служител заради накърненото доверие към него. Бил безработен за около година, след това е започнал друга работа с ниско заплащане, като е бил длъжен да осигурява месечна издръжка на непълнолетната си дъщеря и да помага за лечението на болната си майка. Макар да не е задържан, домът му е бил претърсван, което за ищеца е било травмиращо.Отбелязано е, че особено тежко се е отразило на ищеца обстоятелството, че за един изключително дълъг период е бил под угрозата на наказателното преследване и това му е причинило сериозни притеснения в емоционален аспект. Бил е увреден необратимо професионалният авторитет и самочувствие на ищеца, влошен е бил статусът му пред съседи, приятели, познати и непознати в малкия град. Медийното разгласяване относно наказателното разследване срещу ищеца и други митнически служители не е извършено от представители на Прокуратурата, но е несъмнено, че именно нейните действия са станали причината за тези публикации, които от своя страна закономерно са довели до негативни настроения спрямо ищеца в службата и сред обществеността. Съдебния състав е приел, че начинът на живот на ищеца е бил променен в сериозна негативна степен, но и че не е налице житейска дезадаптация, промени в психичното здраве и установени трайни последици за здравето. Въпреки продължителността е отчетено от въззивния състав, че наказателното производство е приключило на досъдебна фаза, ниският интензитет на процесуални действия с участието на ищеца е взет предвид (докато първоинстанционният съд е оценил това обстоятелство като ирелевантно).Изтъкнато е обаче, че претърсването в дома на П. е било особено травмиращо за него, с оглед неблагоприятния отзвук при съседи и познати, както и заради причиненото на децата му и особено на болната му майка притеснение. Намаляване на първоначално определеното от първостепенния съд обезщетение въззивният съд е обосновал включително с по-ниската тежест на мярката за неотклонение, която е била „парична гаранция”.Посочено е, че семейният живот на ищеца не е бил утежняващо засегнат, защото той е имал подкрепата на дъщеря си, както и на жената, с която е заживял от 2018г. и живее на семейни начала. Преценявани са и социално-икономическите условия в страната за периода 2016-2024г. Съобразявайки разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и с оглед изяснената фактическа обстановка и приетия по делото доказателствен материал, апелативния съд е приел, че размерът на заместващото обезщетение следва да бъде намален на 20 000 лв.

След преценка Върховен касационен съд, ІІІ г. о., счита, че е сезиран с процесуално допустими и редовни касационни жалби.Същите не обосновават допускане на въззивното решение до касационен контрол поради следните съображения:

В изложение към жалбата З. В. П.,подадена чраз адв .Г. Г. се сочат предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК Въпросът е за конкретна преценка на индивидуалните обстоятелства, а не абстрактно позоваване на социално –икономически показатели при определяне размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди ,„съобразно установения в чл. 52 от ЗЗД принцип“. Противоречието се изтъква предвид решение 267/2017г по гр. д №106/2-17г на Четвърто г. о и решение №46/2019г по гр. д №1651/2018г на Трето г. о на ВКС. Формулират се и отделно въпроси, които защитата счита за решаващо повдигнати и неразрешени в практиката, както следва: (1)Допустимо ли е при определяне на справедлив размер на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД съдът да се ръководи основно от социално-икономически критерии, като минималната работна заплата, без индивидуализирана преценка на конкретни лични вреди и интензивността на моралните страдания?; (2)„Противоречи ли на принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД определянето на обезщетение за имуществените вреди въз основа на абстрактни икономически показатели, когато не е отчетена фактическата тежест и продължителност на вредоносните последици за увреденото лице?По двата въпроса се изтъква чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е постъпило писмено становище от насрещната страна.

По отношение на така повдигнатите въпроси не се обосновава поддържаното основание за допускане на касационно обжалванепо чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК, тъй като не са разрешени в противоречие, а в съответствие с относимата задължителна тълкувателна и каузална практика на Върховния касационен съд. В случая произнасянето на въззивния съд е съобразено с установените указания относно приложението на закона, след преценка на всички обективно съществуващи, установени по делото обстоятелства относно естеството и характера на неимуществените вреди претърпени вследствие на незаконното обвинение.Не е налице противоречие с цитираната казуална практика на ВКС, след като видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е изложил съображения за конкретното им проявление и е формирал становището си относно фактическите положения, които възприема за установени като решаващ съд. Насоките и разясненията съдържащи се в приложените от касатора решение №267/2017г по гр. д №106/2017г и решение №46/2019г по гр. д №1651/2018г на ВКС въззивният съд е съобразил като съдебна практика без е отдавано прекомерно значение на едни обстоятелства, за сметка на други при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.

При поставянето на двата формулирани въпроса в следващия раздел на изложението касаторът постулира, че въззивният съд е намалил присъденото на първа инстанция обезщетение с абстрактно позоваване на социално-икономически критерии, което видно от мотивите на въззивното решение не е единственото, нито е водещото съображение за определения размер на обезщетението.Необосновано е твърдението за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се обосновава необходимостта от произнасянето на касационния съд по такъв правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.

В изложението към жалбата на Прокуратурата се поддържа, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.Формулираният въпрос, уточнен и конкретизирани съобразно правомощията на настоящата инстанция по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, се свежда до задължението на съда да определи размера на неимуществените вреди, след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл. 52 ЗЗД, който според Прокуратурата на РБ е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г..

По делото е постъпил писмен отговор от З. В. П., чрез процесуалния му представител адв. Г. Г., в който се поддържа становище за недопсутимост на жалбата, алтернативно се твърди, че същата е неоснователна, а съдържащите се в нея аргументи са нелогични. Претендира се определяне на възнаграждение за адвокатска защита пред настоящата инстанция.

В случая въззивният съд е извършил собствена преценка на събраните по делото доказателства и с оглед особеностите на случая е взел отношение по значението им за определяне конкретния размер на дължимото обезщетение. Обсъдени са тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, наложените процесуални мерки за принуда, негативните последици, претърпени от ищеца в личен, професионален и социален план, рефлектирало ли е обвинението върху социалните му контакти, здравето и начинът му на живот. Съображенията на въззивния съдебен състав по така очертания кръг правнорелевантни факти са обективирани в мотивите към обжалвания съдебен акт, формирани след обсъждане на въведените оплаквания и доводи на страните, предмет на въззивното производство.

Изложените съображения налагат извод за отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържани и от двамата касатори по отношение въпросите за съдържанието на понятието „справедливост“, изведен като принцип в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения на страните, доказателствата и тяхното значение за правилното прилагане на принципа на справедливостта.Не може да се приеме, че са нарушени зададените принципни механизми с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд и установената практика на ВКС по прилагането на чл. 52 ЗЗД /така напр. решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на І т. о., решение № 157 от 28.11.2014 г. по т. д. № 3040/2013 г. на ІІ т. о., решение № 215 от 03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на І т. о., а както и цитираните от касаторите решение № 252 от 07.03.2018 г. по гр. д. № 60225/2016 г., ІV г. о., решение № 94 от 18.07.2019 г. по т. д. № 3030/2018 г., ІІ т. о., решение № 179 от 29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г., І т. о. и др./.Според утвърдената практика на ВКС въззивната инстанция, като съд по съществото на спора, следва да приложи собствено критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и да мотивира размера на обезщетението за неимуществени вреди с установените по делото релевантни обстоятелства. Справедливостта /като критерий за определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди/ не е абстрактно понятие, а включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател.Те следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо съдържанието на увреждането, както е подходил въззивния съд .

Изложените съображения налагат извод за отсъствие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по двете подадени касационни жалби.

Във ВКС е входирана частна жалба от 01.10.2025 г. срещу определение № 385 от 24.09.2025 г. по в. гр. д. № 287/2025 г. на Пловдивския апелативен съд, с което в производство по чл. 248 ГПК се допълва постановеното решение в частта за разноските.По така подадената частна жалба е образувано ч. гр. д. № 4381/2025 г. по описа на III г. о. на Върховен касационен съд, присъединено към настоящето дело .

В частната жалба се поддържа становище за неправилност на определението в частта, с която се оставя без уважение молбата, с която се претендира решението да бъде изменено с присъждане на адвокатско възнаграждение в размер над определените 1 100 лв. до 2 200 лв.Твърди се необоснованост на горепосоченото определение с довода, че присъденото възнаграждение не съответства на фактическата и правна сложност на делото, на обема извършени процесуални действия от пълномощника на страната и е несправедливо занижено.

Не е постъпил отговор от ответната Прокуратурата на Р България.

Настоящият съдебен състав, при преценка на основателността на постъпилата частна жалба, намира следното:

С определението от 24.09.2025 г. Пловдивски апелативен съд е приел за частично за основателна подадената от адв. Г. Г. като пълномощник на З. В. П. молба по чл. 248 ГПК за допълване на постановеното решение в частта за разноски, касаеща определеното й възнаграждение като адвокат, поел безплатно защита на страна по делото. Определил е възнаграждение на адвоката от 1100 лева за съответната инстанция .

Съгласно формираната трайна и непротиворечива практика на ВКС по прилагане на чл. 38, ал. 2 ЗА,препращането към Наредба№1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не е задължаващо за съда да определи възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ и в частност, за съответната инстанция. Подобно обвързване би нарушило принципи на общностното право /решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22/. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, без да са обвързващи за съда. Размерът на възнаграждението, на което адвокатът има право за съответната инстанция подлежи на преценка от съда, като от значение са видът на спора, интересът от защита, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

В случая делото е исково производство по ЗОДОВ. Претенцията е за обезщетение на неимуществени вреди и делото е разгледано на две инстанции, като доказателства са събирани единствено пред първата. Предпоставките за отговорност на държавата са обективни и безспорни, пред въззивна инстанция страните са оспорвали единствено размера на определеното от съда обезщетение, което не характиризира адвокатската защита на ищцовата страна като осъществена по дело с фактическа и правна сложност. Защитата е осъществена с въззивно обжалване и без явяване в открито съдебно заседание. Възнаграждение за адвоката е било определено от съда и за първоинстанционното производство, в размер на 2200лева.При съобразената от въззивия съд фактическа и правна сложност на делото, присъждането на допълнително възнаграждение над определеното от 1100 лева за тази инстанция, до искания размер по Наредба №1/2004г. на ВАдвС би надвишило неоправдано реално осъществения обем адвокатска защита и би накърнило принципите, които съдът е изтъкнал като водещи при неговото определяне.

Поради съвпадане на изводите относно размера на определеното адвокатско възнаграждение, обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

С оглед неоснователността на двете касационни жалби разноските следва да останат за страните така, както са извършени.

Водим от гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 127 от 10.07.2025 г. по в. гр. д. № 287/2025 г. по описа на Пловдивски апелативен съд.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 385 от 24.09.2025 г. по в. гр. д. № 287/2025 г. на Пловдивския апелативен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.