О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 896
София, 27.10.2023 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т. о. в закрито заседание на единадесети октомври през две хиляди и двадесет и трета година в състав:
Председател: Евгений Стайков
Членове: Ирина Петрова
Десислава Добрева
като изслуша докладваното от съдията Петрова т. д. № 95 по описа за 2023 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищцата В. Е. А. срещу решение № 319 от 17.10.2022г. по в. гр. д.№ 94/2022г. на ОС Пазарджик, с което е потвърдено решението по гр. д.№ 4839/2017г. на РС Пазарджик за отхвърляне на субективно съединени искове за солидарното осъждане на ответниците: „А. П. със седалище във Франция на основание чл.133,ал.1 във вр. с чл. 135,ал.1 от Закона за защита на потребителите като производител; и на „Лизингова къща София лизинг“ЕАД, [населено място] на основание чл.134,ал.1 ЗЗП във вр. с чл.135, ал.1 ЗЗП като търговец на стоката, да заплатят сумата 12 000лв. - обезщетение за вреди от твърдян „производствен дефект в двигателя“, причинен от некачествена отливка и последваща недобра механична обработка на цилиндровияя блок и цилиндровата глава, довел до смесване на масло с охлаждаща течност в двигателя, водещо до невъзможност за функциониране на собствения на ищцата автомобил марка „Пежо“.
Касаторът счита въззивното решение за неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК. В касационната жалба, в която е инкорпорирано и изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, е въведено оплакване, че окръжният съд не е обсъдил всички събрани доказателства и не е мотивирал защо отхвърля хипотезата на вещото лице инж. М. в заключението му в производство по обезпечаване на доказателства по реда на чл.207 ГПК. Според касатора неоснователно не са кредитирани и показанията на св. К.М., а същевременно и заключението на в. л. М. и показанията на този свидетел противоречат на основната теза, залегнала в заключението на тройната техническа експертиза, на която е основано обжалваното решение.
В тази връзка са поставените първата група въпроси: „При постановяване на въззивното решение и във връзка с твърденията и доводите на всяка една от страните, длъжен ли е съдът да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка като изложи конкретни съображения по отношение на кредитирането им; Длъжен ли е съдът да обсъди всички защитни доводи и възражения на страните; длъжен ли е съдът да обсъди приетите по делото експертизи наред с всички доказателства по делото и да изложи мотиви по отношение кредитирането им при евентуално противоречие между заключението и другите доказателства; при разпределена от съда доказателствена тежест за установяване от ответника-производител, че твърденият дефект, причинил вредата, вероятно не е съществувал към момента, в който стоката е пусната в обръщение, неподаването на отговор по чл.131 ГПК и неангажирането на доказателства в хода на двете съдебни производства, освобождава ли го от санкционните последици на чл.133 ГПК и от задължението позитивно да докаже вменените му в тежест обстоятелства; съобразно нормата на чл.133 ЗЗП коя страна в процеса носи доказателствената тежест да установи дали процесната вещ, включително съставната част от дефектната вещ, е произведена при спазване на приложимите нормативни разпоредби и обичаи в практиката - дали страната, навеждаща съответните твърдения (ищецът) или производителят (приравненото на него лице) без значение от процесуалното му качество и позиция в производството?“ Касаторът се позовава на допълнителната предпоставка по т.1на чл.280,ал.1 ГПК като цитира ППВС и решения по чл.290 ГПК.
Като материалноправен е поставен въпросът „Представлява ли ответникът Лизингова къща София лизинг ЕАД търговец по смисъла на чл.104,ал.1 ЗЗП във вр. с пар.13, т.2 и т.20 на ДР на ЗЗП и чл.3,пар.2 на Директива на Съвета от 25 юли 1985г. за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно отговорността за вреди, причинени от дефект на стока (85/374/ЕИО) и следва ли този ответник да носи отговорност за вредите, причинени от доставената закупена от него стока на основание чл.130,ал.4 ЗЗП? Твърди се, че по този въпрос не е съобразена практиката на ВКС (каквато не е посочена).
Като основание за директен достъп до касационен контрол е въведен довод за очевидна неправилност на обжалвания акт по съображения, че решаващите мотиви на съда са основани единствено на заключението на тройната автотехническа експертиза, а изводите на експертите, изключващи хипотезата за наличен производствен дефект, са основани на базата на предположения за осъществяван стриктен контрол от голям автомобилен производител в производствения процес. Касаторът акцентира на обстоятелството, че вещите лица не посочват с категоричност мястото на производство на двигателя (предполагат, че това са заводите на „Пежо“ в [населено място], Франция), а при липса на тази съществена информация, твърденията им за изключителен заводски контрол, многократен оглед и контрол над качеството на вещта при производството й, безкритично възприети от въззивния съд, са очевидно голословни и не почиват на факти, още по-малко на събрани по делото доказателства. Посочва се, че съдът е игнорирал останалите доказателства, които внасят съмнение в тази теза, а именно - показанията на св.М., заключението на в. л. М. и на единичната техническа експертиза, приета в исковия процес, които макар и да отричат тезата на ищеца, дават друго обяснение за констатираните повреди по двигателя, различно от становището на тройната експертиза. Според касатора проявление на очевидната неправилност е изводът на съда, че отговорността на „Лизингова къща София лизинг“ЕАД е изключена, макар това да е лицето, продало на ищеца процесната съставна вещ - автомобилът. Касаторът посочва, че всяко лице, което внася в Общността стоки с цел продажба, отдаване под наем или лизинг, или извършва всяка друго форма на разпространение в рамките на своята търговска дейност, е приравнено към производителя и като такова носи отговорност за дефекти на стоката на същото основание както и производителят, поради което въззивният съд грубо е нарушил разпоредбите на чл.130,ал.4 ЗЗП във вр. с чл.104,ал.1 ЗЗП във вр. с пар.13,т.2 и т.20 ДР на ЗЗП и чл.3,пар.2 от Директива 85/374/ЕИО.
Писмен отговор от ответниците не е постъпил.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Съдилищата са приели, че са сезирани със субективно съединени искове за солидарното осъждане на ответниците „А. П. АД с правно основание чл.135, ал.1 във вр. с чл.133,ал.1 ЗЗП и срещу „Лизингова къща София лизинг ЕАД с основание чл.135,ал.1 във вр. с чл.134,ал.1 за сумата 12 000 лв., представляваща обезщетение за вреди на собствения на ищцата автомобил Пежо 206, която вреда според твърденията е вследствие на влагането в автомобила на дефектна вещ - двигател; че съгласно твърденията в исковата молба ищцата е претърпяла имуществена вреда в размер на 12 000 лв., изразяваща се в повреждането на автомобила като главна вещ, в която е вложен дефектният двигател, т. е. претенцията е основана на отговорността за вреди, причинени от дефект на стока. Според ищцата дефектният двигател е „стоката“ по смисъла на чл.130,ал.2 ЗЗП, повредила автомобила, в който е монтирана; Поддържала е, че като собственик на автомобила, тя търпи имуществени вреди от повреждането му, изразяващи се в съществено намалена стойност на автомобила с цената на дефектната вещ и необходимите разходи по поправката в размер на 12000 лв.
По делото не са били спорни посочените в исковата молба обстоятелства: на 03.09.2007 г. между В. А. и „Лизингова къща София лизинг ЕАД е сключен договор за финансов лизинг, в изпълнение на който това дружество е придобило по възлагане от ищцата собствеността върху процесния лек автомобил, закупувайки го от вносителя „София франс аутоАД, и го е предоставил за ползване срещу задължение за заплащане на лизинговата цена. След изтичането на срока на договора и заплащането на цената, лизингодателят е прехвърлил правото на собственост върху автомобила на лизингополучателя с договор за продажба от 16.09.2011г. По делото е прието за безспорно установено, че процесният лек автомобил е сглобен от ответника „А. П. който е извършил монтажа на отделните детайли, в т. ч. и на двигателя. Не е било спорно и, че при рутинно техническо обслужване на автомобила през месец май 2014г., е установена повреда в двигателя - язви по повърхностите на цилиндровия блок и цилиндровата глава компрометиращи връзката между тях, довело до смесване на масло и охлаждаща течност, което има отношение към функционирането на двигателя.
Искането за допускане на касационното обжалване по поставените в изложението въпроси е неоснователно.
За да потвърди решението за отхвърляне на субективно съединените искове за солидарното осъждане на ответниците в качеството им на производител, респ. търговец на стоката, въззивната инстанция е изложила няколко самостоятелни групи съображения за неоснователност на иска:
1/ Изхождайки, от обстоятелството, че претенцията на ищцата е основана на отговорността за вреди, причинени от дефект при производството на стока, а именно на детайлите цилиндров блок и глава на двигателя; от твърдението, че дефектният двигател е стоката, повредила автомобила, в който е монтиран, е мотивиран извод за неприложимост на отговорността по раздел IV ЗЗП.
Изложени са съображенията, че тълкуването на разпоредбите на чл.131,ал.1,т.1 и т.2 ЗЗП (съгласно които, по този ред може да се реализира отговорността за вредите, причинени от смърт или телесна повреда на физическо лице или вреди, изразяващи се в повреждане или унищожаване на вещ, различна от дефектната стока) и на разпоредбата на чл.130,ал.2 ЗЗП (под „стока“ следва да се разбира всяка движима вещ, независимо дали е част от друга движима или недвижима вещ), обосновава извод, че отговорността за вреди от дефект на стока е ограничена и покрива само вреди от вида на изчерпателно изброените в в чл.131,ал.1,т.1 и т.2 ЗЗП. При констатацията, че ищцата претендира обезщетение в хипотезата на вреда от повреждането на вещ (лекия автомобил), различна от дефектната
съставна част (двигателя на автомобила) на основание, че дефектната част понижава стойността на главната вещ, е изведено, че така формулираната претенция не представлява и не осъществява състава на вредата по смисъла на посочената разпоредба, т. е. това не е вреда, подлежаща на обезщетяване реда на раздел от Четвърти от ЗЗП - „Отговорност за вреди, причинени от дефект на стока“.
Споделен е изводът на първостепенния съд, че под вещ, „различна от дефектната“, съгласно формулировката на чл.131,ал.1,т.2 ЗЗП, законодателят няма предвид главната вещ, към която е присъединена дефектната съставна част, а напълно различна вещ. Обсъдено е, че дори дефектната съставна част да понижава стойността на главната вещ, това не представлява вреда по смисъла на чл.131,ал.1,т.2 ЗЗП и в случая отговорността по раздел IV ЗЗП е неприложима.
По този решаващ, самостоятелен, основен аргумент на въззивната инстанция въпрос в изложението не е формулиран, което е достатъчно основание за недопускане на факултативния касационен контрол.
2/ Второто съображение на въззивния състав, на което е изграден изводът за неоснователност на иска, е отсъствието на дефект в твърдяния от ищата аспект - „производствен дефект в двигателя, дължащ се на некачествена отливка и последваща недобра механична обработка на цилиндровия блок и цилиндровата глава, довел до смесване на масло с охлаждаща течност в двигателя, водещо до невъзможност за функциониране“.
Въззивната инстанция приела за установено по несъмнен начин посредством заключението на назначената и изслушана пред нея автотехническа експертиза (допусната по искане на ищцата), че причината за констатираните язви в блока на двигателя са в резултат на използване на некачествен консуматив - антифриз и категорично не са в резултат на производствен дефект (автомобилът е експлоатиран повече от 7 години и е с пробег 70 000км. и при фабричен дефект не би могъл да изкара този пробег и период на експлоатация без индикация); дефектът е проявен в процеса на експлоатация не по вина на водача; от значение е поддръжката на лекия автомобил, доколкото антифризът е станал киселинен и е резултат от процес на електрохимична корозия. Възприето е становището на експертите, че установените повреди нямат отношение към безопасността на управление на автомобила, а могат да доведат до прегряване на двигателя и до намаляване на маслото, което ще предизвика индикация на таблото, изискваща преустановяване работата на двигателя.
Съставът на окръжния съд е изложил подробни съображения защо възприема заключението на единичната експертиза и кореспондиращите му изводи на вещите лица от състава на тройната. Мотивирано е, че констатациите на експертите са еднозначни и непротиворечиви, подкрепят се от показанията на свидетели с техническо образование, обясненията на експертите при изслушването им са мотивирани, аргументирани и подкрепени с технически примери как би изглеждало увреждането на главата, блока и гарнитурата ако това стане при производството на съответния детайл от една страна, и в какъв срок би се проявил този дефект в резултат на последващата експлоатация на двигателя (още в гаранционния 24 месечен срок от предоставянето на автомобила за ползване). Съображенията на въззивната инстанция са основани и на установения от експертите изключително засилен заводски контрол върху сглобяването на тези детайли, последователността на действията, многократно осъществявания визуален оглед и контрол за състоянието на детайлите, проверка работата на двигателя в сглобен вид и най-вече, че ако е налице некачествена отливка и последваща недобра механична обработка на всеки един от тези детайли, дефектът би се проявил или още при пускането на автомобила в действие или през първата година и най-късно при пробег на първите 1000-2000 км. Акцентирано е, че всичките вещи лица категорично изключват възможността повредата да се появи след изминати повече от 72000км. и след близо 7 г. експлоатация; че вещите лица са категорични относно причината за уврежданията - само и единствено в резултат на настъпила електрохимична корозия от охладителната течност на двигателя.
По отношение на този правен аргумент са поставените в изложението част от първата група въпроси.
Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по тях произтича от отсъствието на правната им характеристика - те съставляват касационни оплаквания, изразяват несъгласието на касатора с правните аргументи на решаващия въззивен състав, които не могат да осъществяват ролята на обща предпоставка за допускане на факултативния касационен контрол, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Тези по същество оплаквания за допуснати процесуални нарушения, нарушения на процесуални закон и необоснованост не кореспондират и на обстойните правни аргументи, с които в обжалвания акт е обосновано становището на съда относно възприетите за установени факти за причината за проявените при рутинната проверка на автомобила през м. май 2014г. язви по повърхността на цилиндровия блок и цилинтровата глава, довели до компрометиране на връзката между тях, водещо до смесване на масло и охлаждаща течност, от значение за функционирането на двигателя. Дори някои от въпросите да не са изцяло по правилността на решението, те са некоректно поставени и не кореспондират на мотивите към обжалвания акт, което също препятства възможността за допускане на касационното обжалване по тях.
По отношение на въпросите в пункт първи от изложението, основани на разпоредбата на чл.131 и чл.133 ГПК, от значение са мотивите на въззиввия състав, че изслушаните по делото технически експертизи, чиито становища не са в подкрепа на поддържаната от въззивника теза, са назначени по искане именно на тази страна и по поставените от нея задачи. По отношение на същите въпроси следва да се има предвид даденият от въззивната инстанция отговор на доводите на въззивника, че неподаването на отговор от някой от ответниците по реда на чл.131 ГПК на депозираната искова молба с настъпване на преклузиите по чл.133 ГПК, само по себе си не е достатъчно да се приеме за доказана заявената искова претенция по основание и размер и да отпадне отговорността на ищеца от доказването й по реда на чл.154 сл. ГПК.
Последният извод на въззивната инстанция е в съответствие на трайноустановената практика на касационната инстанция, обективирана и в решението по т. д. № 1893/2013г. на 2 т. о. на ВКС, към която настоящият състав се присъединява изцяло: Разпоредбата на чл.133 ГПК не следва да се тълкува и прилага буквално, а корективно, в духа на основните начала на гражданския процес - състезателно и служебно начало -чл.7 и чл.8 ГПК, равенство на страните -чл.9 ГПК и установяване на истината -чл.10 ГПК. Съблюдаването на тези начала изисква от съда, разглеждащ иска, да осигури в равна степен възможност на ищеца и на ответника да установят твърдените от тях факти, които имат значение за правилното решаване на делото, и да им съдейства за изясняване на делото от фактическа и правна страна, за да бъдат защитени пълноценно признатите им от закона права и интереси. Буквалното тълкуване на чл.133 ГПК в смисъл, че пропускането на преклузивния срок по чл.131, ал.1 ГПК лишава изобщо ответника от процесуалното право да оспори иска и наведените от ищеца фактически твърдения, респ. да изрази становище по иска, несъмнено води до недопустимо ограничаване на правото на защита на ответника. Същевременно, подобно тълкуване създава недопустима процесуална привилегия за ищеца, който само поради липсата на своевременно направено от ответника оспорване на иска ще бъде освободен от доказателствената тежест по чл.154, ал.1 ГПК и от задължението да установи фактите, на които основава исковата си претенция. Ограничаването на правото на защита на една от страните в процеса и поставянето на насрещната страна в привилегировано положение противоречи на духа на ГПК от 2007 г. и на закрепените в него основни начала на гражданския процес.
В същия смисъл е и решението по т. д. № 898/2009 г. състав на ВКС, І т. о. на ВКС: Параметрите на спора се считат очертани едва след доклада по чл.146 ГПК; Неподаването на писмен отговор в срока по чл.131 ГПК не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по представените от ищеца доказателства; Липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл.154, ал.1 ГПК.
Последният от първата група въпроси намира своя ясен отговор в разпоредбата чл.154,ал.1 ГПК и в тази на чл.136 ЗЗП - увреденото лице доказва вредата, дефекта и причинната връзка между тях. Същевременно поставеният въпрос няма връзка с мотивите на въззивната инстанция. Неясна е неговата относимост към решаващите правни аргументи, обусловили изхода на спора. Въззивната инстанция е изложила допълнителните правни съображения, че дори ответниците да могат да отговарят на посоченото от ищцата основание, не е осъществен фактическият състав на увреждането, изразяващо се в констатирана дефектирала вещ в резултат на производствен дефект, вложени при фабричното сглобяване на двигателя, каквато причина за настъпилите увреждания на дефектната вещ не са констатирани и установени от експертите. Решаващият състав е мотивирал, че предвид липсата на установена причинна връзка между твърдения производствен дефект и настъпилите увреждания по двигателя на автомобила, отпада изцяло отговорността на двамата ответници, без да е необходимо да се обсъждат останалите доводи във въззивната жалба (кой от тях на какво основание трябва да носи отговорност и в какво качество; относно последиците за съставната вещ автомобила от вложената в нея дефектна стока-двигател; кой може да пусне в обръщение стоката; кой ответник има качеството на продавач и правата, които се гарантират на купувача-потребител по Директива 85/374/ЕИО и приравняването на производител на всяко лице което внася в общността стоки с цел продажба, отдаване под наем или лизинг ...).
Самостоятелно основание за недопускане на обжалването по последния от първата група въпроси е отсъствието на въведена към него допълнителна предпоставка, тъй като актовете на ВКС, цитирани от касатора са по други правни проблеми и не касаят посочената във въпроса разпоредба на чл.133 ЗЗП.
3/ Като трето основание за неоснователност на иска по отношение на „Лизингова къща София лизинг ЕАД е споделен изводът на първоинстанционния съд, че този ответник няма качеството на дистрибутор или на търговец по смисъла на чл.130,ал.4 ЗЗП, тъй като не той е пуснал стоката в обръщение, а това е направил вносителят и първият продавач на автомобила „С. Ф. ауто АД; че ответното дружество само е предоставило финансовата услуга по договора за финансов лизинг с ищцата и няма отношение към пускането на лизинговата стока в обръщение, което изключва неговата материална легитимация да отговаря за вредите от дефект на лизинговата стока.
По отношение отговорността на производителя „А. П. АД е възприето, че това дружество също отговаря само за вреди от вида на посочените в чл.131,ал.1, т.1 и т.2 ЗЗП, каквито не се установява да са настъпили в случая. Обосновано е, че приетите по делото технически експертизи са категорични, че двигателят на процесния лек автомобил не е имал описания в исковата молба производствен дефект, поради което липсват предпоставките, пораждащи отговорността на ответниците за вреди от дефект на стока, поради което предявените искове следва да се отхвърлят изцяло.
Поставеният от касатора като материалноправен въпрос относно качеството на „Лизингова къща София лизинг“ЕАД на търговец по смисъла на пар.13,т.2 и т.20 на ДР на ЗЗП не е обвързан с надлежно въведена допълнителна предпоставка, което е самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване по него. Същевременно съгласно разпоредбата на чл.130,ал.4, изр. последно ЗЗП стоката може да бъде пусната в обръщение само веднъж, а съгласно т.20 на пар.13 ДР на ЗЗП, „пускане в обращение е предоставянето на стока на доставчик или търговец безплатно или срещу заплащане за първи път, при което тя преминава от етапа на производство или внос към етапа на разпространение по веригата на доставката, включително съхраняване на стоката с цел продажба или дистрибуция. Формираният от въззивната инстанция фактически извод, който не се оспорва от касатора, е, че не лизингодателят „Лизингова къща София лизинг“ЕАД е пуснал стоката в обръщение, а това е направил вносителят и първият продавач на автомобила „С. Ф. ауто АД; че ответното дружество само е предоставило финансовата услуга по договора за финансов лизинг с ищцата и няма отношение към пускането на лизинговата стока в обръщение, което е достатъчно основание да се изключи неговата пасивна материалноправна легитимация да отговаря за вредите от дефект на лизинговата стока.
Не следва касационното обжалване да бъде допуснато и на въведеното от касатора директно основание - очевидна неправилност. Нито един от посочените от касатора аргументи и съображения не изпълва съдържанието на груб порок на съдебното решение по смисъла на чл.280,ал.1,т.3, предл. последно ГПК. Доводите, които касаторът излага към всеки един от формулираните въпроси по чл.280,ал.1 ГПК, са възпроизведени и обобщени отново в контекста на твърдяната „очевидна неправилност“, а двата процесуални института не са тъждествени. Очевидната неправилност подлежи на обстойно и аргументирано обосноваване от касатора, а не на служебно установяване от касационната инстанция. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите. В тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В противовес на довода за очевидна неправилност следва да се имат предвид и допълнително изложените от въззивната инстанция правни съображения - че при продажбата автомобилът е имал 24 месеца търговска гаранция по смисъла на чл.117 ЗЗП (понастоящем отменена разпоредба), която съвпада със срока на потребителската гаранция по чл.195,ал.2 ЗЗП (понастоящем отменена разпоредба), които гаранции са изтекли на 03.09.2009г. - приблизително 6 години преди да се появи твърдения от ищцата дефект на стоката, с изтичането на който срок е отпаднала и гаранционна отговорност на производителя или търговеца; че освен по линия на гаранцията, купувачът би могъл да търси защита и по общите правила на законната отговорност за продажба на вещ с недостатъци по чл.193 ЗЗД, но само срещу продавача и то ако са налице предпоставките по чл.194 ЗЗД. Обсъдено е, че в случая ищцата не твърди обстоятелства, свързани с уведомяването на продавача, от когото е закупила вещта - Лизингова къща София лизинг ЕАД, за скритите недостатъци, нито твърди последният да е знаел за тях в момента на продажбата. Даден е отговор, че преди да продаде процесната вещ на ищцата, този ответник я е придобил в изпълнение на сключения между тях договор за финансов лизинг и по изричното възлагане от самата ищца при определени от нея условия - чл.342,ал.2 ТЗ, а сред тях липсва задължение за лизингодателя да прегледа лизинговата вещ при нейното придобиване, поради което лизингодателят не може да бъде държан отговорен за недостатъците на избраната от ищцата лизингова вещ.
Разноски по делото не се присъждат.
По изложените съображения, ВКС, състав на ТК, І т. о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № 319 от 17.10.2022г. по в. гр. д.№ 94/2022г. на ОС Пазарджик.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: