ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 682

гр. София,

12.02.2026 г.

Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА

Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

ЗЛАТИНА РУБИЕВА

като разгледа докладваното от съдията Райчева гр. д. № 4285 по описа за 2025 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК

Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 105/15.07.2025 г. по в. гр. д. № 136/2025 г. на ОС – Видин, с което са отхвърлени искове по чл. 200, ал. 3 КТ.

Жалбоподателят И. Г. И., действащ чрез процесуалния си представител, излага съображения за допустимост на касационното производство и за неправилност и необоснованост на постановеното въззивно решение поради грубо противоречие с материалния закон, както и неправилна интерпретация на опосредените факти.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът „Т. Т. ООД, чрез юрк. М. Р. излагат съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 3 ГПК, приема за установено следното:

С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявеният от И. Г. И. против „Т. Т. ООД иск с правно основание чл. 200, ал. 3 КТ за осъждане на ответника за заплащане на сумата от 6250 лева - обезщетение за претърпени имуществени вреди - пропуснати ползи за периода от 19.05.2022 г. до 31.08.2022 г. в резултат на трудова злополука, настъпила на 19.05.2022г., представляваща разликата между трудовото възнаграждение, което ищецът би получил за периода от 19.05.2022 г. до 31.08.2022 г. и полученото от него обезщетение от НОИ за същия период в размер на 2900.00 лева и за претендираните от същия пропуснати ползи за периода от 19.05.2022 г. до 31.08.2022 г. от не получаване на суми от командировъчни пари в размер на 3350.00 лева.

Прието е за установено, че ищецът - жалбоподател в настоящето производство, е работил по трудово правоотношение от 04.01.2011 г. с ответника, като е заемал длъжността „международен шофьор“ с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 240 лв.

Установено е, че трудовият договор е прекратен на 25.06.2012 г. със заповед № 38/22.06.2012 г. и че на 27.10.2011 г. при изпълнение на работата, по време на курс в Р. С., ищецът е претърпял злополука, в резултат на която е претърпял травматични увреждания.

Фактът, че злополуката е призната за трудова по надлежния ред е установен от представеното по делото разпореждане № 7/03.06.2022 г. на Териториално поделение на НОИ - Видин, от което е видно, че декларираната злополука от 23.05.2022г., с при проверка на товар в ремарке работникът е попаднал между него и рампа и е получил фрактура на няколко местя на десния горен крайник е обявена за трудова злополука.

Установено е от представените ЕР на ТЕЛК и болнични листове, че жалбоподателят е ползвал отпуск по болест за периода 19.05.2022 г. до 31.08.2022 г. и не е получавал сумите в размера, който е получавал докато е бил на работа - трудово възнаграждение и командировъчни пари.

Изложени са съображения за това, че съгласно нормата на чл. 200, ал. 3 КТ за вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, работодателят дължи обезщетение за разликата между причинената вреда - неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване. Съдът е счел, че пострадалият не е допринесъл чрез проявена от негова страна груба небрежност за настъпилите вреди, поради което не следва да се намалява размера на дължимото му се обезщетение за претърпените имуществени вреди, размерът на което следва да се изчисли на база получаваното трудово възнаграждение към деня на злополуката, без в него да се включват командировъчни пари.

Въззивният съд е приел, че размерът на дължимото се от работодателя обезщетение за периода на временната неработоспособност на ищеца следва да се определи на база единствено трудовото му възнаграждение, без към него да се добавят командировачни пари, като е съобразил практиката на ВКС - т. 5 и 6 от § 1 от ППВС № 4/1968 г., и Решение № 194 от 18.06.2015 г. по гр. д. № 6546/2014 г., на IV г. о., на ВКС. Изложени са съображения за това, че командировъчните пари нямат постоянен характер, нито са точно определени по размер в трудовия договор, а зависят от редица допълнителни предпоставки, предвидени в Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина.

Въззивният съд е препратил към мотивите не първостепенния съд по реда на чл. 272 ГК където е съдът е приел заключение на вещото лице, в което вещото лице е констатирало, че изплатеното на ищеца обезщетение от НОИ за процесния период надхвърля сумата, която ищецът би получил за трудово възнаграждение за същия период. Това се установява по безспорен начин от заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Съдът е посочил, че в заключението си вещото лице е констатирало, че размерът на полученото от ищеца обезщетение по представените по делото болнични листа за временна неработоспособност за периода от 19.05.2022 г. до 31.08.2022 г., изплатено му от НОИ като чиста сума посредством преводи по банковата му сметка възлиза като общ размер на периода на сумата 2769.69 лева., а с оглед брутното трудово възнаграждение, изчислено от вещото лице в таблицата на стр. 2 от заключението, което ищецът би получил за периода от 19.05.2022 г. до 31.08.2022 г. възлиза общо на 2575.85 лева или изплатената сума от НОИ за обезщетения за временна неработоспособност за същия период е по-голяма от брутното трудово възнаграждение, което би получил ищеца за същия период. Прието е, че разликата със 193.84 лева /2769.69 лева – 2575.85 лева/ изплатени му в повече от НОИ от колкото той би получил като брутна заплата. По принцип, обаче трудовото възнаграждение се дължи и изплаща нето, след приспадане на осигурителните вноски за ДОО и ЗО и ДОД, които са за сметка на работника. Именно от това нетно трудово възнаграждение, което ищецът би получил за исковия период следва да се извади изплатеното му от НОИ обезщетение за временна неработоспособност за същия период. В този смисъл е и трайната съдебна практика. Разликата и в случая е отрицателна величина. Съгласно заключението на вещото лице нетното трудово възнаграждение, чистата сума за получаване след приспадане на удръжките за ДОД, ДОО и ЗО за сметка на работника, посочена от вещото лице в таблицата на стр. 2 от заключението, която ищецът би получил за периода от 19.05.2022 г. до 31.08.2022 г. ако е бил на работа възлиза на 1998.81 лева. Разликата е със 770.88 лева /2769.69 лева – 1998.81 лева/ изплатени му в повече от НОИ от колкото той би получил като нетна работна заплата за периода. В този смисъл на ищеца като обезщетение за временна неработоспособност от НОИ за исковия период му е изплатена по-голяма сума спрямо тази, която би получил като трудово възнаграждение за исковия период и в двата варианта – бруто и нетно.

По изложените съображения е прието, че предявените искове са неоснователни.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: дали командировъчните представляват или невъзнаграждение с постоянен характер, представляват ли командировъчните суми пропуснати ползи. Поддържа, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и основание по чл. 280, ал. 2 ГПК поради очевидна неправилност на решението. Твърди че въззивното решение е постановено в противоречие с казуалната практика на ВКС обективирана в решение № 73/10.05.2017 г. по гр. д. № 3728/2016 г. на III – г. о. и Решение № 156/29.11.2010 г. по търг. д. № 142/2010 г. на I – т. о.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато по първите два въпроса на жалбоподателя. При постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил със трайната практика на ВКС, намерила израз в. т. 5 и ППВС № 4/1968 г., както и в представените от жалбоподателя решения, както и в решение от 10.01.2012 г. по гр. д. № 1230/2010 г., IV г. о. на ВКС, съгласно която в размера на трудовото възнаграждение, което се взема за база при определяне размера на имуществените вреди, се включват всички добавки, които имат постоянен характер, какъвто характер нямат командировъчните. Прието е, че по силата на чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ трудовото възнаграждение е сбор от основното и допълнителните възнаграждения с постоянен характер, като основната заплата според легалното определение, дадено в чл. 4, ал. 1 от Наредба № 7/2007 г. за структурата и организацията на работната заплата, приета с ПМС № 4/2007 г., е възнаграждение за изпълнението на определени задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Посочва се, че допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, които се изплащат задължително, са определени с посочената наредба или с друг нормативен акт, че те са такива които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време, като основната заплата и допълнителните трудови възнаграждения образуват брутното трудово възнаграждение /чл. 3 от Наредбата/ и по силата на чл. 245 от КТ именно то се дължи от работодателя на работника/служителя. Командировъчните плащания се квалифицират като осигуряване на условията на труд при командироване. Това са допълнителни плащания, които имат за цел да покрият разноските на работника, свързани с промяната в мястото на работа, и само ако тези предпоставки са реално настъпили, поради което не съставляват пропуснати ползи ако командироването не е настъпило . Командироването става с едностранно волеизявление и е свързано с временна промяна в мястото на работа поради производствена необходимост. Съдът е отхвърлил предявеният иск с правно основание чл. 200, ал. 3 КТ, приемайки, че пострадалият не може да търси обезщетение за имуществени вреди за вреди от трудовата злополука, защото е счел, че същият е обезщетен в достатъчна степен, като правилно не е включил в размера на трудовото възнаграждение командировъчните пари. Цитираната от жалбоподателя практика е неотносима за настоящия казус.

Решението не е и очевидно неправилно. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т. е. към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, липсват доводи по очертаните хипотези.

На основание чл. 78, ал. 8 ГПК на ответника по жалба следва да бъдат заплатени от жалбоподателя разноски в размер на 102,26 евро равностойност на 200 лева за юрисконсултско възнаграждение.

Предвид изложените съображения, съдът

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 105/15.07.2025 г. по в. гр. д. № 136/2025 г. на ОС – Видин.

ОСЪЖДА И. Г. И. да заплати на „Т. Т. ООД сумата 102,26 евро разноски за процесуално представителство пред ВКС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: