ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 633

София, 11.02.2026г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИС Р. ИЛИЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЕРИК ВАСИЛЕВ

ЯНА ВЪЛДОБРЕВАкато изслуша докладваното от съдия Вълдобрева гр. дело № 3616/2025г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор от Апелативна прокуратура-Пловдив и по насрещна касационна жалба на А. М. И., подадена чрез адв. И. В., против решение № 83 от 14.05.2025г., постановено по въззивно гр. дело № 17/2025г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното решение след потвърждаване на решение № 1360/20.11.2024г. по гр. д.№ 1485/2024г. на ОС-Пловдив, Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да плати на А. И. сумата 25 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по 354А, ал. 2, предл. 2, във вр. с ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, предл. 1 НК по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда по нохд № 6/2019 на ОС-Пловдив, ведно със законната лихва от 16.08.2023г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата над присъдените 25 000 лева до претендираните 60 000 лева.

Прокуратурата на РБ обжалва решението в осъдителната му част, като поддържа, че в тази част то е неправилно и необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и формулира въпроси, уточнени от касационната инстанция (т. 1 на ТР №1/2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС), както следва: 1. За задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички установени по делото обективно съществуващи обстоятелства и на конкретното им значения, като критерии за прилагане на принципа на справедливостта, при предявен иск за обезщетяване на неимуществени вреди, настъпили в резултат на нарушаване на правото на разглеждане и приключване на делото в разумен срок; 2. Относно съдържанието на понятието „справедливост“ и как се прилага общественият критерии за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ; 3. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва ли да се държи сметка и за икономическата среда и за жизнния стандарт на пострадалия. Според касатора въпросите са разрешени в противоречие с ППВС № 4/23.12. 1968г., ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. дело № 3/2004г. на ОСГК, ТР № 1/2001г. по тълк. дело №1/2000г. на ОСГК и с решение № 123/23.06.2013г. по гр. д. № 245/2014г. и решение № 29/16.03.2020г. по гр. д. № 1892/2019г. и двете на ІІІ ГО на ВКС.

Ищецът А. М. И. в писмен отговор, чрез процесуалния си представител, изразява становище за липса на предпоставките за допускане на решението до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба на Прокуратурата.

В рамките на преклузивния срок по чл. 287, ал. 2 ГПК И. обжалва с насрещна касационна жалба решението в отхвърлителната му част. Поддържа неправилност в тази част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира въпроси, за които счита, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1. Има ли задължение съдът да прецени всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и доводите на страните, както и да прецени правнорелевантните факти, от които произтича спорното право и да изложи логични мотиви в съдебния си акт; 2. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и длъжен ли е въззивният съд при определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД да изложи мотиви относно конкретните факти и обстоятелства, относими към душевните страдания на ищеца. По първия въпрос счита, че е налице противоречие с решение № 77/17. 03.2015г. по гр. д. № 2040/2014г. на ІV ГО и с решение № 164/17.03.2015г. по гр. д.№ 196/2014г. на ІІІ ГО, а по втория с ППВС № 4 от 23. 12.1968г. и решение № 179/09.01.2019г. по гр. д.№ 4551/2017г. на ІІІ ГО.

Прокуратурата не е взела становище по насрещната касационна жалба на ищеца.

Касационната жалба и насрещната касационна жалба са подадени в законоустановените срокове, от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд.

По предварителния въпрос относно допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира следното:

За да приеме за осъществен фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ въззивният съд е установил следното: на 23.04.2014г. по ДП №63/2014г. А. И. е привлечен като обвиняем и задържан за 24 часа, като му е извършен личен обиск и е разпитан. Първоначално е привлен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 354а, ал. 1, предл. 1-во, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 от НК; в периода от 23.09.2014г. до 27.09.2016г. е привличан още три пъти като обвиняем за извършено по-тежко престъпление-по чл. 354а, ал. 2, пр. 2, вр. ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, наказуемо с лишаване от свобода от 5 до 15 години и глоба от 20 000 лева до 100 000 лева; бил е задържан първоначално за 24 часа, след това за още 72 часа и му е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража”, която търпял 7 дни. В рамките на 11 месеца търпял мярка за неотклонение „домашен арест“ и му е наложена ПАМ „Забрана за напускане пределите на Р. Б. за период от около 2 години; от 16.01.2017г. до 11.08.2023г. търпяната мярка е „подписка“. Продължителността на наказателното преследване е 9 години, 3 месеца и 19 дни - от момента на повдигане на обвинението (23.04.2014г.) до датата на влизане в сила на оправдателната присъда (11.08.2023г.). В хода на наказателното производство ищецът 4 пъти е привличан като обвиняем; 4 пъти му е предявявано разследването и 4 пъти е внасян срещу него обвинителен акт в съда; в досъдебното производство е бил ангажиран лично за участие в процесуално-следствени действия общо 9 дни в периода от 23.04.2014г. до 04.11.2016г.; в този стадий на наказателното производство е участвал в две открити съдебни заседания във връзка с определянето на мярката му за неотклонение. В досъдебното производство, след надлежно разрешение от съда, по отношение на него са прилагани специални разузнавателни средства-подслушване на телефонните му разговори и при провеждане на оперативна беседа с него. Наказателното производство неколкократно е връщано в предходна фаза: трикратно е връщано от съда в стадия на досъдебното производство, поради допуснати съществени процесуални нарушения и двукратно е връщано от съда в предходна съдебна фаза - един път от въззивния съд на първостепенния съд и един път - от ВКС на въззивния съд, поради допуснати съществени процесуални нарушения. В съдебната фаза на производството са проведени общо 41 открити съдебни заседания, ищецът се е явил лично и с адвокат в 40 от тях; не се е явил само в едно от откритите заседания пред ВКС, където явяването му не е било задължително. По време на наказателното производство двукратно срещу ищеца са постановявани осъдителни присъди, с едната от които е постановено ефективно да търпи наказание „лишаване от свобода“ за срок от 7 години и да плати глоба 40 000 лева. С присъда №4/ 26.07.2023г. по внохд №53/2023г., след отмяна на присъдата №260011/ 01.02.2021г. по нохд №66/2019г. на ОС-Пловдив, А. И. е признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение. Оправдателна присъда по отношение на А. М. И. е влязла в сила на 11.08.2023г.

Въззивният съд е намерил за основателно оплакването на ищеца, че в хода на наказателното производство е било нарушено правото му на разглеждане на делото му в разумен срок. Съдът е счел, че обща продължителност от 9 години, 3 месеца и 19 дни съдът е неразумна, доколкото при законосъобразно провеждане на наказателното производство от органите на досъдебното производство и от съда, производството би могло да протече в съществено по-кратък срок. Същевременно съдът е отчел, че делото е било с фактическа и правна сложност, отнася се до усложнена престъпна дейност във връзка с международен трафик на големи количества високорискови наркотични вещества, прилагани са СРС, привлечени са като обвиняеми шест лица, разпитани са множество свидетели, изготвени са химически, графологични и технически експертизи, в досъдебното производство са извършени претърствания, обиски, огледи, разпознавания, очни ставки. От ангажираните в производството гласни доказателства (чрез разпит на свидетелите Й. А. и Р. А.) съдът е приел за установено, че по време на наказателното производство ищецът е търпял силни тревоги и притеснения, че ще бъде осъден за нещо, което не е извършил и ще лежи дълго в затвора, срамувал се от хората заради повдигнатите му обвинения. Страхувал се, че не може да издържа семейството си; в последните 4 години от наказателното производство заминал за Германия да работи, но бил уволняван, защото се налагало често да се прибира в България заради съдебните заседания.

За да определи справедливия размер на обезщетението, дължимо на ищеца съдът е взел предвид, че към момента на привличането като обвиняем, той бил на 38 години, неосъждан, живеел на семейни начала и имал едно дете; в края на съдебното производство той бил на 47 години с две деца; повдигнатото обвинение е за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Отчел е вида и продължителността на търпените от него мерки за неотклонение-общо 7 дни-най-тежката мярка „задържане под стража“ и 11 месеца-домашен арест“, свързана с ограничаване на правото му на свободно придвижване, възпрепятствана е възможността му да реализира трудови доходи и да се грижи за издръжката на семейството си; за период от 8 години и 4 месеца търпял най-леката мярка за неотклонение „подписка“. Необходимостта да се явява 32 пъти в провежданите открити съдебни заседания в съдебната фаза на производството му е причинило затруднения да упражнява трудовата си дейност в чужбина; в периода от 07.04.2015г. до 16.01.2017г. не е могъл да напуска границите на страната без разрешение на наблюдаващия прокурор, поради наложената му ПАМ, което също го е затруднило да реализира трудови доходи чрез полагане на труд в чужбина. Наказателното производство срещу ищеца е продължило по-дълго от необходимото, с което е било нарушено и правото на ищеца по чл. 6§1 от КЗПЧОС, като съдът е съобразил в същото време, че делото е със значителната фактическа и правна сложност, процесуално-следствените действия са провеждани своевременно, при отлагане на делото съдебните заседания са насрочвани в рамките на един месец /а през съдебната ваканция –след около 2 месеца/, провеждани са ефективни действия по събиране на доказателства, не се констатира забавено постановяване на мотивите към присъдите, както и на решенията на съда. Отчел е постановените двукратно осъдителни присъди, с едната от които е постановено ефективно да търпи наказание „лишаване от свобода“ за срок 7 години и както глоба 40 000 лева. В същото време съдът е констатирал, че не се установява ищецът да е търпял неимуществени вреди извън обичайните такива. Посочил е, че ищецът продължително време е търпял ограничение на правото му на свободно придвижване чрез мярката „домашен арест“, но е съобразил и, че през този период е бил в дома си, със своите близки, при възникналата нужда от стоматологично лечение е получил разрешение да излиза от дома си, не се твърди и не се установява да е постановяван отказ от наблюдаващия прокурор за удовлетворяване на негови молби за напускане на дома. Отчел е, че ищецът преди задържането е получавал трудови доходи като крояч и обущар – трудови дейности, които е можел да упражнява и от дома си, и да получава доходи от тях, както и липсата на данни наказателното преследване или мерките за неотклонение да са довели до увреждане на здравето му, увреждане на семейните му отношения (в течение на наказателното производство се родило второто му дете), или да е претърпял други извънредни вреди от наказателното производство. При така установеното, съдът намерил за справедливо ищецът да получи обезщетение в размер 25 000 лева, от които 20 000 лева за неимуществените вреди от незаконно повдигнатото му и поддържано обвинение за тежко престъпление и 5000 лева за вредите от нарушаване на правото му на разглеждане на делото в разумен срок. При определяне размера на обезщетението апелативният съд е съобразил и икономическата конюнктура към момента на увреждането и съдебната практика по сходни случаи.

Върховният касационен съд намира, че касационно обжалване не може да се допусне по поставения от Прокуратурата на РБ въпрос 1, тъй като той не е разрешен в противоречие с трайно установената съдебна практика. В нея е прието, че при извършено нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, следва да се вземат предвид примерно изброените от законодателя критерии, които съвпадат с тези, установени в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, а именно: общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи; следва да се вземат предвид и други обстоятелства от значение за спора. В случая въззивната инстанция е обсъдила конкретните обстоятелства при преценката си за нарушение на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС относно правото на ищеца на разглеждане и приключване на наказателното дело в разумен срок. Съобразил е и разясненията, дадени в ТР № 1/27.11.2023г. по тълк. дело № 1/2022г. на ОСГК на ВКС, като е определил глобално обезщетението за неимуществени вреди, претендирани по чл. 2, ал. 1, т. 3 и по чл. 2б ЗОДОВ, в мотивите си е обсъдил критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, като изрично е посочил каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за тях. В мотивите на въззивното решение е изложен обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени коректно.

Касационно обжалване не може да се допусне и по останалите въпроси на Прокуратурата, които макар да са обуславящи, не са разрешени от въззивния съд в противоречие с трайната и непротиворечива практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД и обстоятелствата, които съдът следва да прецени при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Според тази практика, за да определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът взема предвид данните за личността на увредения, данните за предишните му осъждания, начина му на живот и обичайната среда; тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления-умишлени или по непредпазливост; продължителността на наказателното производство, включително нарушен ли е принципът за разглеждане на делото в разумен срок; продължителността на наказателното производство; наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; има ли разгласа и публичност на обвинението; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако има трайно увреждане на здравето - каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването; обществено-икономическите условия в страната и стандарта на живот. На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД включва в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. Въззивният съд не се е отклонил, а е съобразил тези правни разрешения, като се е произнесъл в рамките на очертаните с въззивните жалби на Прокуратурата предели на правния спор и е изпълнил задължението си да извърши анализ на правнорелевантните факти и относимите за спора доказателства, поотделно и в съвкупност. В съответствие със съдебната практика, съдът е посочил кои от всички релевантни за случая обстоятелства счита за установени и за значими при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, излагайки собствени мотиви относно обстоятелствата, обуславящи възприетия от него размер, като е направил съпоставка между установените две групи обстоятелства-тези, обосноваващи по-нисък интензитет на преживените страдания и тези, обосноваващи по-висок интензитет. Съобразил е задължителната съдебна практика, че на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Съдът е присъдил обезщетение за тези болки и страдания, които са в причинна връзка с повдигнатото спрямо ищеца незаконно обвинение, поддържано 9 години, 3 месеца и 19 дни, по което той е оправдан. Преценката на въззивния съд, не е абстрактна, а е с оглед конкретната фактическа обстановка по делото. Следва да се допълни, че както ППВС № 4 от 23.12.1968г., така и ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, на които касаторът се позовава, дават общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения в различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди.

По изложените съображения касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд по касационната жалба на Прокуратурата не следва да бъде допуснато. Това от своя страна изключва възможността за разглеждане на насрещната касационна жалба на А. М. И., на основание чл. 287, ал. 4 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданко отделениеОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 83 от 14.05.2025г., постановено по въззивно гр. дело № 17/2025г. на Пловдивския апелативен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: