ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 587

гр. София, 09.02.2026г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание проведено на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

НЕВИН ШАКИРОВА

като разгледа, докладваното от съдия Н. Ш. гр. д. № 4044 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „О. М. АД, подадена чрез процесуален представител адв. Б. Д. против отделни части от решение № 4870/24.07.2025г., постановено по в. гр. д. № 13422/2023г. по описа на Софийски градски съд.

С обжалваната част от въззивното решение е обезсилено първоинстанционно решение № 12319/12.07.2023г. постановено по гр. д. № 31979/2022г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК е прието за установено, че Ц. И. И. с ЕГН [ЕГН] дължи на „О. М. АД, ЕИК[ЕИК] сумата 4807.26 лева, представляваща цена за доставена и потребена топлинна енергия за горещо водоснабдяване за периода от 01.12.2019г. до 30.01.2020г. в имот, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] дължима в качеството й на клиент на топлинна енергия съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, ведно със законната лихва от 04.02.2021г. до окончателно плащане на задължението, както и сумата 381.19 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 25.02.2020г. до 03.02.2021г. и е прекратено производството в тези части на основание чл. 126, ал. 2 от ГПК, както и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е постановено друго, с което на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени предявените от „О. М. АД срещу Ц. И. И. искове за приемане за установено в отношенията между страните, че Ц. И. И. дължи на „О. М. АД сумата 1103.43 лв., представляваща стойността на доставена и потребена топлинна енергия за горещо водоснабдяване в периода от 01.02.2020г. до 18.12.2020г. в същия имот, която сума съставлява разликата над дължимата съразмерно на притежаваното от ответницата право на собственост върху топлоснабдения обект от 4/6 ид. ч. главница от 2472.20 лв. до предявената сума от 3575.63 лв., както и сумата 61.81 лв., представляваща обезщетение за забава върху горната сума за периода от 25.02.2020г. до 03.02.2021г., съставляваща разликата над дължимия размер на мораторната лихва от 195.30 лв. до сумата 257.11 лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 11.05.2021г. по ч. гр. д. № 6789/2021г. по описа на СРС.

В частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено и с което е прието за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата 2472.20 лв. – стойността на доставена топлинна енергия за периода от 01.02.2020г. до 18.12.2020г., както и сумата 195.30 лв. – обезщетение за забава върху главница за периода от 25.02.2020г. до 03.02.2021г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба в съда – 04.02.2021г. до окончателното плащане на сумата, въззивното решение не е предмет на касационната жалба и е влязло в сила.

В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и предявените искови претенции да бъдат уважени изцяло.

Касационният жалбоподател поддържа, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд е приел, че част от вземанията, предмет на делото са идентични с част от вземанията, предмет на гр. д. № 54374/2021г. на СРС, а именно тези за стойността на топлинната енергия, доставена в процесния обект в периода 01.12.2019г. – 31.01.2020г. Поддържа, че предмет на установителните искове по това дело са вземанията за неплатена топлинна енергия за периода 01.05.2018г. – 30.01.2020г. по 25 броя издадени фактури в общ размер на главницата от 8816.16 лв., както и лихва за забава в размер на 606.69 лв. Последната фактура включена в този период е тази от 10.12.2019г. за топлинна енергия за отопление и горещо водоснабдяване за м. ноември 2019г. със срок на плащане 24.01.2020г. и две фактури за абонамент за разпределители и за уреди за водомери 2019г., всяка на стойност по 36 лв. със срок за плащане 30.01.2020г. Предмет на настоящото производство са вземанията за стойност на топлинна енергия за отопление и горещо водоснабдяване, доставена в същия обект в периода 01.12.2019г. – 18.12.2020г. по други издадени фактури – 13 броя, в общ размер на главницата от 8382.89 лв., както и лихва за забава в размер на 638.30 лв. Първата неплатена фактура, включени в претендирания период е от 10.01.2020г., която е за неплатена топлинна енергия за м. декември 2019г. Така обосновава липсата на частична идентичност на част от вземанията, които са предмет на двата иска и липса на основание за приложение на разпоредбата на чл. 126, ал. 2 от ГПК. Сочи също, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, нито се е произнесъл по възраженията на „О. М. АД по въззивната жалба; допуснал е логически грешки при оценката на събраните по делото доказателства и при цялостната преценка на фактическата обстановка.

Ответникът по касация Ц. И. И. не е депозирал писмен отговор на касационната жалба.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.

За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че предмет на делото са предявени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – за признаване съществуването на вземания на ищеца от ответницата за сумата 8382.89 лв., представляваща цена на потребена топлинна енергия за периода от 01.12.2019г. до 08.12.2020г. в имот, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] ведно със законната лихва от 04.02.2021г. до окончателно плащане на вземането, и сумата 638.30 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 25.02.2020г. до 03.02.2021г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 6789/2021г. на СРС.

От препис от решение № 12942/01.07.2024г. постановено по гр. д. № 54374/2021г. на СРС приел за установено, че с него е признато за установено на основание чл. 422 от ГПК, че Ц. И. И. дължи на „О. М. АД сумата 8816.16 лв., представляваща главница за топлинна енергия за горещо водоснабдяване за периода от 01.05.2018г. до 30.01.2020г. по партида с аб. № 0011003610, ведно със законната лихва от 31.01.2020г. до изплащане на вземането, и сумата 606.69 лв. – мораторна лихва за периода от 24.07.2018г. до 30.01.2020г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 5252/2020г. на СРС. Отбелязал като безспорен факта, че абонатният номер 0011003610 се отнася за процесния недвижим имот - находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес]. Към момента на приключване на устните състезания по делото решението по гр. д. № 54374/2021г. на СРС не е влязло в сила.

Въз основа на тези данни приел, че част от вземанията, които са предмет на настоящото дело, са идентични с част от вземанията, предмет на гр. д. № 54374/2021г. на СРС, а именно вземанията за стойността на топлинна енергия, доставена в процесния имот в периода от 01.12.2019г. до 30.01.2020г. Съобразил, че решението по гр. д. № 54374/2021г. е между същите страни и има за предмет стойността на доставената топлинна енергия в същия имот, като част от периода, за който се претендират вземания за незаплатената топлинна енергия /01.12.2019г. – 30.01.2020г./, е идентичен с периода, за който се претендират вземания за неплатена топлинна енергия по настоящото гр. д. № 31979/22г. на СРС. С оглед наличието на висящ спор между същите страни за частта от вземането на ищеца от ответницата за незаплатена топлинна енергия, доставена в същия имот, отнасяща се за периода от 01.12.2019г. до 30.01.2020г. приел, че е налице основанието по чл. 126, ал. 1 от ГПК за частично прекратяване на по-късно заведеното дело, а именно гр. д. № 31979/2022г. на СРС, което е предмет на въззивната проверка. С оглед на това и на основание чл. 126, ал. 2 от ГПК обезсилил първоинстанционното решение за вземанията за топлинна енергия за периода от 01.12.2019г. до 30.01.2020г.

От представените фактури /по ч. гр. д. № 6789/2021г./ и заключението на комплексната съдебно-техническа и счетоводна експертиза приел за установено, че стойността на начислената на ответницата топлинна енергия за м. 12.2019г. е в размер на 2200.08 лв., а стойността на начислената за м. 01.2020г. топлинна енергия е в размер на 2607.18 лв. Така намерил общата стойност на начислената топлинна енергия за периода от 01.12.2019г. до 30.01.2020г. като възлизаща на сумата 4807.26 лв. Обезсилил първоинстанционното решение за вземането за сумата 4807.26 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.12.2019г. до 30.01.2020г. /по фактури № 9100020697/10.01.2020г. и № 9100020974/10.02.2020г./, съответно и за вземането за мораторна лихва върху тази главница за сумата 381.19 лв.

В останалата част, отнасяща се до вземания на ищеца за доставена топлинна енергия в процесния имот в периода от 01.02.2020г. до 18.12.2020г. и за мораторна лихва върху тях приел, че първоинстанцонното решение е допустимо.

От приетите по делото писмени доказателства приел за установено, че от 29.04.2005г. Ц. И. И. е съсобственик на процесния имот, който е придобила в съсобственост с И. М. И.. Имотът е топлоснабден и в процесния период в него е доставяна топлинна енергия. Приел, че облигационната връзка между страните е възникнала по силата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ от момента на придобиване на собствеността върху топлоснабдения апартамент и от този момент ответницата има качеството потребител на топлинна енергия, като по делото не са налице доказателства ответницата да е сключила индивидуален договор с топлопреносното предприятие за продажба на топлинна енергия за битови нужди. Представеният индивидуален договор № 1-216-013/17.01.2005г. приел, че не е сключен от ответницата, нито има данни по делото същата да е отправяла искане за откриването на индивидуална партида на нейно име за процесния имот. Представеното заявление вх. № ЕК-КП-52/06.11.2006г. приел, че не съдържа такова искане, а с него ответницата само е заявила пред доставчика на топлинна енергия желанието си за извършване на сезонни отчети за потребената топлинна енергия. С оглед съдържанието му обосновал, че то не може да се приеме за искане за откриване на индивидуална партида за имота на нейно име, нито обективира нейно съгласие за сключване на индивидуален договор за продажба на топлинна енергия. Така обосновал, че ответницата не дължи заплащане на цялата стойност на доставената в съсобствения имот топлинна енергия, а дължи заплащане на стойността на тази енергия съразмерно на конкретния й дял в съсобствеността. Съобразил, че твърдението, че е собственик на 4/6 ид. ч. от имота не е оспорено от ищеца и че задължението й се разпростира до стойността на доставената в имота топлинна енергия съразмерна на дела й от собствеността /чл. 30, ал. 3 от ЗС/. Взел предвид, че съгласно експертното заключение стойността на доставената в процесния имот топлинна енергия в периода от 01.02.2020г. до 18.12.2020г. възлиза на сумата 3708.34 лв. /8515.60 – 4807.26 лв./, от която приел, че ответницата дължи сумата 2472.20 лв. /4/6 от 3708.34 лв./, за която сума обосновал, че искът е основателен. Върху тази сума приел, че ответницата дължи мораторна лихва за претендирания период от 25.02.2020г. до 03.02.2021г., размерът на която, изчислен по реда на чл. 162 от ГПК, определил като 195.30 лв.

С тези съображения извел частична недопустимост и частична неоснователност на исковете, в който смисъл постановил и крайния си акт.

Касаторът „О. М. АД обосновава наличие на специална предпоставка за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – поради противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, като поставя следните въпроси:

1/ Налице ли е процесуална пречка по смисъла па чл. 126 от ГПК за допустимост па последващ иск за периодични плащания, когато между същите страни, на същото основание и за същото вземане е предявен иск, по който по-рано заведеното дело е висящо, ако предявеният по-късно иск се отнася до различна част от периодичното вземане?

2/ Намира ли приложение забраната установена в разпоредбата на чл. 126, ал. 1 от ГПК за едновременно разглеждане от съда на две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, в случаите, в които с предявените по тях искове не се търси съдебна защита на цялото притезание, а на индивидуализирани отделни негови части?

3/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани доказателства по делото – приети и относими към конкретния спор, направените възражения и наведените доводи и аргументи от страните и да мотивира решението си като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните или може до обоснове изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства и при пълно пренебрегване на останалите аргументи и доказателства по делото?

Сочи, че въпросите са разрешени по делото в отклонение с приетото в практиката на ВКС, обективирана в ТР № 3/22.04.2019г. по тълк. д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС /по първото питане/; решение № 117/02.11.2015г. по т. д. № 730/2014г. на ВКС, II ТО /по втория въпрос/ и ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, напр. решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г., I ТО; решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г., II ТО; решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г., I ТО; решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г., II ТО; решение № 157/11.02.2016г. по т. д. № 3638/2014г., I ТО; решение № 14/03.05.2019г. по т. д. № 937/2018г., II ТО и други /по третия въпрос/.

За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, съдът съобрази следното:

Първите два въпроса, по които се поддържа допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касаят приложението на чл. 126, ал. 1 от ГПК в хипотеза на висящи две дела между същите страни, за същия период, с предмет вземане за периодични плащания, възникнали на различно фактическо основание. Разгледани на тази плоскост въпросите са част от предмета на делото и даденото по тях разрешение е обусловило решаващата правна воля на съда, както е определило и резултата по делото. Налице е съответно общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК определящо приложното поле на касационното обжалване.

За да достигне до извод, че е налице обективен идентитет между висящите дела по гр. д. № 54374/2021г. на СРС /по ч. гр. д. № 5252/2020г. на СРС/ и разглежданото гр. д. № 31979/2022г. на СРС /по ч. гр. д. № 6789/2021г. на СРС/, въззивният съд изходил от частичното явно съвпадение на периода 01.12.2019г. – 30.01.2020г. на предявените за установяване вземания по двете дела, без да извърши обстойна и обоснована преценка дали правопораждащите факти на вземанията в двете дела, които се отнасящ за същия период са идентични. Приел, че е налице идентичност на вземанията по фактури № 9100020697/10.01.2020г. и № 9100020974/10.02.2020г. без да е имал данни дали тези вземания са предмет на установяване и по първото образувано и висящо дело на СРС. Тези изводи са в противоречие на практиката на ВКС.

Налице е следователно и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – даденото от въззивния съд разрешение по поставените въпроси е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 567/09.10.2025г. по гр. д. № 2983/2024г., III ГО; решение № 471/16.01.2012г. по гр. д. № 1522/2010г., IV ГО; решение № 117/02.11.2015г. по т. д. № 730/2014г. на ВКС, II ТО; определение № 59/21.01.2019г. по ч. т.д. № 28/2019г., II ТО; определение № 357/24.07.2013г. по ч. гр. д. № 3981/2013г., I ГО; определение № 132/20.07.2021г. по ч. гр. д. № 347/2021г., III ГО и др. На това основание касационно обжалване на въззивния съдебен акт в неговата преграждаща част следва да се допусне по следния обобщен и прецизиран процесуалноправен въпрос:

Налице ли е обективен идентитет по смисъла па чл. 126 от ГПК, когато предмет на двете висящи дела между едни и същи страни е иск за периодични плащания за един и същ период, възникнали на основание различни правопораждащи факти и имат различен петитум?

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 вр. чл. 1 от ТДТССГПК на касатора следва да бъдат дадени указания в установения от закона срок от получаване на съобщението да представи по делото доказателство за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 61.94 евро /равностойност на 121.15 лева/.

Последният поставен в изложението въпрос е отнесен към другата обжалвана част от въззивното решение – с която е постановен резултат частично отхвърляне на исковете. Въпросът е за правомощията и задълженията на въззивния съд като съд по същество на спора да се произнесе по предмета на делото и в обема на дължимата защита, определен от страните; да произнесе решението си в рамките на заявените искания и възражения на основата на твърдени факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение; за задълженията на въззивния съд по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Същият е част от предмета на всеки гражданскоправен спор и обуславя решението и изхода на делото, но по него не е установена обоснованата от касатора специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В съответствие с установената константна практика на ВКС, въззивният съд в случая е обсъдил в решението си всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти, поотделно и в тяхната съвкупност и е изложил мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Поддържаните в контекста на процесуалния въпрос доводи в касационната жалба касаят дейността на въззивния съд по обсъждане на доказателствата по делото, тяхната оценка и интерпретация и съответствието на изводите на решаващия съд за обстоятелствата, които имат значение за спора на събраните по делото доказателства, както и за допуснати грешки при формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд при прилагане на правилата на формалната логика и на емпиричното и научно знание. Така обоснован въпросът се свежда до оплаквания за необоснованост на решението, като основание по чл. 281 от ГПК. Това касационно основание е предмет на проверка с решението по съществото на спора в производство по чл. 290 от ГПК, което е факултативно – предшества се от основанията за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК, които в случая не са налице.

Липсата на специален /по последния въпрос/ селективен критерий изключва приложното поле на касационното обжалване по делото в отхвърлителната част на въззивното решение и такова не може да се допусне.

В същото време при служебно извършена проверка, настоящият съдебен състав намира, че не е налице и друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК в тази част от въззивното решение.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4870/24.07.2025г., постановено по в. гр. д. № 13422/2023г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е обезсилено първоинстанционно решение № 12319/12.07.2023г. постановено по гр. д. № 31979/2022г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК е прието за установено, че Ц. И. И. с ЕГН [ЕГН] дължи на „О. М. АД, ЕИК[ЕИК] сумата 4807.26 лева, представляваща цена за доставена и потребена топлинна енергия за горещо водоснабдяване за периода от 01.12.2019г. до 30.01.2020г. в имот, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] дължима в качеството й на клиент на топлинна енергия съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, ведно със законната лихва от 04.02.2021г. до окончателно плащане на задължението, както и сумата 381.19 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 25.02.2020г. до 03.02.2021г. и е прекратено производството в тези части на основание чл. 126, ал. 2 от ГПК.

УКАЗВА на „О. М. АД, чрез процесуален представител адв. Б. Д. в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото доказателство за платена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер 61.94 евро /равностойност на 121.15 лева/.

При неизпълнение на даденото указание в срок касационната жалба ще бъде върната, а производството по нея – прекратено.

След представяне на вносния документ, делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4870/24.07.2025г., постановено по в. гр. д. № 13422/2023г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е постановено друго, с което на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени предявените от „О. М. АД срещу Ц. И. И. искове за приемане за установено в отношенията между страните, че Ц. И. И. дължи на „О. М. АД сумата 1103.43 лв., представляваща стойността на доставена и потребена топлинна енергия за горещо водоснабдяване в периода от 01.02.2020г. до 18.12.2020г. в същия имот, която сума съставлява разликата над дължимата съразмерно на притежаваното от ответницата право на собственост върху топлоснабдения обект от 4/6 ид. ч. главница от 2472.20 лв. до предявената сума от 3575.63 лв., както и сумата 61.81 лв., представляваща обезщетение за забава върху горната сума за периода от 25.02.2020г. до 03.02.2021г., съставляваща разликата над дължимия размер на мораторната лихва от 195.30 лв. до сумата 257.11 лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 11.05.2021г. по ч. гр. д. № 6789/2021г. по описа на СРС.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.