ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1236

гр. София, 12.03.2026 г.

[Фирма 1] на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и шести февруари две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ДОРА МИХАЙЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4344 по описа за 2025 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. И. К., представлявана от адв. Н. Г., срещу Решение № 469/16.04.2025 г. по в. гр. д. № 2287/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което, след като е потвърдено Решение № 2726/09.05.2024 г., постановено по гр. д. № 1248/2023 г. по описа на СГС, като краен резултат е отхвърлен предявеният от касатора против М. Т. М. иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в Нотариален акт № ..., том .., рег. № ..., дело № ... от 2021 г. по описа на нотариус Т., с който И. Г. К. прехвърлил на ответника М. Т. М. собствеността върху апартамент № ..., находящ се в [населено място], район „К. поляна“,[жк], в жилищна сграда -блок № ..., вход „..., на ... етаж, с площ по документи за собственост от 64, 58 кв. м., представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ..., по кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед № РД-18-50/02.11.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК, заедно с прилежащото таванско помещение № 13, с декларирана площ от 1, 050 % идеална част, при съседи: коридори, К. Ц. С., Н. и Н. Г., заедно с 1, 050 % идеални части от общите части на сградата, срещу задължението на приобретателя М. Т. М. да поеме гледането и издръжката на прехвърлителя И. Г. К. до края на живота му.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Оспорва се извода на съда, че е налице пълно изпълнение на задължението за издръжка и гледане. Касаторът поддържа, че дори и да е налице полагана от ответника грижа, то престираното е било не на основание процесния договор, а по силата на тристранно споразумение от 23.08.2021 г., сключено между ответника като асистент на прехвърлителя И. Г. К., подписал споразумението като ползвател, и кмета на СО, район „К. поляна“, наречен в това споразумение „доставчик на помощ“. Искането е за отмяна на въззивното решение и уважаване на иска.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба М. Т. М. е подал отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че ищцата Г. И. К. е дъщеря и единствен наследник по закон на И. Г. К., починал на 18.01.2023 г., както и че ответникът бил активен участник в живота на И. Г. К., като го подпомагал в бита. Между И. К., М. М. и СО, район „К. поляна“, било сключено тристранно споразумение, с което ответникът бил определен за личен асистент на И. К. за времето без почивните дни и без часовете след 17 ч. до сутринта. След подписването на това споразумение с договор от 29.12.2021 г., оформен с нотариален акт № 132/2021 г., наследодателят на ищцата прехвърлил на ответника собствения си апартамент № 67 срещу задължението на последния да поеме гледането и издръжката на прехвърлителя до края на живота му, осигурявайки му спокоен и нормален живот така, както правел това и през изминалите години, като се грижел за него по същия начин, както го правел и за неговия баща. За безспорно между страните въззивният съд приел още, че за период около месец И. К. бил настанен в социално заведение поради изпадането му в безпомощно състояние. Решението за това апелативният съд приел като част от грижите, организирани от ответника в интерес на прехвърлителя. Апелативният съд посочил, че И. К. бил с ампутиран крак, не се приспособил към носене на протеза, а според приетата медицинска експертиза имал и фиброзна болест на белите дробове с дълга давност на заболяването. Той се нуждаел от подпомагане в неограничен времеви период и затова договорът за гледане и издръжка включвал задължение за приобретателя да полага грижи във времето, невключено в договора, по чиято сила бил определен за личен асистент на наследодателя на ищцата.

Решаващият съд отказал да кредитира показанията на майката на ищцата, свидетеля К., за крайно занемарено състояние на жилището на К., тъй като те се опровергавали както от показанията на свидетеля Д., съсед на И. К., така и от показанията на свидетеля Т., нотариусът, оформил прехвърлянето на правото на собственост върху процесния апартамент, който имал нееднократни впечатления от дома на К., тъй като го посещавал многократно, за да оформя документи. Въз основа на свидетелските показания по делото въззивният съд обосновал извод, че ответникът се грижел пълноценно за починалия си приятел, пазарувал, заплащал консумативните разходи за домакинството и му помагал при придвижването. От значение според апелативния съд била и дадената от починалия К. оценка, съставил в полза на ответника пълномощно с широк обхват правомощия и дублиращото и неотменено с последващ акт саморъчно завещание в полза на ответника.

За недоказани въззивният съд приел твърденията на ищцата, че ответникът умишлено снабдявал К. с алкохол, за да съкрати живота му.

При тези мотиви решението на районния съд за отхвърляне на иска за разваляне на договора е потвърдено.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „При договор за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка следва ли съдът да приеме, че непрекъснатото и пълно изпълнение в натура е съществен елемент от задължението, и че всяко частично или неточно изпълнение се приравнява на пълно неизпълнение?“;

2. „Когато грижите са предоставени в рамките на трудово правоотношение като личен асистент, може ли това да се зачете като изпълнение на задълженията по договор за издръжка и гледане?“;

3. „Длъжен ли е въззивният съд да прилага задължителната практика на ВКС, според която неизпълнението на алеаторен договор за гледане и издръжка води до разваляне на целия договор, а не само до намаляване на обема му?“;

4. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички относими доказателства по делото, включително представени банкови извлечения и признания на ответника, и да изложи мотиви защо приема или отхвърля тяхната доказателствена стойност?“;

5. „Нарушава ли принципите на ГПК това, че съдът кредитира показания на свидетел, който е в явна фактическа връзка с ответника, без да отчете зависимостта и интереса му от изхода на делото?“;

6. „Следва ли съдът да посочи по кое правоотношение (договор за гледане и издръжка или трудов договор) са предоставяни грижите, когато това е релевантно за основателността на иска?“;

7. „Следва ли приобретателят по договор за гледане и издръжка при условията на пълно и главно доказване да установи по кое правоотношение - договор за гледане и издръжка или трудов договор - са предоставяне грижите?“;

8. „Съставлява ли необоснованост изводът на съда, че грижите са били полагани непрекъснато и пълно, когато в доказателствата по делото се съдържат факти за продължително настаняване в дом за стари хора, лоша хигиена и наличие на алкохол, противоречащи на този извод?“;

9. „Може ли съдът да игнорира свидетелски показания на безпристрастни свидетели, установяващи неизпълнение, без да изложи мотиви за тяхното недоверяване?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС. Конкретни решения, на които дадените от въззивния съд разрешения да противоречат, не са посочени.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия от повдигнатите въпроси, макар той да отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да е с обуславящ изводите на въззивния съд характер. Давайки утвърдителен отговор на въпроса дали поетото задължение за издръжка и гледане е единно и неделимо и следва ли то да се осъществява чрез престиране на грижа и издръжка ежедневно, редовно и в пълен обем, докогато е необходимо, въззивният не се е отклонил от практиката на ВКС, намерила израз в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 780 от 23.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 625/2025 г., IV ГО, Решение № 20/22.07.2015 г. по гр. д. № 1853/2014 г., IV ГО, и цитираните в него Решение № 70/05.07.2011 г. по гр. д. № 612/2010 г. на ВКС, III ГО, Решение № 82/05.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1313/2009 г. на ВКС, IV ГО. Т. отклонение не е допуснато и по отношение на въпроса дали частичното изпълнение обуславя развалянето на договора за издръжка и гледане в неговата цялост, тъй като отговорът, даден в посочените съдебни актове, е, че неизпълнението на приобретателя – пълно или частично, забавено или неточно, е винаги основание за разваляне на договора. Решението на въззивният съд е съобразено с така установената практика относно вида и обема на задълженията на приобретателя по договор за издръжка и гледане, вследствие на което е прието наличието на пълно изпълнение. Несъгласието на касатора с анализа на установените факти по спора, е оплакване за необоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Втори, трети, шести, седми и осми въпрос не обуславят допускането на касационно обжалване. От значение за изхода по конкретното дело е този правен въпрос, който, включен в предмета на спора, е обусловил правните изводи на съда по делото - Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, в какъвто смисъл са оплакванията на касатора. Посочените въпроси не са свързани с тълкуване на конкретна правна норма, с приложението на която да е свързана решаващата дейност на въззивния съд. Обстоятелството престирал ли е ответникът грижи в качеството си на личен асистент на прехвърлителя по силата на сключен облигационен договор със Столична община е без правно значение по иска за разваляне на алеаторния договор поради твърдяно виновно неизпълнение на задълженията на приобретателя. Дори да е налице частично припокриване между съдържанието на двата договора, определящо за обема на дължимите грижи (и издръжка), приети за положени съобразно уговореното, е единствено съдържанието на договора за издръжка и гледане. По начина, по който са обосновани, обсъжданите въпроси се свеждат до оплаквания срещу анализа на събраните доказателства, т. е. представляват доводи за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, които не могат да бъдат обсъждани в производството по селектиране на касационните жалби. При липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно изследването налице ли е допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

Процесуалният въпрос по т. 4 относно задължението на въззивния съд да постанови решението си след анализ на относимите към спора доказателства и излагане на правни изводи по възраженията и доводите на страните е значим за изхода на спора и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но по отношение на него не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на доказаните факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да обоснове правни си изводи. За да направи собствен извод за неоснователност на иска, апелативният съд е преценил начина, по който е уговорено задължението на приобретателя за издръжка и гледане на прехвърлителя, без оглед възможността на последния да се издържа сам от имуществото и доходите си, и доказателствата за полаганите грижи за здравето, хигиената и домакинството на наследодателя на ищцата, предоставяната издръжка, включваща изцяло храна, режийни разноски и прочее. Ирелевантен за спора е въпросът за какво прехвърлителят е разходвал паричните средства, с които приживе е разполагал. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнителне основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Обобщени, пети и девети въпрос се свеждат до задължението на съда да установи достоверност на свидетелските показания по делото. Те обуславят решението, като даденото от въззивния съд разрешение относно преценката на свидетелските показания, която съдът дължи, не противоречи на практиката на ВКС. В Решение № 141/11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г., І ГО на ВКС, и посочените в него Решение № 250/21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г., І ГО на ВКС, и Решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г., ІІ ГО на ВКС, е прието, че съдът следва да обсъди установява ли се вътрешно противоречие в показанията на всеки един свидетел (както и между показанията на отделните свидетели), съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, а оттам да прецени дали казаното от свидетеля приема за достоверно и по какви съображения, основавайки тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства. Ако за релевантен факт свидетелските показания се разминават, съдът не следва да достига до извода, че фактът не се е осъществил. Той е длъжен да обсъди събраните гласни доказателства, като прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи пред съда. Съдът следва да съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на отношенията между страните се отнася той. Показанията на лицата по чл. 172 ГПК, към които съдът трябва да подходи със засилена критичност, имат доказателствена стойност и само близката родствена връзка със страната, посочила ги като свидетел, не е основание за отричане достоверността на изнесеното от тях (Решение № 218/16.10.2019 г. по гр. д. № 4333/2018 г., ІV ГО на ВКС, и посочените в него Решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 177/25.10.2016 г. по гр. д. № 1263/2016 г., III ГО на ВКС, както и Решение № 118 от 11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 665/2020 г., II ГО, и Решение № 207 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 165/2020 г., IV ГО). С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, излагайки мотиви в кои части и по какви съображения кредитира или не показанията на разпитаните по делото свидетели, поради което касационно обжалване по обсъжданите въпроси не може да се допусне.

С оглед изхода на спора на ответника по касация следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в доказания размер от размер от 766, 94 евро, равностойни на 1 500 лева, изчислени при прилагане на фиксирания валутен курс на българския лев към еврото - 1 EUR = 1,95583 BGN, и математическото правило за закръгляване.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 469/16.04.2025 г. по в. гр. д. № 2287/2024 г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА Г. И. К., ЕГН: [ЕГН], да заплати на М. Т. М., ЕГН: [ЕГН], сумата от 766, 94 евро (седемстотин шестдесет и шест евро и 94 евроцента) - разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.