ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 876

гр. София, 26.10.2023 г.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и трета година, в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : Р. Б.

ЧЛЕНОВЕ : ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ

А. Н.

разгледа докладваното от съдия Младенов ч. гр. д. № 965 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, съдът взе предвид следното :

Производството е по чл. 274, ал. 2, във връзка с чл. 286, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Дика“ЕООД, чрез пълномощника му адв. а. Д. О. от АК Хасково, против разпореждане № 584 от 25.04.2023 г. по т. д. № 535/2021 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е върната касационната жалба на дружеството с вх. № 2815/07.04.2023 г. против постановеното по същото дело решение № 414/29.08.22 г., на основание чл. 286, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

В частната жалба се твърди, че обжалваното разпореждане подлежи на касационно обжалване, тъй като не попада в изключението на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като предмет на търговското дело е един иск с цена над 20 000 лв., а не два отделни обективно съединени иска, всеки от които с цена под тази сума. Изложено е, че в противоречие с процесуалния закон въззивният съд неправилно е приел, че макар в обжалваното пред него първоинстанционно решение искът да е бил разгледан като един, предявените искове са два, тъй като щетите, предмет на исковата претенция са различни по произход, съответно за 16 000 лв., представляващи обезщетение за вреди, произтичащи от липсващи материални ценности, и за сумата от 10 000 лв.- от липсваща касова наличност. Оттам е направил неправилния извод, че доколкото цената на всеки от обективно съединените искове поотделно не надвишава прага на касационна обжалваемост на решенията по търговски дела по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Наведен е довод, че обезщетението за имуществени вреди от различните фактически действия на управителя на дружеството с ограничена отговорност се претендира на едно и също правно основание - неговата законова отговорност по чл. 145 от ТЗ за обезщетяване на вредите, причинени в резултат на дейността му по управление на дружеството. Формулирано е искане за отмяна на обжалваното разпореждане и за връщане на делото на въззивния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по администриране на касационната жалба.

Ответникът по частната жалба С. К. Т. оспорва нейната допустимост и основателност. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 276, ал. 1 от ГПК, с позоваване на чл. 274, ал. 4 от ГПК, твърди, че същата е недопустима и следва да бъде оставен без разглеждане, тъй като решението, срещу което е насочена върнатата касационна жалба не подлежи на касационно обжалване. Моли съда, да остави жалбата без разглеждане като недопустима.

Частната жалба е подадена в процесуално - преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт, обжалваем по реда на частното производство, от надлежно легитимирано лице, с правен интерес от неговото обжалване.

Неоснователно е възражението на ответника за недопустимост на частната жалба. Доколкото предмет на обжалване е разпореждане, постановено от апелативен съд по администриране на касационната жалба, и като процесуален резултат е постановено при упражняване на правомощието му по чл. 286, ал. 1, т. 3 от ГПК, по естеството си то не е касационно, поради което е извън приложното поле на чл. 274, ал. 4 от ГПК.

По съществото на частната жалба, настоящият състав намира следното:

За да върне като недопустима касационната жалба, с обжалваното разпореждане Пловдивският апелативен съд е приел, че с потвърденото от него първоинстанционно решение са предявени обективно съединени частични искове, в общ размер от 26 000 - частично от общо 443 398.42 лв., съответно за сумата от 16 000 лв., частично от 201 379.42 лв., представляваща обезщетение за липсващи материални ценности и 10 000 лв. - частично от 242 019 лв. - липсваща касова наличност, като цената на всеки един от тях е под 20 000 лв., откъдето е направил извод, че въззивното решение не подлежи на касационен контрол.

Трайна е съдебната практика, че касационната обжалваемост на въззивните решения с оглед минималния праг по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, се преценява не съобразно сбора от цената на обективно съединените искове, а предвид цената на всеки от тях поотделно, която при исковете за парични вземания се определя от размера на търсената сума (чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК).

При горните данни, с оглед мотивите на обжалвания съдебен акт и доводите на частния жалбоподател, спорът се концентрира върху въпроса дали по делото е предявен един иск за обезвреда по чл. 145 от ТЗ, частично предявен за сумата от 26 000 лв., или два обективно съединени иска за парични вземания, частично предявеният размер на всеки един от които не надвишава прага на касационна необжалваемост на решенията по търговски дело от 20 000 лв., уреден в чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Специалната имуществена отговорност на управителя на ООД за т. нар. „управленски деликт“ (а не същински такъв) произтича от съществуващите между него и капиталовото дружество два вида правоотношения - договорно и органно (така решение № 14 от 29.04.2009 год. по т. д.№ 669/2008 год. състав на І т. о.), като делото несъмнено е търговско (определение № 329 от 26.07.2022 г. по ч. гр. д. № 378/2021 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС; определение № 298 от 13.07.2022 г. по ч. т. д. № 1497/2022 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС и мн. други).

Фактическият състав на увреждането включва не само противоправно поведение под формата на действие или бездействие, но и специфичното имуществено благо, в накърняване на корпоралната цялост, или в липсата на което се изразява намаляването на имуществото на увредения. Затова, претенцията за репарирането на такива вреди може да бъде предявена и с отделни искове, обособени съобразно този критерии, включително и предявени при условията на обективно съединяване за съвместно разглеждане в едно производство, когато ищецът ги е разграничил според обекта на увреждането и изрично е ограничил претенцията си за обезщетение за всяка категория материални носители до размера на конкретно посочени суми. В този случай касационната обжалваемост на постановеното решение се преценява с оглед цената на всеки от обективно съединените искове, а не съобразно сбора от претендираните по тях суми. Това разбиране не противоречи на соченото от частния жалбоподател решение № 689 от 03.01.2011 г. по гр. д. № 557/2009 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, според което искът за обезщетение може да бъде предявен на части - като множество частични искове с отделен петитум за всеки отделен разход и за всяка отделна пропусната полза, но той може да бъде предявен и наведнъж като един иск, като в последния случай искането за присъждане на обезщетение за повече разходи или повече пропуснати ползи в рамките на предявения общ размер не съставлява изменение на размера на петитума на предявения иск за обезщетение, допустимо до приключването на съдебното дирене пред първата инстанция което е налице, когато се променя (увеличава или намалява) общият размер на предявения петитум. В случая, ищецът е посочил не само отделните суми, които претендира като обезщетение за всяка една от вредите, в зависимост от това дали става дума за равностойност на липсващи стоково-материални ценности или на парични суми в брой, но и пълният размер, в който твърди, че такова обезщетение е дължимо, т. е. както на предявената, така и на непредявената част от двете категории вземания за обезщетяване на имуществени вреди, според техния обект. Целта на предявяването на иска като частичен е да бъде избегнато разпростирането на преклудиращия ефект на силата на пресъдено нещо върху непредявения размер на вземането, в чийто обхват по общо правило се включва и размерът на спорното материално право, въведено чрез иска като предмет на делото, поради което влязлото в сила решение би било пречка да се предяви иск за разликата, ако първоначалният иск не е бил заявен като частичен, поради недопустимостта да се пререшава въпросът за размера на вземането в нов исков процес. Това несъмнено сочи, че претенциите за обезвреда са предявени като обективно съединени частични искове, а не като отделни пера в рамките на общо посочения размер на частично предявения иск, доколкото в последния случай не е необходимо посочването на непредявената част от размера на обезщетенията за отделните видове вреди, а само на размера на непредявената част от цялото вземане. Еднаквата правна квалификация не е аргумент за противното разбиране, тъй като тя е само дейност по субсумиране на изложените в исковата молба фактически обстоятелства и петитума, определящ вида на търсената защита, относима към правилността на решението и не е пречка за предявяването на обективно съединени искове, когато фактическите обстоятелства покриват хипотезата на една и съща правна норма, макар и да се отличават по някои от своите елементи.

По горните съображения следва да бъде споделено становището на въззивния съд, че по делото са предявени два обективно съединени иска, цената на всеки един от които не надвишава минималния праг по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, откъдето следва и касационната необжалваемост на въззивното решение.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,

ОПРЕДЕЛИ :

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 584 от 25.04.2023 г. по т. д. № 535/2021 г. на Пловдивския апелативен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :