ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1225

гр. София, 12.03.2026 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на дванадесети март две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 4758/2025 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Р. Б. (ПРБ), чрез прокурор при Апелативна прокуратура – София против решение № 1124 от 18.09.2025 г. по гр. д. № 344/2025 г. на Апелативен съд – София (АС – София), първи граждански състав.

Ответникът по жалба Х. Т. И. не е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не взема становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 6370 от 20.11.2024 г. по гр. д. № 893/2024 г. на Софийски градски съд, (СГС), I-9 състав в уважената част на предявения от Х. Т. И. против ПРБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ до размер на сумата от 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие незаконно обвинение за престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. с ал. 1 НК, за което наказателното производство е прекратено поради това, че деянието не съставлява престъпление с постановление от 07.10.2021 г. по ДП №1045/2020г. на 03 РУ при СДВР, пр. с вх. № 17538/2020 г. на Софийска градска прокуратура, ведно със законната лихва, считано от 24.01.2024 г. – датата на депозиране на исковата молба, до окончателното изплащане на вземането. В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска над 15 000 лв. до претендираните 50 000 лв. въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил от фактическа страна следните обстоятелства: ищецът Х. И. е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. чл. 1 НК, с постановление за привличане на обвиняем от 17.06.2020 г. по ДП № 1045/2020 г. по описа на 03 РУП - СДВР и пр. пр. № 20091/2020 г. по описа на СРП, за това, че на 16.06.2020 г. около 21 ч. в [населено място],[жк], [жилищен адрес] ет. Б, причинил на Ю. К. Л. средна телесна повреда, изразяваща се в разстройство на здравето, временно опасно за живота чрез нанасяне на удари по главата и тялото на Л. и произвел изстрели с газов револвер в областта на главата на последния; ищецът е бил задържан за периода 16.06.2020 г. - 19.06.2020 г. – или за срок от 72 часа по ЗМВР и по чл. 64, ал. 2 НПК, като мярката за неотклонение била разгледана от съда на 19.06.2020 г.; след предоставяне на медицинска документация за влошеното здравословно състояние на ищеца, с определение 19.06.2020 г. на СРС, 102 състав, по НЧД № 7560/2020 г., влязло в сила на 23.06.2020 г., съдът е оставил без уважение искането за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“, като е определена мярка за неотклонение „домашен арест“, отменена с постановление на прокурор от СГП от 18.09.2020 г. - т. е. тя е с продължителност от около 3 месеца; последвало е налагане на мярка за неотклонение „подписка“ до края на разследването по делото - за около 11 месеца и 20 дни; наказателното производство за престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. чл. 1 НК е приключило с постановление от 07.10.2021 г. по пр. пр. № 17538/2020 г. на СГП за частично прекратяване, влязло в сила на 27.05.2022 г. поради това, че деянието не съставлява престъпление. Установено е, че наказателното производство срещу ищеца е продължило по обвинението по чл. 339, ал. 1 НК – за незаконно притежание на оръжие, по което е признат за виновен по силата на одобрено от съда споразумение № 1136/01.12.2022 г. по НОХД 8832/2022 г. на СРС, в сила от 11.12.2022 г. Решаващият състав е съобразил също така, че И. не е осъждан към датата на воденото и прекратено производство по процесното обвинение, а към 2018 г. е прекарал инфаркт и инсулт, поставен му е пейсмейкър. Към 15.10.2021 г. се разболял от Ковид - 19, с усложнения, страдал от аритмия, тумор на десен максиларен синус, хроничен атрофичен гастрит, чернодробна стеатоза, язва на дванадесетопръсника, хроничен пиелонефрит и др. На ищеца е призната 78 % трайно намалена трудоспособност за срок от 3 години, с решение на ТЕЛК № 0035 от 002/07.01.2020 г., преди започване на наказателното производство. При тези данни съдът е намерил да е налице една от хипотезите на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ за ангажиране обективната отговорност на държавата за вреди причинени на граждани от действия на органите на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените юрисдикции. Позовал се на разясненията в т. 7 на ТР № 3 от 22.04.2004 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, че обезщетение за вреди се дължи и в случаите, когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението или поради това, че деянието не представлява престъпление. Споделил е изводите на СГС, че в производството са установени предпоставките от специалния състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, при които за ищеца е възникнало право на обезщетение за неимуществени вреди в резултат от повдигнатото и поддържано неоснователно обвинение. По основния спор във въззивното производство относно размера на дължимото обезщетение за търпените морални вреди е прието, такива са установяват от разпитаните по делото свидетели, чиито показания са преценени при условията на чл. 172 ГПК. Изтъкнато е, че незаконно обвиненото лице е претърпяло неимуществени вреди, изразяващи се в притеснение, напрежение, депресия и стрес от висящото обвинение, от дискредитирането му пред приятели и роднини. При определяне на размера на обезвредата са отчетени следните обстоятелства: продължителността на наказателното производство – от около 1 година и 4 месеца; задържането на пострадалия за срок от 72 часа, след което за около 3 месеца е търпял мярка за неотклонение „домашен арест“, а за остатъка от срока по разследването – от около 1 г. и 20 дни е бил с „подписка“; тежестта на обвинението - за престъпление по чл. 129, ал. 2 НК; възрастта на ищеца - 63 г., към момента на повдигане на обвинението; продължителността и интензивността на психическия дискомфорт, преживян от незаконно обвиненото лице, както и естественият страх от неоснователно осъждане; чистото му съдебно минало; ограничаването на социалните му контакти; изпадането в депресивни състояния и пиенето на успокоителни. От друга страна, в обжалваното решение не е установено наличие на пряка причинна връзка между наличните и преди наказателното производство сърдечните заболявания на ищеца и процесното обвинение, като е отречено да е налице такава връзка между последното и настъпилото влошаване на здравословното му състояние (макар да е освидетелстван с решение на ТЕЛК за 3 години с намалена работоспособност). В тази връзка е споделен извода на СГС, че не се доказва причинно-следствена връзка между хроничните заболявания на ищеца и воденото срещу него наказателно производство, доколкото съгласно приетите по делото медицински доказателства, тези заболявания са били налични още преди образуване на производството. Преценявайки в съвкупност посочените обстоятелства, при съобразяване на неблагоприятното отражение на незаконното обвинение върху психиката на ищеца и съобразно чл. 52 ЗЗД, второинстанционният съд е намерил, че справедливото обезщетение на засегнатите в случая нематериални блага възлиза на 15 000 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава.

Поставените въпроси касаят определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се основава на задължителната преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД; съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при обезщетяване на нематериалните вреди съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД; определяне размера на обезщетението при частично прекратяване на наказателното производство в хипотеза на постановена осъдителна присъда по обвинение по същото наказателно производство.

Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на задължителната съдебна практика на ВКС и ВС, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., постановките по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с тези по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (по първото питане), с решение № 50004 от 17.06.2024 г. по гр. д. № 2092/2021 г. на III г. о. на ВКС, решение № 205 от 06.11.2019 г. по гр. д. № 863/2019 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 50208 от 09.12.2022 г. по гр. д. № 1439/2022 г. на III г. о. на ВКС (по второто питане) и с постановките по т. 11 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и с решение № 34 от 15.04.2019 г. по гр. д. № 2821/2018 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 554 от 06.03.2012 г. по гр. д. № 266/2012 г. на IV г. о. на ВКС (по третото питане).

Настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение, счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение в обжалваната част – относно претендираното обезщетение на неимуществени вреди, до касационен контрол. Осъществени са предпоставки за достъп до касация по поставените първи два правни въпроси - за определянето на обезвредата в тези случаи при преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложението на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД и за съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при обезщетяване на нематериалните вреди съгласно същата разпоредба. Те обуславят изхода по делото и формират общо основание за селекция на касационната жалба, както и допълнителното основание с оглед обоснованото отклонение със сочената задължителна практика – ППВС № 4/23.12.1968 г. и установената съдебна практика на ВКС, формирана с решенията, на които страната се позовава и прилага. Затова обжалването следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на въззивния акт в обжалваната част с постановките по т. II на ППВС № 4/23.12.68 г., и тези на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с практиката на ВКС, изразена в решение № 50004 от 17.06.2024 г. по гр. д. № 2092/2021 г. на III г. о., решение № 205 от 06.11.2019 г. по гр. д. № 863/2019 г. на IV г. о. и решение № 50208 от 09.12.2022 г. по гр. д. № 1439/2022 г. на III г. о. Третото питане по изложението към жалбата ще се разгледа като касационен довод с решението по съществото на спора.

ПРБ при касационно обжалване като ответник по иск за обезщетение на вреди по ЗОДОВ е освободена от държавна такса (ТР № 7/16.11.2015 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ВКС, ОСГК).

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1124 от 18.09.2025 г. по гр. д. № 344/2025 г. на Апелативен съд – София, първи граждански състав, в обжалваната част.

Делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.