ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1221

гр. София, 12.03.2026г.

ВЪРХОВНЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание проведено на пети март през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

НЕВИН ШАКИРОВА

като разгледа, докладваното от съдия Н. Ш. гр. д. № 4819 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по две касационни жалби с вх. № 7518/17.09.2025г. на Х. Б. К., подадена чрез процесуални представители адв. В. В. и адв. Я. В. и с вх. № 7646/23.09.2025г. отново на Х. Б. К., подадена чрез процесуален представител адв. Д. Д. и двете против решение № 139/16.07.2025г., постановено по в. гр. д. № 220/2025г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 23/11.02.2025г. постановено по гр. д. № 109/2024г. по описа на Окръжен съд – Кърджали, с което на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД Х. Б. К. с ЕГН [ЕГН] е осъден да заплати на Н. В. М. с ЕГН [ЕГН] сумата от 26500 лева, предявена като частичен иск от иск с цена на цялото вземане в размер на 95000 лева, като дадена при начална липса на основание, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда – 04.12.2023г. до окончателното плащане.

Решението е постановено при участието на М. Б. К. с ЕГН [ЕГН] в качеството му на трето лице помагач на страната на ищеца Н. В. М..

В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и предявените исковe да бъдат отхвърлени.

Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд не е взел предвид, че откритата специална сметка по ЗА е за клиента М. К. и по нея не са постъпвали други средства в полза на друг клиент; постъпилите по клиентска сметка с титуляр адвокат Х. К. по партидата на клиента му М. К. суми за извършване на сделки и действия от името и за сметка на клиента съобразно сключения договор между клиента и адвоката по смисъла на чл. 39, ал. 3, т. 3 от ЗА, с основание покупна цена за покупката на апартамент № 4 по предварителен договор, не са получени от него и не са влезли в неговия патримониум; постъпилите по тази сметка суми принадлежат на клиента, а не на адвоката, титуляр на сметката. Твърди, че като пълномощник на клиента си, адвокатът е длъжен да изпълни нарежданията му и не може да носи отговорност относно пороците на сключените сделки между клиента му и трети лица. Счита, че получаването на парична сума без основание в полза на клиента му, не прави адвоката отговорен за връщане на полученото, като получено без основание, а отговорността е на клиента, ползвател на сметката. Въззивният съд не е съобразил признанието на третото лице помагач, че процесната сума е получена от него и разходвана от него за извършения строеж, като касаторът не е получил нищо от нея и не се е облагодетелствал от тази сума.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Н. В. М., чрез процесуален представител адв. Т. Б. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че и двете касационни жалби са допустими – подадени са в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговарят на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.

Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК към всяка, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.

За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установени следните факти: на 04.10.2021г. е сключен предварителен договор, с който „МГ Рент“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], представлявано от М. Б. К., като продавач обещал да изгради и прехвърли на Д. Н. П. с ЕГН [ЕГН], като купувач, правото на собственост върху апартамент № 4 в построена многофамилна жилищна сграда в ПИ с ид. ........................ по КККР на [населено място], [улица] срещу цена от 130 000 лева.

С две преводни нареждания ищецът Н. М. е превел по банкова сметка на ответника Х. К. в банка „УниК. Б. АД две суми – 66 000 лв. от банкова сметка на ищеца в „Ю. Б. АД и 29 000 лв. от банкова сметка на ищеца в „ЦКБ“АД-клон Кърджали, или общо сумата 95 000 лв. с убеждението, че тя е сметката на адвоката на дружеството – продавач. Ищецът Н. М. е направил паричните преводи за плащане на част от цената, която неговата дъщеря Д. П. е поела задължение да заплати на продавача „МГ Рент“ ЕООД съгласно сключения между тях предварителен договор от 04.10.2021г. А ответникът Х. К. е получил по своя сметка общо сумата 95 000 лв. на 04.10.2021г., която му е преведена от ищеца с две преводни нареждания от същата дата, като между тях не е имало към тази дата никаква облигационна връзка, която да бъде основание за плащането. Безспорно е, че в двете преводни нареждания като основание за плащането е посочена покупка на апартамент № 4.

С уведомление до ищеца от „МГ Рент“ ЕООД, дружеството е оспорило представителната власт на М. К. и е отказало да потвърди сключването на предварителния договор. Дружеството е заявило, че предварителният договор от 04.10.2021г. е недействителен по отношение на него, тъй като е сключен от М. К. като лице без представителна власт за дружеството, и че дружеството отказва да потвърди сключването на договора, както и, че не съществува договор за правно обслужване между дружеството и адвокат Х. К. и дружеството не му е възлагало да получи сумата 95 000 лв. за покупката на апартамент № 4, както и че дружеството не е давало мандат на адвокат Х. К. нито да получава от него сумата 95 000 лв., нито да ползва преведената от ищеца сума 95 000 лв. за каквито и да било цели, както и че дружеството не е получавало платената от ищеца сума 95 000 лв. по банковата сметка на адвокат Х. К. за покупката на апартамента.

От показанията на свидетеля Х. Т. приел за установено, че той като управител на дружеството продавач не е давал пълномощно на М. К., както и че никога при М. не е имало документи за процесната сграда. Узнал от полицията през 2023г. за „фалшив“ договор за продажба на апартамент № 4 и той веднага завел дело за установяване недействителността на договора.

С влязло в сила на 14.06.2024г. решение по гр. д. № 54/2024г. на Окръжен съд – Кърджали, на основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД е прогласена недействителността на сключения на 04.10.2021г. между Д. Н. П. – купувач и „МГ Рент“ ЕООД – продавач предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот –апартамент 4.

С влязло в сила на 06.06.2025г. решение от 12.12.2024г. по гр. д. № 1786/2023г. на РС-Кърджали, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД М. К. е осъден да заплати на Д. П. сумата 5000 лв., представляваща получена от ответника на 01.10.2021г. в качеството му на мним пълномощник на дружеството „МГ Рент“ ЕООД без основание сума – стоп капаро по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 04.10.2021г., ведно със законна лихва.

За безспорно по делото въззивният съд приел, че М. Б. К. е брат на ответника Х. К., който е адвокат, вписан в АК – Кърджали.

От договор за специална сметка по Закона за адвокатурата от 14.07.2016г. приел, че такъв договор е сключен между банка и ответника Х. К., като именно по тази сметка е преведена от ищеца на 04.10.2021г. сумата 95000 лв. като част от продажната цена на апартамента съгласно предварителния договор. С договор за правна защита и съдействие сключен на 09.10.2019г. между ответника адвокат Х. К. и М. К. приел, че е договорено ежемесечно юридическо и адвокатско обслужване на М. К., както и процесуална защита по дела, с клауза, съгласно която адвокат Х. К. се задължава при осъществяване на ежемесечното юридическо и адвокатско обслужване на М. К. да предостави за ползване на М. К. при осъществяването на договорните му взаимоотношения с други български и чуждестранни физически и юридически лица собствената си специална, служебна, пакетна, разплащателна сметка в лева в банката.

Въз основа на тези факти, от правна страна въззивният съд приел, че главният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за връщане на даденото при начална липса на основание е доказан по основание. Приел, че по делото е установено, че исковата сума е преведена от ищеца по банкова сметка на ответника, който я е получил на 04.10.2021г. За неоснователни приел възраженията на ответника, че не дължи връщане на сумата, тъй като я е получил въз основа на договор за адвокатско обслужване от 09.10.2019г., сключен между него и неговия брат М. К., по своята клиентска сметка като плащане на част от цената на апартамента по сключения на 04.10.2021г. между дружеството-продавач „МГ Рент“ ЕООД, представлявано по сделката от неговия брат М. К. като негов пълномощник съгласно дадено му от управителя на това дружество Х. Т. писмено пълномощно, и купувача Д. П.; че именно бащата на купувача – ищецът Н. М. е платил сумата за изпълнение на задължението на дъщеря си, която сума след това на части е предоставил на М. К., който пък я е вложил като подизпълнител в строителството на сградата, в която е апартаментът.

Приел, че по делото не е доказано М. К. да е бил управител на дружеството – продавач, поради което не е могъл да го представлява като органен негов представител. Взел е предвид, че в предварителния договор /в началната част при посочване на дружеството –продавач, в текста му и при полагането на подписите, като освен положени подписи-парафи са изписани и трите имена на лицата М. Б. К. и Д. Н. П./ липсва посочване М. К. да действа като пълномощник на продавача, съответно, не са описани данни за пълномощно. В нотариалното удостоверяване на подписите също не е посочено М. К. да е пълномощник, като е посочено единствено, че се заверява подпис на лицето М. К. /и на лицето Д. П./. За да бъде представител на дружеството по пълномощие, по волята на представлявания по смисъла на чл. 36, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД изтъкнал, че М. К. трябва да има учредена представителна власт от управителя на дружеството Х. Т. с писмено пълномощно съгласно чл. 37, пр. 1 от ЗЗД, каквото писмено упълномощаване по делото не е представено нито от ответника, нито от третото лице помагач. При сключването на предварителния договор съобразил направеното нотариално удостоверяване на подписите на М. К. и Д. П. от нотариус Л. Т., но съгласно посоченото в него то удостоверява единствено и само, че всяко едно от тези две лица е положило подпис под документа в качеството им на физически лица. За недоказано приел твърдението за съставяне на писмено пълномощно от страна на дружеството чрез управителя му Х. Т. за М. К., с което той е разполагал към 04.10.2021г.

Съобразил в същото време, че договорът за правна защита и съдействие от 2019г. е сключен от М. К. в качеството му на физическо лице, а не в качеството му на пълномощник на дружеството –продавач по предварителния договор, поради което извел несъмнено, че адвокат Х. К. не е имал основание да получава въз основа на договора от 09.10.2019г. суми, превеждани в полза на дружеството „МГ рент“ ЕООД. Обосновал решаващ правен извод, че сумата е получена по сметката на ответника адвокат Х. К. като част от покупна цена за апартамента след като М. К. неоснователно се е обявил при сключването на предварителния договор за представител на дружеството и в такова негово качество е поискал преводът да бъде направен от ищеца по адвокатската сметка на ответника, именно поради което и ищецът е превел сумата 95 000 лв. по сметката на ответника, като дружеството е отказало да потвърди сделката и тя е недействителна, поради което и сумата се явява дадена при начална липса на основание.

Въззивният съд изтъкнал, че по делото не се твърди, нито установява от ответника по делото сумата да е постъпила по клиентската сметка на адвокат Х. К. по конкретна, отделна партида на клиент М. К.. Посочил, че съгласно нормата на чл. 39, ал. 4, изр. 1 от ЗА, за внесените по клиентска сметка средства от всеки клиент се води отделна партида. В случая в платежните нареждания липсва посочване двете суми да се превеждат в полза на конкретно лице /фирма или физическо лице/, което е клиент на адвоката, а като получател е посочен адвокат Х. К.. В нарежданията за теглене на сумите поетапно от М. К. до адвокат Х. К. също не е отразено да се касае за искания за теглене на суми от партида на М. К. като клиент на адвоката, а е посочено, че се иска изтегляне на посочени суми от собствената негова специална, служебна пакетна разплащателна сметка в банката. В издадените от банката нареждания – разписки за тегленето на сумите Х. К. е посочен като наредител и като лице, упълномощено да получи сумата /Х. Б. К./, като от М. К. са подписвани декларации – разписки, че е получавал сумите от адвокат Х. К.. Обстоятелството, че впоследствие сумата на части е предадена от ответника на М. К., съответно, вътрешните отношения между тях двамата по сключения между тях договор за клиентска сметка с правна характеристика на договор за поръчка /чл. 280 и сл. от ЗЗД/, по силата на който адвокатът приема да извърши от името и за сметка на своя клиент определени действия /по плащане и нареждане на парични суми по нареждане на доверителя/, приел, че е непротивопоставимо на ищеца, след като е установено, че в отношенията между страните по делото сумата е платена от ищеца и е получена именно от ответника без правно основание. Отбелязал, че удостоверяването на получаването на сума по клиентска сметка става освен с нарочно представен договор за поръчка между адвокат и клиент, но и, предвид разпоредбата на чл. 39, ал. 4, изр. 1 от ЗА /съгласно която за внесените по клиентската сметка средства от всеки клиент се води отделна партида/, още и с представяне на доказателства за наличие на такава партида. След като в случая такива доказателства не са ангажирани, приел, че няма основание да се изведе, че ответникът, който претендира да черпи права от обстоятелството, че сумата е внесена по негова сметка по чл. 39 от ЗА, е установил, че сумата е внесена по партида на М. К.. Напротив, отбелязал като установено, че сумата от 95000 лв. е получена именно от ответника, тъй като той е титуляр на банковата сметка, по която тя е преведена по банков път от ищеца, независимо от договорения между адвоката и банката специфичен неин характер на специална сметка по ЗА /чл. 39 от ЗА/; именно затова той, в това свое качество на титуляр и носител на правата по сметката и относно сумите, получени в нея, впоследствие се разпорежда със сумата, като извършва нареждания тя на части да бъде изплатена не на М. К., а на самия него. Изтъкнал, че в договора от 14.07.2016г., титуляр на банковата сметка е ответникът адвокат Х. К., той разходва средствата от сметката и само той има право да се разпорежда със средствата по сметката. Съобразил в същото време, че действително съгласно чл. 39, ал. 1, изр. 3 от ЗА сумите по клиентската сметка не са част от имуществото на адвоката и не подлежат на запориране, като съгласно чл. 39, ал. 4 от ЗА за внесените по клиентската сметка средства от всеки клиент се води отделна партида и при извършените преводи от клиент адвокатът е длъжен да му представи отчет за изразходваните средства, но отчитайки конкретно установените по делото обстоятелства относно начина на внасяне от ищеца и на теглене от ответника на суми без установена партида на М. К., извел извод, че средствата в сметката на ответника не са били притежание на клиента М. К., а на титуляра на сметката Х. К.. Така извел решаващ правен извод, че предявеният частичен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за присъждане в полза на ищеца и в тежест на ответника на сумата 26 500 лв. като част от сумата 95 000 лв. е основателен и следва да се уважи. С тези мотиви обосновал основателност на предявения иск, в който смисъл постановил и крайния си акт.

Касаторът Х. Б. К. обосновава наличие на специална предпоставка за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Поставя като значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото следните въпроси:

1/ Когато клиентът е само един адвоката има ли задължение в съответствие с чл. 39 от ЗА да води повече от една партида или не?

2/ Може ли да се приеме, че сумите преведени по сметка по чл. 39 от ЗА са постъпили без основание по нея, ако впоследствие се установи, че договорът въз основа на който те са превеждани страда от някакъв порок?

3/ Поражда ли задължение за адвоката да възстанови постъпилите по сметката по чл. 39 от ЗА суми ако впоследствие се установи, че са постъпили без основание или същите следва да бъдат възстановени от клиента по чийто партида същите са постъпили?

4/ Длъжен ли е адвокатът да проверява съществуването на основанието, на което всяка една сума постъпва по партидата на клиента му в сметката по чл. 39 от ЗА и дали сделките въз основа на които те постъпват страдат от някакъв порок?

5/ Непосочването в предварителния договор в какво качество участва дадено лице – като законен представител или пълномощник води ли до извода, че е извършена само заверка на подписа му?

6/ Има ли правно основание лице да предявява претенции за неоснователно получени към адвоката, открил сметка на клиента си или същите следва да бъдат отправени спрямо клиента?

7/ Следва ли съобразно задължението на съда по чл. 235, ал. 2 от ГПК и чл. 236, ал. 2 от ГПК мотивите на съдебното решение на въззивния съд да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви ……?

За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК, съдът съобрази следното:

Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017г./ е различна от неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 от ГПК основания за касационно обжалване. В случая очевидната неправилност като основание за приложно поле на касационното обжалване се поддържа от касационния жалбоподател като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК.

За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, въззивното решение следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 от ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 от ГПК и не може да бъде преценявана в рамките на производството по проверка дали касационното обжалване намира приложение, допуска ли се то по реда на чл. 288 от ГПК.

Обжалваното въззивно решение не страда от явни пороци – не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и науката. Доводите на касатора, с които се обосновава очевидна неправилност, съдържат тези и субективна оценка на доказателства, относими към касационните отменителни основания по чл. 281 от ГПК и изключени от обхвата на настоящото производство.

Извън основанията за служебно допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 от ГПК, допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК е обусловено като необходимо условие от произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК. Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Поставените в двете изложения материалноправни въпроси във връзка с клиентската сметка по чл. 39, ал. 1 от ЗА /въпроси от №№ 1-6/ предполагат открита /водена/ отделна партида по клиентската сметка на третото лице помагач М. К.. Изрично в мотивите си въззивният съд е отбелязал, че по делото не се твърди, нито се установява от ответника исковата сума да е постъпила по клиентската сметка на адвокат Х. К. по конкретна, отделна партида на клиент М. К.. Посочил е, че съгласно нормата на чл. 39, ал. 4, изр. 1 от ЗА, за внесените по клиентска сметка средства от всеки клиент се води отделна партида. При този извод на въззивния съд е ирелевантно дали от сключването на договора за правна защита между братята К. от 09.10.2019г., М. К. е бил единствен и неединствен клиент на брат си Х. К..

За да обоснове решаващ правен извод за доказано основание на иска за неоснователно обогатяване, основан на фактическия състав на даденото при начална липса на основание /чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД/, въззивният съд приел, че исковата сума е предадена от ищеца на ответника по банков път на 04.10.2021г.; че за този превод между страните не е възникнало нито е съществувало годно правно основание, което да оправдае настъпилото разместване на блага, поради което полученото от ответника без основание подлежи на връщане.

Защитните възражения на ответника – че е адвокат на брат си М. К. на основание сключен между тях договор за правна защита и съдействие от 09.10.2019г.; че М. К., като представител на „МГ Рент“ ЕООД е сключил предварителен договор за покупко продажба на апартамент № 4 в [населено място], с който от името на дружеството обещал да продаде на дъщерята на ищеца Д.П., като купувач описания в договора апартамент; че исковата сума е платена от ищеца на основание този предварителен договор по клиентската сметка на ответника за брат му М. К. и че сумата е предадена от него на третото лице помагач, който е финансирал строителството на сградата – приел за неоснователни. Достигнал до тези изводи, като обсъдил поотделно и в съвкупност доводите и възраженията на насрещните страни и доказателствата по делото, че по делото не е доказано М. К. да е бил представител/пълномощник на „МГ Рент“ ЕООД; че представителната власт на М. К. по отношение на дружеството е отречена от юридическото лице; че договорът по иск на дружеството е обявен за недействителен с влязло в сила съдебно решение; ищецът, нито дъщеря му не са договаряли с М. К., в качеството му на физическо лице; че именно в качеството на физическо лице М. К. е сключил договор за правна защита и съдействие с ответника, поради което внесената по клиентската сметка на ответника, считана от ищеца за банкова сметка на дружеството – продавач, не е преведена за клиента М. К.; че именно ответникът е титуляр на банковата сметка, по която е преведена исковата сума и именно той е изтеглил от сметката си същата сума, като за това разместване правно основание не е доказано по делото.

При тези решаващи правни изводи в обжалваното решение, въпросите дали М. К. от 2019г. до сега е единствен клиент на ответника – адвокат и има ли задължение последния да води индивидуална партида по клиентската си сметка за него съгласно чл. 39, ал. 4 от ЗА; имало ли е основание за превеждане на сумите по тази клиентска сметка за ищеца; кой трябва да възстанови постъпилите по клиентската сметка суми – адвоката или клиента; длъжен ли е адвоката да проверява основанието, на което се превеждат суми по клиентската му сметка; кой е материалноправно легитимиран ответник по иска – клиента или адвоката, не са обусловили крайните изводи в обжалвания съдебен акт. Ето защо въпросите не са от значение за спорното право, решаването им не е обусловило решаващата правна воля на въззивния съд, нито резултата по делото. По тях не е налице съответно общият селективен критерий чл. 280, ал. 1 от ГПК, определящ приложното поле на касационното обжалване.

Последният процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и л. 236, ал. 2 от ГПК в принципната му формулировка е общозначим за всеки гражданскоправен спор и разрешаването му в съответствие с константната практика на ВКС е гарант за законосъобразност на всяко съдебно решение, като постановено при съблюдаване на основните начала на гражданския процес въобще.

В конкретния случай, въпросът е поставен в контекста на оплакванията на касатора – ответник, че въззивният съд избирателно е обсъждал приобщените по делото писмени и гласни доказателства сочещи недвусмислено, че при подписване на предварителния договор третото лице помагач е действало като пълномощник на дружеството продавач; частично е обсъдил показанията на водения от него свидетел, че М. К. е доставял материали, разплащал е в качеството на физическо лице и представител на „Тера – КЖ“ ЕООД по договор за финансиране на строежа; че сумата не е влизала в патримониума му, а е използвана от клиента му. Основан на тези оплаквания въпросът за задълженията на въззивния съд дори и обуславящ изхода на делото процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. По въпроса не е налице специално селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Това е така, защото въззивният съд изрично е отразил в мотивите си, че по делото не е доказано писмено упълномощаване на М. К. от „МГ Рент“ ЕООД за сключване на предварителния договор; че договорът е обявен за недействителен по иск на дружеството с правно основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД; приел за недоказано също, че в качеството си на пълномощник на продавача М. К. е вложил процесната сума в строителството на сградата, в която е апартаментът; че по делото не са представени каквито и да било документи, удостоверяващи той да е направил разходи по строителството на сградата; от показанията на свидетелят Н. Т., които съпоставил с приет по делото акт образец 14 за приемане на конструкцията, съставен на 02.07.2019г., приел за установено, че грубият строеж на сградата бил завършен през 2018г., много преди сключване на предварителния договор на 04.10.2021г.; приел за изолирани и неподкрепени от документи, поради което и за недостоверни показанията на свидетеля в частта сочеща, че М. К. е доставял материали и е плащал, финансирал е обекта; представеният от ответника договор за строителство от 06.08.2018г. първоинстанционният съд признал на основание чл. 194, ал. 3 вр. ал. 2 от ГПК за неистински документ и го изключил от доказателствата по делото.

Следователно, въззивният съд се е произнесъл по доводите на касатора, като е приел, че те са недоказани по делото. При тази дейност, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, а при съблюдаване на същата е извършил самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност; въз основа на самостоятелна преценка по свое вътрешно убеждение е посочил кои правнорелевантни факти по предмета на спора приема за установени, а други за неосъществили се; обосновал е своите фактически констатации относно обстоятелствата от значение за спорните въпроси по делото, които подкрепил със свои правни изводи в предметните рамки на въззивното производство, очертани от въззивната жалба. При постановяване на решението си въззивният съд не се е отклонил от установената практика, поради което липсва специално основание за достъп до касация и по този въпрос.

В обобщение, съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът по касация има право на разноски. Искането за присъждането им обаче не е подкрепено с доказателства за действително реализирани разноски пред касационната инстанция, поради което разноски на правоимащата страна не следва да се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 139/16.07.2025г., постановено по в. гр. д. № 220/2025г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.