ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1132
Гр. София, 09.03.2026 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на девети февруари две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 2123 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 8487 от 27.03.2025 г., подадена от С. О. чрез ст. юрисконсулт К. З. при СО – р. „Подуяне“, срещу въззивно Решение № 157 от 20.02.2025 г. по в. гр. д.№ 1826/2024 г. на Софийски апелативен съд, ІІ гр. състав.
Ответникът по жалбата М. Н. М. е депозирал отговор чрез адвокат С. Х. от САК. Поддържа, че липсват основания за допускане на касационното обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски.
По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:
С въззивното решение е потвърдено Решение № 1784 от 26.03.2024 г. по гр. д.№ 6319/2022 г. на Софийски градски съд, ГО, І-13 състав, с което е признато за установено по отношение на С. О. че М. Н. М. е собственик на имот с площ 1 433 кв. м., представляващ реална част от имот с идентификатор ***, за която реална част е бил изготвен проектен идентификатор ***, а понастоящем - проектен идентификатор ***, с проектна площ от 1 433 кв. м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана, с начин на трайно ползване – за друг вид застрояване, при посочени съседи, съгласно официална скица-проект № 15-1238307 от 21.11.2023 г., издадена от СГКК София, и съгласно скица -приложение № 1 от заключението на съдебно-техническата експертиза по делото, неразделна част от решението, върху която имотът, собственост на ищеца, е изобразен с жълт цвят наклонени линии и се заключава между точки А, Б, В, Г, Д, Е и Ж.
Сезиран с въззивна жалба срещу решението по предявения положителен установителен иск, апелативният съд е обсъдил наведеното от Столична община оплакване за несъответствие на имената на носителя на собствеността според нотариален акт от 1923 г. и наследодателя на ищеца – според удостоверение за наследници. Доводът на ответника, че той не може да докаже твърдението си, че няма идентичност на лицето, записвано с вариантно име, тъй като е твърдение за отрицателен факт и поради това не подлежи на доказване, е намерен за необоснован. Отрицателният факт е нещо, несъществуващо в действителността и за него не могат да се представят позитивни доказателства. Оспорената идентичност на имена не е отрицателен факт. Ответникът е могъл да защити тезата си, ако същата би била възприета от първоинстанционния съд като валидно възражение. Тъй като същото не е своевременно направено, съдът не е приел възражението като подлежащо на доказване. Установяването на идентичността е в доказателствена тежест на ищеца, доколкото той черпи права от твърдението за наследствено правоотношение с носителя на титула на собственост в предходен момент.
За необосновано е прието и твърдението на ответника, че не следва да се зачита обстоятелството, удостоверено с Удостоверение за идентичност на лице № РОБ23-УГ2487 от 29.05.23 г. Прието е, че същото е в съответствие с множество документи, намиращи се в кориците на делото. Налице е вариантност в изписването на имената на праводателя като М. (с това име нотариусът е записал приобретателя на имота) или М. (по какъвто начин приобретателят на имота се е подписал под документа, в който е именуван М.), но същата не внася съмнение относно идентичността на наследодателя на ищеца. В акта за раждане на син на приобретателя по н. а. от 1923 г. е записано, че пред Кмета на Софийска община се е явил М. М. и е обявил раждането на сина си – Н. М.. С. М. е оставила за наследник М. М. Г.. Същият има дъщеря Г. М., обявила смъртта на баща си. Съобразено е също, че макар да е означен като квартал на София, районът на П. е бил обособен от останалата част на града и това предполага познанство между лицата, съставящи документи от порядъка на такива за раждане, смърт, прехвърляне на имущество с правещите изявления. При анализ на събраните доказателства, удостоверяващи обстоятелства, свързани с членове от семейство М., прието е, че удостоверението за идентичност следва да се зачете, а в светлината на удостоверенията за наследници, логично и безпротиворечиво се проследява родството между М. М. Г. и ищеца – негов внук. Няма съмнение и за това, че името М./М. е бащино на праводателя, а фамилията му е Г.. Косвено доказателство за съответствието е възпроизвеждането на същите имена сред родствениците на М. Г. по низходяща линия.
Идентичността на удостоверения като притежаван от М. М. Г. имот с имота, за който е отреден проектен планоснимачен номер е изследвана обстоятелствено словесно и графично от вещото лице по приетата техническа експертиза. В решението си съдът е проследил последователното преминаване на означенията на имота по различен начин и е инкорпорирал в решението си скицата на вещото лице, очертаваща имота. Последната промяна в номерацията на имота (съобразена от СГС) е заявена от вещото лице при защита на експертното заключение в открито съдебно заседание от 15.02.2024 г. В същото заседание представителят на ответника е заявил, че не оспорва заключението и е съгласен същото да се приеме. Заключението на вещо лице С. Б. е определено като пространно, обосновано и придружено с възложени да бъдат изготвени скици. Безспорно е доказано, че имотът на праводателя на ищеца към настоящия момент не е застроен. Няма спор, че той, като реално съществуващ, може да се обособи юридически и за целта е изготвен предложен проектен идентификатор.
Прието е за доказано, че към момента на приемане на ЗСПЗЗ и Правилника за приложението му, имотът не е бил със статут на земеделска земя. Твърдението, че намиращи се в близост имоти са били обект на земеделска реституция няма отношение към водения спор. Вещото лице по приетата техническа експертиза обстоятелствено е изследвало статута на заявения да бъде установен като принадлежащ на ищеца имот. Според заключението: в първоначалната редакция на стария кадастрален план съгласно разписната книга са с начин на трайно ползване „нива”, но номерата на имотите са заличени със задраскване и са нанесени по-малки имоти (приложение 2 към експертното заключение). На л. 123 от контактно копие 8177 от аерофотозаснемане от 1954 г. територията включва имоти със смесено предназначение - със земеделски и със селищен характер, като има групи застроени дворни места и разпръснати между тях обработваеми места. Според К-34-47 имот пл.№ * по стария КП попада в територия, означена като населено място. Върху основата на едромащабната топографска карта от 1956 г. е изработен общ градоустройствен план, според който 2/3 от бившия имот * попада в място за малоетажно (1-3 ет.) застрояване, а 1/3 е в градина. Вещото лице е посочило, че при смесеното предназначение на имотите (за застрояване и като дворни места) масовизация и образуване на ТКЗС е било невъзможно. Предпоставка за земеделската реституция е не само имот да има статут на земеделска земя, но и по отношение на него да са проведени колективистични или други, визирани от чл. 10 ЗСПЗЗ мероприятия. В доказателствена тежест на ответника е да докаже направеното от него възражение, че имотът е имал статут на земеделска земя, подлежаща на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Противно на това е доказано, че имотът е съставлявал празно незастроено място в рамките на града с урбанизиран характер. Това обстоятелство е подкрепено със събраните по делото гласни доказателства (по повод изследване евентуалната претенция на ищеца за придобиване на имота по давност), според които праводатели на ищеца са отдавали мястото за ползване на свои съседи като земя за засаждане на земеделски култури и цветя като празно дворно място. Прилагайки и разпоредбата на чл. 272 ГПК, САС е потвърдил като правилно първоинстанционното решение.
В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК по следните въпроси:
1. Може ли и как следва съдът да обоснове своето решение, като се позове на допустими и относими по делото доказателства, които са косвени по своя характер, но същите са в полза поотделно и на двете страни ?;
2. Как въззивният съд следва да оценява писмени доказателства (в конкретния случай разписен лист), на чийто хартиен носител са извършвани зачертавания на записи от значение за делото, без да е отбелязано нито лицето, извършило тези зачертавания, нито основанията за зачертаването ?;
3. При установяване на идентичност на имот, съгласно титул за собственост (в случая – нотариален акт), разписен лист и идентификатор, съгласно кадастралната карта и кадастралния регистър, описан в трите доказателствени източника по различен начин, без общи индивидуализиращи белези, които да послужат за отправна точка, следва ли въззивният съд да установи тази идентичност съобразно трите доказателствени източника и ако не е в състояние – как следва да се произнесе по отношение на допустимостта, относимостта и необходимостта на тези три доказателствени източника поотделно ?;
4. Как въззивният съд следва да даде правна оценка на факти, които са се осъществили в момент значително предхождащ (с около 37 години) влизането в сила на относим нормативен акт (в случая – ЗСПЗЗ) и следва ли да извърши повторна оценка на тези факти и към момента на влизане в сила на този нормативен акт ?;
5. Следва ли въззивният съд, в постановеното от него съдебно решение, да се произнесе изрично по всички наведени от въззивника във въззивната жалба възражения ?;
6. Как въззивният съд следва да тълкува експертиза, с която са събрани доказателства, които удостоверяват факти, неблагоприятни за една от страните, ако тази страна не е възразила срещу заключението й и следва ли самото неоспорване да се приема за доказателство срещу неоспорилата страна ?;
7. Следва ли извършване на правната оценка на фактите и доказателствата по спора и свързаните с нея логически съждения, въззивният съд да приложи правилата на аристотеловата логика ?
Относно първите пет въпроса се твърди, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а относно шести и седми въпрос – че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпрос № 1 от изложението. Преценката дали правнорелевантен факт по спора е доказан винаги е конкретна, като съдът може да приеме за доказан относим факт и само според събраните косвени доказателства, стига съвкупната тяхна преценка да обосновава еднозначно извод, че фактът от значение за изхода на делото е бил осъществен, в какъвто смисъл е трайно установената практика на ВКС. Въззивният съд не се отклонил от тази практика.
Въпрос № 3 от изложението не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Недвижимите имоти се индивидуализират с тяхното местоположение, граници и площ, поради което при спор за идентичност на имоти, описани по различен начин в различни документи, съдебната практика се е ориентирала към назначаване на съдебно-техническа експертиза, която да даде заключение относно тези индивидуализиращи белези, но идентичността може да се доказва с всички допустими по ГПК доказателствени средства. Като доказателствено средство, експертното заключение е предназначено да попълни делото с относими към предмета на доказване факти и обстоятелства, които съдът преценява по вътрешно убеждение при формиране на своите доказателствени и правни изводи. Правилността на направената от въззивния съд правна преценка на установените от съдебно-техническата експертиза факти не може да бъде проверявана в настоящата фаза на касационното производство.
Въпроси №№ 2, 4 и 7 от изложението също не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Тези въпроси касаят същинската правораздавателната дейност на въззивната инстанция, свързана с преценка на доказателствата и установяване на релевантите за спора факти. Извършената в тази насока преценка е от значение за обосноваността и процесуалната законосъобразност на обжалваното решение, т. е. за правилността на съдебния акт с оглед предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК касационни основания, която не подлежи на преценка в производството по чл. 288 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпрос № 5 от изложението. Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, че въззивният съд следва да изложи собствени мотиви, като дължи преценка на правнорелевантните факти след анализ на доказателствата, както и произнасяне по своевременно заявените доводи и възражения на страните. В случая, въззивният съд е обсъдил наведените в жалбата обстоятелства и направените доводи и възражения, като е приел, че доколкото е установено главното придобивно основание, сочено от ищеца, обсъждане на евентуалното придобивно основание – придобивна давност, не е било необходимо.
По въпрос № 6 от изложението също не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Според трайно установена практика на ВКС, обективирана в редица решения по чл. 290 ГПК (Решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. д.№ 408/2010 г. на ВКС, I г. о., Решение № 118 от 15.05.2012 г. по гр. д.№ 588/2011 г. на ВКС, III г. о., Решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д.№ 1814/2009 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр. д.№ 30/2013 г. на ВКС, I г. о.), в които е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 195 ГПК, аналогична на чл. 157, ал. 1 ГПК (отм.), вещо лице се назначава, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са нужни специални знания от областта на науката, изкуството, занаятите и др., каквито съдът няма. По аргумент от чл. 201 ГПК заключението на вещото лице трябва да бъде пълно, ясно и мотивирано. Експертът следва да посочи не само изводите, които прави във връзка с поставената му от съда задача, но и конкретните факти, които обосновават тези изводи. Целта на експертизата е да изнесе пред съда всички онези факти и връзки между тях, за които са необходими специални знания и по този начин да подпомогне съда при формиране на фактическите, а оттам и на правните му изводи по спора. Заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, следва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него (чл. 202 ГПК), а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. След като съдът е приел, че за изясняване на някои въпроси от предмета на делото са необходими специални знания, за които се налага назначаване на вещо лице, е длъжен и сам да следи дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано и дали отговаря на поставената от съда задача. В случая въззивният съд е съобразил така формираната практика на ВКС и е обсъдил и преценил заключението на вещото лице по приетата по делото съдебно-техническа експертиза с оглед всички събрани по делото доказателства и в съвкупност с тях. Изложил е мотиви, свързани с преценката му за годността на експертизата, като е кредитирал експертното заключение като пространно и обосновано. Наличието на практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
При извършената служебна проверка не се установяват пороци в кръга на тези по чл. 280, ал. 2 ГПК.
С оглед настоящото произнасяне касаторът следва да заплати на ответника по касация разноските, които е направил за защитата пред ВКС – сумата 6 571,33 лв., представляваща договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение за един адвокат (л. 20), която се равнява на 3 359,87 евро.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 157 от 20.02.2025 г. по в. гр. д.№ 1826/2024 г. на Софийски апелативен съд, ІІ гр. състав.
ОСЪЖДА С. О. ДА ЗАПЛАТИ на М. Н. М. сумата 3 359,87 (три хиляди триста петдесет и девет евро и осемдесет и седем евроцента) евро – разноски за защитата пред ВКС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: