ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 677

гр. София, 12.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ДОРА МИХАЙЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 3437 по описа за 2025 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, вх. № 5883/17.06.2025 г., на К. К. С., представляван от адв. Р. И., допълнена с касационна жалба, вх. № 6020/19.06.2025 г., изготвена от адв. Хр. Р., пълномощник на ищеца, срещу Решение № 74/15.04.2025 г. по в. гр. д. № 46/2025 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което, като е потвърдено Решение № 1019/28.11.2024 г., постановено по гр. д. № 1166/2021 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, са отхвърлени предявените от касатора срещу „Екотектпродукти ООД искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД поради противоречие с чл. 129, ал. 2 СК, при условие на евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД поради разрешението, дадено от Софийския районен съд по реда на чл. 130, ал. 3 СК, и при условие на евентуалност иск за обявяване на договора за покупко-продажба за недействителен като сключен във вреда на ищеца по смисъла на чл. 40 ЗЗД или при условие на евентуалност по чл. 38 от ЗЗД - за прогласяване на нищожност на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен във формата на нотариален акт № ..., том ..., рег. № .., дело № 747/2019 г. от 14.05.2019 г. на С. А., нотариус в район на действие Районен съд - Несебър, рег. № 208 на НК.

В касационната жалба от 17.06.2025 г., допълнена с касационна жалба, вх. № 6020/19.06.2025 г., изготвена от адв. Хр. Р., се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Оплакванията са, че съдът не е изследвал увреждането на интересите на ищеца към момента на сключване на договора за покупко-продажба, че не е съобразил волята на съда, дал разрешение за разпореждане с имота на основание чл. 130, ал. 3 СК, това да бъде на цена от 40 000 евро, както и че неправилно е отрекъл наличието на недобросъвестност у законния му представител, който е бил управител на търговското дружество – купувач по договора. Оспорва се решаващия извод на съда, че липсва нарушение на забраната, установена в чл. 38, ал. 1 ЗЗД. Искането е за отмяна на въззивното решение и уважаване на главния, респ. евентуалните искове.

Допускането на касационно обжалване касаторът, ищец в първоинстанционното произвоство, основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, позовавайки се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касация „Екотектпродукти ООД е депозирал отговори по касационната жалба и допълнението към нея, изразявайки становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК, приема следното – касационна жалба, вх. № 5883/17.06.2025 г., и касационна жалба, вх. № 6020/19.06.2025 г., са подадени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че с договор за покупко-продажба от 09.08.2007 г., обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № ..., том ...., рег. № ..., дело № 4503/2007 г., на нотариус рег. № 208 на НК, „Е. Е. КС“ ЕООД, представлявано от управителя К. И. С., баща на ищеца, е продало на ищеца, малолетен тогава, представляван от своята майка Ц. А. С., процесния недвижим имот, представляващ апартамент № ..., идентификатор ..., находящ се на втори етаж от сграда с идентификатор ..., целият с площ от 86, 97 кв. м., с адрес в [населено място], [община], област Бургас, почивен комплекс „Р.“ за сумата от 30 000 лева. В нотариалния акт било отразено, че цената по сделката в размер на 30 000 лева ще бъде платена на продавача от ищеца чрез дарение от неговата баба С. Г. С. в 14-дневен срок от сключване на сделката.

С влязло в сила Решение № 493197/21.09.2018 г., постановено по гр. д. № 47489/2018 г. по описа на Софийски районен съд, бракът между родителите на ищеца К. И. С. и Ц. А. С., сключен на 14.02.2005 г., бил прекратен чрез развод, като било утвърдено постигнатото между страните споразумение, съгласно което упражняването на родителските права по отношеине на детето К. било предоставено на бащата, при който било определено и неговото местоживеене. Въззивният съд приел за безспорно, че до смъртта си на 01.05.2021 г. бащата на ищеца изпълнявал поетите по отношение на него задължения за грижи и издръжка, като ищецът живял при него.

С молба, подадена до Софийски районен съд на 25.03.2019 г., бащата на малолетния към този момент К. К. С. поискал разрешение по чл. 130, ал. 3 СК за продажба на недвижими имоти собствени на детето, а именно: на процесния апартамент № .., както и на поземлен имот с идентификатор ..., находящ се в [населено място], общ. Т., обл. Л., ведно с посторените в този имот двуетажна жилищна сграда, други сгради и подобрения. Молбата до съда била мотивирана по следния начин - малолетният К. бил поверен на грижите и издръжката на своя баща, който към 2019 г. бил вече на 69 години, пенсионер и инвалид, а К. бил записан като редовен ученик в VI клас в Англо - Американското училище в [населено място] и за обучението му в периода 2018 г. – 2021 г. следвало да бъдат заплатени такси в общ размер на 89 733 евро. Изложено било още, че детето било редовен ученик в това училище от 2010 година и преместването му в друго училище би съставлявало трудност за детето, а доходите на бащата и спестяванията му, с които до момента покривал нуждите на детето, били недостатъчни за заплащане на обучението му. Посочено било, че за имотите били сключени предварителни договори за продажбата им на обща стойност 70 000 евро. В представеното към молбата по чл. 130, ал. 3 СК удостоверение от м. 02.2019 г. от Англо -Американското училище в [населено място] било отразено, че от 2010 г. всички такси и разноски за обучението на детето К. били заплащани от неговия баща, а дължимите такси до края на обучението за VI, VII, VIII и IX клас били общо в размер на 89 733 евро. Към молбата били представени и предварителни договори за процесния апартамент и за имота в [населено място]. В предварителния договор за апартамент ..., сключен на 28.02.2019 г. между К. И. С., ЕГН [ЕГН], в качеството му на баща и законен представител на малолетния тогава ищец, и ответника „Екотектпродукти“ ООД, представляван от управителя и едноличен собственик на капитала, К. И. С., ЕГН [ЕГН], била посочена цена от 40 000 евро. Уговорено било, че договърът се сключва под условие – ако бъде получено разрешение за продажбата от Софийски районен съд, като купувачът следвало да заплати на продавача задатък в размер на 10 % от цената по предварителния договор в размер на 40 000 евро в деня, в който му бъде представено разрешение от Софийски районен съд. В противен случай страните се съгласили договорът да се счита за автоматично прекратен. По делото липсвал спор, че плащане на уговорения задатък не било извършено.

С Решение № 107316/07.05.2019 г. по гр. д. № 17448/2019 г. СРС разрешил на основание чл. 130, ал. 3 СК на К. К. С., ЕГН: [ЕГН], действащ чрез своя баща и законен представител К. И. С., да продаде недвижимите имоти, посочени в молбата до районния съд, между които и апартамент 11. Въззивният съд констатирал, че в решението на СРС не били посочени нито цената, на която да се извърши продажбата, нито купувачът.

Разпореждането с имота било извършено с договор за продажба от 14.05.2019 г., оформен с нотариален акт № ..., т. ..., рег. №..., дело № 747/2019 г. на нотариус №208, като ищецът К. К. С., ЕГН: [ЕГН], действащ чрез законния си представител К. И. С., прехвърлил на „Екотектпродукти“ ЕООД, представлявано от едноличния собственик на капитала и управител на дружеството К. И. С., правото на собственост върху процесния имот за 45 365 лева. В нотариалния акт било отразено изявлението на законния представител на ищеца, че тази сума била преведена на продавача по банков път.

Въззивният съд констатирал, че с нотариален акт за покупко -продажба на недвижим имот № ..., том ..., рег. № ..., дело 260/21.05.2019 г. на нотариус с № 337, бил продаден за сумата от 9 000 лева и недвижимият имот в [населено място]. Купувач било отново дружество с управител бащата на ищеца, който бил и едноличен собственик на капитала на купувача.

От извлечение от банкова сметка на бащата на ищеца апелативният съд установил, че приживе той превеждал суми по сметка на Англо - Американското училище, в което учил ищецът, като от 01.01.2019 г. до смъртта си на 01.05.2021 г. в периода след продажбата на процесния имот бащата превел по сметка на училището сумата от общо 67 625, 23 лв., равностойни на 34 576,23 евро. Въз основа на удостоверение от 01.10.2024 г., издадено от това училище, въззивният съд приел, че сумите за обучението на К. К. С., който към момента на издаване на удостоверението бил ученик в X. (последен) клас, дължими след 01.05.2021 год. и към момента на издаване на удостоверението, били платени от бащата К. И. С., като нямало неплатени суми за обучението на К. К. С..

При мотивиране на правните си изводи апелативният съд възприел съображенията на първоинстанционния съд, че бащата на ищеца положил грижата на добър стопанин и действал в интерес на детето, като вложил средствата от продажбата на процесния имот в скъпоструващото му образование. Касаело се не за основно жилище, а за ваканционен имот, и преценката на бащата на малолетния ищец да вложи полученото от продабжата в образованието му е счетена за правилна. Съдът по чл. 130, ал. 3 СК бил обосновал същия извод, поради което разрешил продажба. В решението не била посочена цена, на която имотите да бъдат продадени, поради което посочената в предварителния договор цена не била според въззивния съд релевантна за даденото разрешение. Изразходваните от бащата на ищеца суми за образованието му надвишавали цената по договора, а общият размер на платените училищни такси надвишавал в пъти цената по предварителния договор.

Въззивният съд приел, че при сключване на процесния договор не били нарушени чл. 129, ал. 2 СК и чл. 130, ал. 1 СК, защото продажбата била извършена по предвидения в чл. 130, ал. 3 СК ред след разрешение от съда, в което не била посочена минимална продажна цена. Конкретизирал е, че цената, на която бил продаден апартаментът, се равнявала на данъчната оценка и очевидно била получена и разходвана в полза на ищеца. Допълнил, че разпоредбата на чл. 129, ал. 2 СК в случая била неприложима, защото законодателят предвидил по-силна форма на защита на малоленните и непълнолетните от назначаването на особен представител, а именно разрешение за извършване на сделката от съдия от районния съд. Бащата бил заплатил изцяло училищните такси на ищеца, поради което и при липса на доказателства за обратното следвало да се приеме, че сумата, получена от продажбата, била изразходвана в полза на детето, а целта, поради която съдът разрешил сделката, била постигната. Посочил е още, че ищецът не ангажирал доказателства за действителната пазарна цена на имота към датата на разпореждането, а и не твърдял да има разлика между продажната и действителната пазарна цена.

При мотивиране на правните си изводи по евентуалния иск за нищожност на договора поради нарушение на забраната по чл. 38 ЗЗД въззивният съд посочил, че ограничението в посочената правна норма било въведено за защита интересите на представляваната страна - в същия смисъл била и забраната представителят да договаря във вреда на представлявания, уредена в чл. 40 ЗЗД. Апелативният съд отрекъл сделката да е във вреда на представлявания, защото, както получената от нея цена, така и суми, в пъти надвишаващи същата, от порядъка на около 80 000 евро, били заплатени от законния представител на ищеца и за образованието му в Англо - Американското училище, където годишните такси били около 21 000 - 23 000 евро. Недоказано било наличието на уговорка във вреда на представлявания. Нещо повече - за извършване на сделката било получено задължителното според чл. 130, ал. 3 СК разрешение от районния съд, поради което извод, че сделката не била в интерес на представлявания, бил изключен. Доброто образование по-пълно задоволявало интересите на ищеца от притежаването на ваканционен имот в [населено място], както бил преценил и съдът в охранителното производство. Доказателства за наличие на сговор във вреда на представлявания липсвали. Въззивният съд допълнил, че не била налице хипотезата договаряне със себе си, защото тя касаела случаи, в които представителят договарял със себе си, а в обсъждания казус представителят договарял с трето юридическо лице, управлявано от представителя, като интересите на малолетното дете, представлявано от законния си представител, били защитени чрез разрешението на съда.

По възраженията във въззивната жалба апелативният съд приел, че от доказателствената по делото било несъмнено установено, че единствено бащата на ищеца е заплащал сумите за неговото образование, като от представеното от училището удостоверение било видно, че няма неплатени такси, дължими след смъртта на бащата на 01.05.2021 година. От представеното извлечение от банкова сметка на бащата на ищеца въззивният съд установил значителни плащания в полза на училището след извършване на процесната сделка, а доказателства майката на ищеца някога да е извършвала плащания за такси в полза на училището липсвали. Обстоятелството, че платените от бащата такси били на стойност, по-висока от получените от процесната продажба парични средства, било показателно за факта, че освен тези пари, бащата вложил и други собствени парични средства за гарантиране на доброто образование на детето.

Позовавайки се на разрешенията, дадени с Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по тълк. дело №5/2014 г. на ОСГТК, т. 1 и т. 3, въззивният съд е приел, че липсва както обективният критерий сделката да във вреда на представлявания, така и субективният критерий – наличие на недобросъвестност и осъзнаване от бащата на ищеца в качеството му на представител по закон при сключване на договора, че той действа във вреда на представлявания. Неустановено било към момента на продажбата бащата на ищеца, който тогава бил на 69 години, като е гледал и извържал сина си, да е разполагал с достатъчно средства от други източници, позволяващи му без парите, получени от процесната продажба, да може без затруднения да заплати дължимите за образованието на ищеца такси. Допълнил е, че недобросъвестността не се предполага. От доказателствата по делото бил възможен единствен извод - че поради намалени финансови възможности на бащата (пенсионер и човек с увреждания) продажбата на имуществото на детето била наложителна именно с цел охраняване на интереса на малолетия, като се обезпечи възможността да продължи и завърши обучение в престижно учебно заведение. Въззивният съд е приел, че субективният критерий бил изключен, тъй като за наличието му било необходимо и представителят, и лицето, с което той договаря, да осъзнават, че договорът обективно уврежда представлявания. Такова осъзнаване в случая било невъзможно, тъй като правилото на чл. 40 ЗЗД било неприложимо спрямо органното представителство на търговско дружество, което следвало от разясненията, дадени в т. 2 от ТР № 3/15.11.2013 г. по т. д. № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд се е позовал на Решение № 232/16.11.2018 г. по гр. д. № 3745/2017 г. на ІV ГО, Решение № 23/14.04.2020 г. по т. д. № 950/2019 г. на ІІ ТО, Решение № 50095/23.02.2023 г. по т. д. № 455/2021 г. на ІІ ТО, като е посочил, че волеизявлението на органния представител не представлява действие на лице, различно от представлявания, респ. външно изразената воля на органния представител спрямо третите лица не била същинско представителство, основано на представително правоотношение, а представлява представителна функция, част от законовата компетентност на органите на юридическите лица. По тези съображения е намерил за неоснователни доводите за нищожност на договора за продажба поради нарушение на чл. 38 ЗЗД. В случая договаряне сам със себе си било невъзможно, доколкото страна по процесната сделка било юридическо лице, а органното представителство не включвало упълномощаване.

При тези мотививи решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на исковете за нещожност – главен и евентуални – е потвърдено.

Касаторът поддържа в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Налице ли е обективният елемент от факктическия състав на чл. 40 ЗЗД, когато бащата, законен представител, е подал молба по чл. 130, ал. 3 СК за продажба на недвижими имоги, към която молба е приложил предварителни договори за покупко-продажба с посочена цена, която е почти три пъти по-висока от цената, на която са извършени действителните раздпоредителни сделки след като е получено разрешение от компетентния съд, което разрешение е дадено при преценка на посочената продажна цена в представените предварителни договори, които също са подписани от бащата – законен представител на продавача и управител и едноличен собственик на капитала на купувача?“;

2. „Налице ли обективният и субективният елемент от фактическия състав на чл. 40 ЗЗД, когато договор за покупко-продажба, чието сключване е разрешено при условията на чл. 130, ал. 3 ЗС, и разрешаващият съд е извършил преценката на база представен предварителен договор за покупко-продажба с опредлена цена, подписан от бащата – законен представител на продавача и управител и едноличен собственик на капитала на купувача, е сключен от същото лице като законен представител на двете страни, а именно законен представител на малолетно лице продавач, от една страна, и законен представител и едноличен собственик на капитала на търговското дружество купувач, от друга, като е продал процесния имот на цена, два пъти по-ниска от посочената в предварителния договор, представен пред разрешаващия съд?“;

3. „В хипотеза, в която договр за покупко-продажба е сключен от едно и също лице като законен представител на двете страни, а именно законен представител на малолетно лице продавач, от една страна, и законен представител, управител, на търговско дружество купувач, от друга, приложими ли са постановките на ТР № 3/15.11.2013 г. по т. д. № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което към органното представителство на търговските дружества при сключване на търговска сделка от едно и също лице като органен представител по силата на закона на две търговски дружества забраната на чл. 38, ал. 1 ЗЗД не се прилага?“;

4. „Налице ли е увреждане на интересите на детето при договаряне сам със себе си, ако неговият баща е бил негов законен представител и същевременно законен представител на дружество, на което е продал имот, собственост на детето, при различни от посочените от бащата критерии за допускане на разрешение на продажбата на имота по реда на чл. 130, ал. 3 СК?“;

5. „Длъжен ли е съдът, сезиран с иск по чл. 40 ЗЗД относно сделка, сключена от малолетно дете чрез негония законен представител по реда на чл. 130, ал. 3 СК, да извърши самостоятелна преценка дали интересът на детето е спазен или е обвързан от предварителната преценка на районния съд, извършена в хода на охранителното производство по чл. 130, ал. 3 СК, и достатъчно ли е да се установи спазването на законоустановения ред за сключване на сделка с имущество – собственост на малолетно или непълнолетно леце, за да се приеме, че сделката не уврежда представлявания, доколкото извършването й е разрешено от съда в производството по реда на чл. 130, ал. 3 СК?“;

6. „Налице ли е договор, сключен при неизгодни условия за представлявания като проявна форма на увреждане по смисъла на чл. 40 ЗЗД, когато реализираната продажна цена от разпоредителната сделка с предмет имущество, собственост на малолетно или непълнолетно лице, извършването на която е разрешено от компетентия районен съд по реда на чл. 130, ал. 3 СК, е значително по-ниска (почни два пъти) от предварително уговорената цена по предварителен договор, представен пред съда в производството по реда на чл. 130, ал. 3 СК?“;

7. „Налице ли е „сигурно настъпване на вреда“ по смисъла на чл. 40 ЗЗД от сделка, сключена от малолетно дете чрез неговия законен представител по реда на чл. 130, ал. 3 СК, чиято основна цел е обезпечаване образователните нужди на детето – члез влагане на средствата от сделката в него, при твърдяна финансова затрудненост на родителя, комуто са предоставени грижите и издръжката на детето, когато сделката е сключена при значително по-ниска цена от установената обща стойност на дължимите такси към учебното заведение, в което детето е редовен ученик, обезпечаващи образованието на детето само за няколко учебни години, отчитайки, че в молбата за разрешаване сключването на сделката в производството по чл. 130, ал. 3 СК е посочено, че преместването на детето в друго училище би създало за него огромно затруднение?“;

8. „Постигането на основната цел, с оглед на която е разрешено сключването на разпоредителна сделка с акт на съда по чл. 130, ал. 3 СК, чрез допълнително влагане на лични средства от бащата на малолетния продавач изключва ли обективната сигурност за настъпване на вредата за представлявания, когато в производството по чл. 40 ЗЗД не се установи към датата на разрешаване на продажбата бащата и законен представител на малолетния продавач да е разполагал със средства от други източници, позволяващи постигане на целта в интерес на детето, с оглед на която е поискана и разрешена продажбата?“;

9. „Установяването на субективния елемент от фактическия състав на недействителността по чл. 40 ЗЗД, изразяващ се в недобросъвестност на представителя и на насрещната страна по договора, изсква ли те двамата да осъзнават, че сключеният договор обективно уврежда представлявания, когато едната страна е юридическо лице, участващо в сделката чрез своя управител, който е и представител на насрещната страна – съконтрахент по сделката, или е достатъчно осъзнаване за увреждането да се формира само при общия представител на страните по сделката?“;

10. „Приложими ли са постановки на ТР № 3/15.11.2013 г. по т. д. № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС по отношение на договор, сключен от едно и също лице, действащо като законен предстгавител на двете страни по сделката, когато едната страна е малолетно лице и участва в сделката чрез своя родител и законен представител, който е и едноличен собственик на капитала и управител на насрещната по сделката страна – юридическо лице ?“;

11. „Спазен ли е интересът на детето по смисъла на чл. 129, ал. 2 СК в хипотезата на сделка, сключена с разрешение на компетентния районен съд по реда на чл. 130, ал. 3 СК, реализираната продажна цена от която е значително (почти два пъти) по-ниска от уговорената цена в предварителен договор между същите страни, сключен под условие, че извършването на сделката ще бъде разрешено от съда?“;

12. „При извършване на сделка от малолетен, представляван от законния си представител – негов баща, която сделка е разрешена от съда с акт по чл. 130 СК, в който не са посочени съществените условия на сделката, вкл. и цена, представителят освобождава ли се от задължението му по закон да осъществи представителната власт с грижата на добър стопанин, като продаде имота на възможно най-добрата цена, която може да се постигне (при отчитане на факта, че цената по предварителния договор е постижима за пазара цена) или поне на средната пазарна цена за имоти със сходни характеристики, и може ли да се приеме, че с решението по чл. 130 СК тази преценка е извършена от съда?“;

13. „Влагането на получените средства от извършена продажба с предмет имущество на малолетно дете за целите, за които е поискано и разрешено нейното осъществяване от компетентния районен съд в охранително производство по чл. 130, ал. 3 СК, т. е. изпълнението на основната цел, поради която е дадено разрешението, освобождава ли законния представител на малолетния продавач от задължението му по закон да осъществи представителната власт с грижата на добър стопанин, като продаде имота на възможно най-добрата цена, която може да се постигне (при отчитане на факта, че цената по предварителния договор е постижима за пазара цена) или поне на средната пазарна цена за имоти със сходни характеристики, и това само по себе си води ли до извод, че е действал в интерес на представлявания?“;

14. „Допълнителното влагане на лични средствата от бащата на малолетния продавач (извън средствата, получени от продажбата на неговото имущество, извършена с разрешение на съда по чл. 130, ал. 3 СК) освобождава ли го в качеството на законен представител на малолетния продавач от задължението му по закон да осъществи представителната власт с грижата на добър стопанин, като продаде имота на възможно най-добрата цена, която може да се постигне (при отчитане на факта, че цената по предварителния договор е постижима за пазара цена) или поне на средната пазарна цена за имоти със сходни характеристики, и това само по себе си води ли до извод, че е действал в интерес на представлявания?“;

15. „Когато компетентният съд е сезиран с искане по чл. 130 СК, към което са ангажирани доказателства за цената на бъдещата сделка, тя от значение ли е за неговата преценка и следва ли сделката да се осъществи на същата или на по-висока цена, ако в решението цената, за която е дадено разрешението, не е посочена?“;

16. „Може ли да се приеме, че разрешението на компетентния районен съд по чл. 130 СК замества съгласието на представлявания малолетен продавач по смисъла на чл. 38 ЗЗД, още повече като се има предвид, че в това решение не е посочен купувачът по разрешената сделка, и това решение по чл. 130 СК представлява ли предвидена от законодателя „по-силна форма на защита“ от съгласието на малолетния продавач, което може да бъде дадено от другия родител? Съгласието на малолетния по смисъра на чл. 38 ЗЗД може ли да бъде дадено от компетентния районен съд с акт по чл. 130, ал. 3 СК?“;

17. „В хипотезата, когато малолетното лице продавач е представлявано от своя баща и законен представител, който се явява законен представител на купувача – юридическо лице, налице ли е договаряне сам със себе си от страна на законния представител на двете страни?“.

Касаторът се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че въпросите са решени в противоречие с ТР № 5/2014 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС (от първи до девети въпрос), ТР № 3/2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС (от първи до четвърти въпрос, като и десети въпрос, за който се твърди да е решен и в противоречие с Решение № 118/15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г. по описа на ВКС, I ГО).

По останалите въпроси жалбоподателят иска достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че произнасянето на ВКС по тях би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Касаторът моли обжалваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

От всички поставени въпроси единствено тези по пункт 3, 5, 9, 10 и 17 отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и обуславят решаващите изводи на въззивния съд. Останалите въпроси се сведат до касационно оплакване за необоснованост на решението. Те са от значение правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, поради което не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение – арг. от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Отговорът на първи, втори, шести, седми, осми и единадесети въпрос предполага извършване на анализ на събраните по делото доказателства и преценка на конкретните обстоятелства към момента на сключването на договора за продажба така, както е процедирал и въззивният съд. Четвъртият въпрос е основан на хипотеза, каквато апелативният съд не е приемал за установена. Нещо повече – видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е изключил да е налице „договаряне сам със себе си“, посочвайки, че при сключване на договора законният представител на малолетния продавач, действал и като органен представител на дружеството купувач, е изразил (за приобретателя) не своя воля, а волята на юридическото лице, което по закон представлявал. Въпросите по пункт дванадесети, тринадесети, четиринадесети и петнадесети се свеждат до оплаквания за необоснованост на въззивното решение и начинът, по който те са формулирани, изразяват становището на касатора, че имотът е продаден на цена, по-ниска от постижимата към момента на сключване на договора. Съгласно задължителните постановки на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, в производството по селекция на касационните жалби е недопустимо да се извърши проверка дали въприетата от въззивния съд фактическа обстановка, а именно уговорената в прекратения предварителен договор продажна цена, двукратната разлика в цената по двата договора и съответствието между данъчна и продажна цена на имота – се базира на събраните доказателства. В частта относно съществувалата възможност за продажба на имота на по-висока цена въпросите не съответстват на мотивите в обжалваното решение, тъй като въззивният съд не е изследвал сравнението между средните пазарни цени и стойността на престацията срещу прехвърленото право на собственост. Въпросът може ли да се приеме, че разрешението на компетентния районен съд по чл. 130 СК замества съгласието на представлявания малолетен продавач по смисъла на чл. 38 ЗЗД, поставен двукратно в пункт 16, не покрива общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е съобразен с мотивите на обжалваното решение. Въззивният съд е приел, че доколкото в случая бащата на малолетния продавач е бил органен представител на дружеството купувач съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с ТР № 3/2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, забраната на чл. 38, ал. 1 ЗЗД била неприложима, поради което не е обосновавал извод налице ли е съгласие на представлявания продавач в смисъла на посочената разпоредба.

Въпроси трети, десети и седемнадесети, които обуславят решението, имат идентично смислово съдържание и са решени от въззивния съд в съответствие със задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 3/2013 г., ОСГТК, съгласно които органният представител, чрез който юридическото лице влиза в правоотношения с трети лица, прави не свое волеизявление, а волеизявление, принадлежащо на юридическото лице, и тъй като не са налице действия, извършени от лице, различно от представлявания, ограничението на представителната власт на представителя по чл. 38, ал. 1 ЗЗД в тези случаи не намила приложение. Разяснено е още, че разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД визира субектно ограничение на валидно възникнало представителство и касае сделка, сключена въз основа на изразена чужда воля, каквато в разглежданата хипотеза въззивният съд е открекъл да е налице. Приетото от него е в пълно съответствие както с цитирания тълкувателен акт, така и с практиката на ВКС, която настоящият състав напълно споделя, намерила израз в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 195 от 31.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 622/2020 г., IV ГО, и посоченото в него Решение № 535/13.09.2010 г. по гр. д. № 1224/2009 г., ІV ГО, съобразно които в договор, по който малолетното лице е страна, негова воля не се съдържа, а се съдържа воля единствено на законния му представител, който не е страна по договора. В тези хипотези волята на малолетния продавач по силата на закона е заместена от воля на друг правен субект – законния му представител (арг. от чл. 3, ал. 2 ЗЛС). По тези съображения следва да се приеме, че отсъства допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В съотвествие с практиката на ВКС е и разрешението, дадено от въззивния съд, по пети и девети въпрос. В Решение № 122 от 22.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4190/2017 г., I ГО, както и постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение № 3 от 5.01.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 6203/2015 г., I ГО, практика, която напълно се сподея от настоящия съдебен състав, е прието, че преценката за интереса на нееспособния винаги се извършва в контекста на конкретната разпоредителна сделка, включително в хипотеза, при която тази преценка се извършва в исков процес при възникнал спор за законосъобразността на дадените по реда на чл. 130, ал. 3 СК разрешения. Разяснено е, че съответствието на всяка една от сделките с интересите на недееспособния обхваща данните за притежаваното от него имущество към момента на даване на разрешение за разпореждането, както и конкретните му нужди към този момент. Само ако предмет на разпореждане с една сделка, т. е. в един и същи момент, е цялото имущество на поставеното под запрещение лице, съдът следва да извърши преценка дали подобен вид разпореждане е в интерес на прехвърлителя. Пояснено е още, че последваща преценка в общ исков процес може да се извърши, но само досежно съответствието с интересите на прехвърлителя от извършването на всяка една от сделките поотделно. Преценката следва да бъде извършвана с оглед особеностите на конкретния случай както по отношение на нуждите, за удовлетворяването на които се поддържа, че е необходимо извършването на разпореждането, така и с оглед особеностите на разпореждането с имущество, което се иска да бъде разрешено, но винаги при отчитане интереса на недееспособния, който трябва да е безусловно и по категоричен начин установен. Мотивите на въззивното решение обосновават наличието на предпоставките по чл. 130, ал. 3 СК, като е прието, че разходването на сумата от продажбата на ваканционния имот за образование на детето в престижно учебно заведение е в негов пряк интерес, който не е установено да е накърнен. В съответствие с разрешенията в Решение № 1 от 27.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1471/2017 г., III ГО, е както приетото от въззивния съд, че законният представител на малолетния продавач е бил длъжен да действа в интерес на детето и след като е бил овластен да продаде недвижимото имущество без други указания, е следвало да стори това с грижата на добър стопанин при договоряне на цената, така и изводът, че продажната цена като величина не е единственият критерий за увреждане, и че не всяко разминаване в договорената по данъчна оценка цена и реалната стойност на имота предпоставя извод за сговаряне във вреда на малолатния. В мотивите на решението се съдържа отговор на въпроса дали договорът е сключен във вреда на ищеца, като въззивният съд е отчел установените обстоятелства, свързани с интереса на детето и съображенията на законния му представител да го сключи. Съобразно приетото в посочената съдебна практика е и изводът на въззивния съд, че в хипотезата на чл. 40 ЗЗД недобросъвестността не се предполага, а подлежи на доказване. Несъгласието на касатора с анализа на установените факти по спора, е оплакване за необоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Наличието на съдебна практика по обсъжданите въпроси, включително по част от тях със задължителен за съдилищата характер, която не се налага от промяна или осъвремененяване, изключва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване.

Атакувното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и предвид заявеното искане на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноските за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 1 533, 88 евро, равностойни на 3 000 лева, изчислени при прилагане на фиксирания валутен курс на българския лев към еврото - 1 EUR = 1,95583 BGN, и математическото правило за закръгляване.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 74/15.04.2025 г. по в. гр. д. № 46/2025 г. по описа на Апелативен съд – Бургас.

ОСЪЖДА К. К. С., ЕГН [ЕГН], да заплати на „Екотектпродукти” ООД, ЕИК:[ЕИК], 1 533, 88 евро (хиляда петстотин тридесет и три евро и 88 евроцента) - разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.