Върховният административен съд на Р. Б. - Осмо отделение, в съдебно заседание на осемнадесети февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав: Председател:

Т. Н. Членове:

ЕМИЛИЯ И. К. при секретар

А. К. и с участието на прокурора

М. Б. изслуша докладваното от председателя

Т. Н. по административно дело № 1204/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административно-процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от “Перегрин БГ“ЕООД, с ЕИК 203072715, представлявано от управителя Н. Д. К., с адрес на управление гр.Пловдив 4004, район Южен, [улица], чрез адв. Л. Т., срещу Решение № 9794 от 07.11.2025г., постановено по адм. дело № 2/2025 г. по описа на Административен съд (АС) Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт (РА)№ Р-16001624001072-091-001 от 09.09.2024 г. и РАПРА № П-16001624169521-003-001/27.09.2024 г., издадени от органи по приходите при ТД на НАП – Пловдив, офис С. З. потвърдени с Решение № 485 от 06.12.2024 г. на директор дирекция “Обжалване и данъчно-осигурителна практика” /Д „ОДОП“/ - гр. Пловдив, при Ц. У. (ЦУ) на Национална агенция за приходите (НАП), в частта за непризнат данъчен кредит за периода 01.01.2021 г. – 31.12.2021 г. в размер на 16 481.95 лв. главница и лихви в размер на 5 750.63 лв. и дружеството е осъдено да заплати разноски на НАП.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради противоречието му с материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора изцяло необоснован и в противоречие с материалния закон е решаващият извод на първоинстанционния съд, че предметът на фактурите, по които е отказано процесното право на приспадане, не е свързан с независимата икономическа дейност на ревизираното лице. Нарушен бил и принципът на данъчен неутралитет - основен за системата на облагането с косвения данък в ЕС. Дружеството – касатор осъществява независима икономическа дейност и то е наело процесния недвижим имот с единствената цел той да бъде използван в рамките на стопанската му дейност. Мотивите на първоинстанционния съдебен акт са противоречиви, защото от една страна приемат, че няма реални доставки на услуги, а от друга - че тези услуги не са предмет на последващи облагаеми доставки. Въпреки редовността на фактурите и безспорните плащания по тях, съдът е приел, че става дума за „неоснователно издадени“ фактури. Пренебрегната е задължителна съдебна практика на Съда на ЕС по тълкуването на Директивата за ДДС, съгласно която при редовни данъчни документи и реални доставки правото на приспадане на платения ДДС може да бъде отказано само при доказана данъчна измама с участието или знанието на данъчно-задълженото лице. Не е в компетентността на административния съд да обсъжда процесния договор за наем и отношенията между страните, както относно свързаността на лицата-страни по него, така и относно други негови характеристики. При съществено нарушение на процесуалните правила съдът повторил констатациите на приходните органи и не обсъдил всички доводи и възражения, както и представените на 28.10.2025г. от жалбоподателя нови доказателства, които са от съществено значение именно за решаване на основния спорен въпрос – дали услугите по процесните фактури са използвани за последващи облагаеми доставки.

Иска се отмяна на съдебното решение и постановяване на друго по същество, с което се отмени РА в посочените части и на дружеството се присъдят направените разноски за две съдебни инстанции.

Ответникът – директорът на Дирекция „ОДОП“Пловдив, чрез юрк.М. Г., в писмено становище изразява становище за неоснователност на касационната жалба и иска съдът да остави в сила решението. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за всяка съдебна инстанция в размер по 2 400,93лв..

Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба, направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК и съобрази становищата на страните, приема, че жалбата е процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от легитимирана страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, а по съществото й съобрази следното:

Предмет на оспорване пред АС Пловдив е бил цитираният РА, с който за данъчни периоди от 01.01.2021 г. до 31.12.2021 г., на основание чл. 70 ал. 1 т. 2 във връзка с чл. 69 ал. 1 т. 1 от ЗДДС, е отказано право на приспадане на платения ДДС по 11 фактури, платени по банков път, с издател „Веда спа“ЕООД и предмет наем на недвижим имот, с мотиви, че получените услуги не са реално извършени и не са предназначени за икономическата дейност на „Перегрин БГ“ ЕООД, като на ревизираното дружеството са установени публични задължения общо 16 481.95 лв. главница и 5 750.63 лв. лихви.

За да отхвърли жалбата против РА, първоинстанционният съд е приел за обосновани изводите на органите по приходите.

Решението е неправилно. Постановено е при съществени нарушения на процесуалните правила, които налагат отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.

Неправилно първоинстанционният съд е приел, че по делото няма спор за факти. Наистина, някои факти са били безспорно установени - като обстоятелствата, че до издаване на РА отдаденият под наем недвижим имот не е бил използван от ревизираното дружество и е ремонтиран и преустройван от наемодателя със съгласието на наемателя, който обаче е платил пълния размер на наемната цена за процесните данъчни периоди.

Главните фактически въпроси обаче са били спорни по делото. Дали издадените процесни фактури отразяват реални доставки на наемни услуги е фактически въпрос. Такъв въпрос е и дали предметът на тези доставки (ако е реално получен) е използван в независимата икономическа дейност на ревизираното дружество. Впрочем, основателно в касационната жалба се твърди, че посочените фактически основания за отказ на данъчен кредит взаимно се изключват и това противоречие е налично още в мотивите на приходните органи, като безкритично е повторено от първоинстанционния съд. Ако по фактурите липсва реално осъществена услуга това е достатъчно основание за отказ на претендираното право. За да се поддържа обаче, че предметът на доставките не е използван в независимата икономическа дейност на получателя, е необходимо да се признае, че този предмет е реално получен.

Принципно правилно административният съд е приел, че както реалното извършване на доставките на услуги, така и използването на предмета им за последващи облагаеми доставки са кумулативни условия по същество за признаване на правото на приспадане. Необосновано на събраните доказателства обаче съдът е приел, че наемният договор между „Веда спа“ЕООД и ревизираното дружество не е изпълнен. Аргумент за такова неизпълнение не може да бъде нито свързаността на страните по договора (няма законова пречка за сключване на наемен договор между свързани лица), нито дали наемателят е използвал придобитото от него облигационно право да ползва имота. Това е така, защото договорът за наем е типичен облигационен консенсуален договор, по силата на който наемодателят се задължава да предаде една вещ за ползване на наемателя, като последният е длъжен да плати за това наемна цена. Даже и да се приеме, че наемателят не е получил реално правото на ползване, плащането на наемните вноски за целия процесен период може да се приеме като авансово плащане, както впрочем признава и първоинстанционният съд в една част от мотивите си (даже го приема за безспорно между страните). От гледна точка на облагането с ДДС на авансовите плащания административният съд съвсем правилно е приел, че „в процесния случай се касае за авансово плащане преди настъпване на данъчно събитие, поради което ДДС е изискуем съгласно чл. 25 ал. 7 от ЗДДС.“ Съответно на изискуемостта на данъка е свързаното с него право на незабавно приспадане на платения по авансовото плащане ДДС, което гарантира спазването на данъчен неутралитет като основен принцип на системата на облагането с косвения данък в ЕС. Нарушаване на този принцип би имало и ако със знанието на ревизираното лице ДДС по фактурите не е бил начислен и внесен, а получателят е приспаднал сумата като данъчен кредит, което приходните органи нито твърдят, нито доказват.

Правилно съдът е цитирал в тази връзка и относимото за случая Решение на СЕС по дело С-109/13, съгласно диспозитива на което „чл. 65, чл. 90, параграф 1, чл. 168, буква а), чл. 185, параграф 1 и чл. 193 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета трябва да се тълкуват в смисъл, че изискват корекция на правото на данъчен кредит за авансово плащане, когато доставката не е извършена, въпреки, че доставчикът все още дължи този данък и не е възстановил авансово платената сума.“. При отговора на въпроса дали все пак доставката е извършена, а също и дали предметът й се използва за последващи облагаеми доставки, административният съд е оставил без всякакво обсъждане представените от жалбоподателя по опис и приети в откритото съдебно заседание на 28.10.2025г. писмени доказателства, с които дружеството е искало да докаже, че наетият недвижим имот вече се използва от него, както и че го използва за последващи облагаеми доставки. Нито тези доказателства, нито представените в касационното производство по опис могат да бъдат обсъждани за първи път от касационната инстанция поради забраната за нови фактически установявания по чл. 220 АПК. Това налага отмяната на първоинстанционното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на административния съд. При новото разглеждане освен обсъждане на посочените доказателства следва да се има предвид, както правилно е приел и административният съд, че дори ако към момента на ревизията наетите активи, съответно получените услуги, все още не са използвани за последващи облагаеми доставки и за икономическата дейност на жалбоподателя, то това обстоятелство не може да бъде основание за отказ на данъчен кредит. В същия смисъл са разясненията в мотивите на Решение на СЕС от 22 март 2012г. по дело С-153/11, Клуб.

При новото разглеждане на делото, на осн. чл. 226, ал. 3 АПК съдът ще следва да се произнесе и по разноските в настоящото производство.

Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение

РЕШИ

ОТМЕНЯ Решение № 9794 от 07.11.2025г., постановено по адм. дело № 2/2025 г. по описа на Административен съд Пловдив.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на административния съд.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ Т. Н.

секретар:

Членове:

/п/ Е. И. п/ И. К.