ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 817

София, 20.02.2026 г.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 2348 по описа за 2025г. взе предвид следното:

Производството е образувано по касационна жалба от Прокуратурата на Р. Б. чрез прокурор Д., срещу въззивното решение № 52/27.03.2025 г. на Пловдивски апелативен съд по в. гр. д. № 16/2025 г. в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Д. А. Т. сумата от 35 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на повдигнати му обвинения в извършване на престъпления по чл. 294, ал. 4, във вр. с ал. 1 НК; чл. 304б, ал. 1 НК; чл. 282, ал. 2, пр. 2 вр. с чл. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК и чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК по ДП № 165/2015 г. по описа на ОСО при ОП – П. и НОХД 1378/2018 г. на ОС – Пловдив, по които Д. А. Т. бил оправдан с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.10.2022 г., до окончателното изплащане.

В жалбата са изложени доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение в обжалваната му част.

Насрещната страна Д. А. Т. с писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, чрез адвокат Д. А., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице сочените основания за допускане на обжалването, тъй като въззивното решение е постановено при правилно приложение на материалните и процесуални норми, в съответствие с практиката на ВКС. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

В. А. съд – П., след частична отмяна на решението на първостепенния съд, постановил друго, с което осъдил Прокуратурата на Р. Б. да заплати на Д. А. Т. сумата от 35 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на повдигнати му обвинения в извършване на престъпления по чл. 294, ал. 4, във вр. с ал. 1 НК; чл. 304б, ал. 1 НК; чл. 282, ал. 2, пр. 2 вр. с чл. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК и чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК по ДП № 165/2015 г. по описа на ОСО при ОП – П. и НОХД 1378/2018 г. на ОС – Пловдив, по които Д. А. Т. бил оправдан с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.10.2022 г., до окончателното изплащане.

Решението в останалата му част е влязло в сила.

За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: На 17.09.2015г. Д. А. Т. бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 294, ал. 4 вр. ал. 1 от НК. На 16.09.2015г. ищецът бил задържан за 24 часа, а при повдигане на обвинението било постановено задържането му под стража за 72 часа.

Съдът приел, че на 18.09.2015г. ищецът бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 304б, ал. 1 от НК, а с постановление на прокурор от окръжна прокуратура било отказано внасянето в съда на искане за налагане на постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража“. Със същото било разпоредено Д. Т. да бъде освободен незабавно, като му била наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 2000 лв.

Въззивният съд установил, че Д. Т. бил привлечен като обвиняем и за други престъпления, както следва: 1/ С постановление от 17.10.2016 г. за престъпление по чл. 294, ал. 4, във вр. с ал. 1 НК, за три престъпления по чл. 282, ал. 2, пр. 2 вр. с чл. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, както и за престъпление по чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК; 2/ С постановление от 09.02.2017 г. за престъпление по чл. 294, ал. 4, във вр. с ал. 1 НК, за три престъпления по чл. 282, ал. 2, пр. 2 вр. с чл. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК и за едно престъпление по чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК; 3/ С постановление от 28.11.2017 г. за престъпление по чл. 294, ал. 4, във вр. с ал. 1 НК, за престъпление по чл. 304б, ал. 1 НК, за престъпления по чл. 282, ал. 2, пр. 2 вр. с чл. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК и за престъпление по чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК.

Посочил, че наложената на ищеца мярка за неотклонение „парична гаранция“ била отменена с постановление от 18.10.2017 г.; в периода от 06.12.2017г. до 07.12.2017г. било извършено предявяване на разследването срещу ищеца, а досъдебното производство приключило със заключително мнение за предаване на съд на обвиняемите, сред които и ищецът.

Съдът установил, че воденото срещу Д. Т. наказателно производство влязло в съдебна фаза на 28.02.2018г., като по внесения срещу него обвинителен акт било образувано НОХД 426/2018г. по описа на ОС – Пловдив. Същото било прекратено и върнато на прокуратурата за изправяне на констатираните несъответствия в обвинителния акт.

Констатирал още, че на 17.07.2018 г. обвинителният акт срещу ищеца и още две лица бил повторно внесен в съда и по него било образувано НОХД № 1378/2018г. на ОС – Пловдив. В хода на същото били проведени общо 20 открити съдебни заседания. Делото приключило с постановената на 27.10.2021г. оправдателна присъда, с която ищецът бил признат за невиновен по повдигнатите му обвинения и оправдан, на основание чл. 304 НПК и на основание чл. 9, ал. 2 НК за престъплението по чл. 282, ал. 2, пр. 2 вр. с чл. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК.

Въззивният съд посочил, че след подадения от Прокуратурата протест, било образувано ВНОХД № 47/2022 г. на АС – Пловдив. В хода на същото били проведени три открити съдебни заседания, като с постановената на 03.10.2022 г. присъда била изменена присъдата на окръжния съд по отношение на Д. Т., като вместо на основание чл. 9, ал. 2, предл. 2 НК, същият бил оправдан на основание чл. 304 от НПК. В останалата част оправдателната присъда била потвърдена. Същата влязла в сила на 19.10.2022 г.

С оглед на изложеното, съдът приел, че образуваното срещу ищеца наказателно производство (в двете му фази) продължило от 17.09.2015 г. до 19.10.2022г. или общо 7 години, 1 месец и 2 дни. По време на досъдебното производство, на Д. Т. били повдигнати четири обвинения, три от които тежки по смисъла на НК, с голям обем и фактическа и правна сложност. Посочил, че след задържането му по ЗМВР, същият бил задържан с постановление на прокуратурата за 72 часа, а впоследствие спрямо него била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ от 2000 лв., наложена за период малко над 2г. Обвинителният акт бил внасян два пъти в съда, след първото прекратяване на производството, а Прокуратурата протестирала постановената спрямо Т. оправдателна присъда. Приел, че с оглед обема на производството (23 тома) и проведените процесуално-следствени действия (разпит на над 200 свидетеля, изготвени експертизи, претърсване, изземване и прилагане на специални разузнавателни средства), делото се характеризира с фактическа и правна сложност, като основната тежест в производството била свързана с инкриминираната деятелност на ищеца, срещу когото били повдигнати четири обвинения, докато срещу всеки от останалите обвиняеми (А. Ч. и И. Б.) имало само по едно обвинение, при това с не толкова сложна фактическа обстановка на деянията.

Въззивният съд установил още, че непосредствено след привличането му като обвиняем, със заповед №8121к-3082 от 18.09.2015г. на Мминистъра на вътрешните работи по предложение от 17.09.2025г. на ОД на МВР-П. и писмо от 17.09.2015г. от ОП-П., срещу Д. Т. било образувано дисциплинарно производство, завършило със заповед от 05.04.2016 г. за налагане на дисциплинарно наказание уволнение и за прекратяване на служебното му правоотношение. Посочил, че с решението по адм. дело №6158/2016г. по описа на ВАС, влязло в сила на 09.10.2017г., заповедта била отменена.

Съдът приел, че във връзка с повдигнатите на ищеца обвинения за умишлени престъпления от общ характер по ДП ЗМ №2/16.09.2015г. на ОП-П., с решение от 23.10.2015г. на Заместник директора на ГД “Национална полиция“ било отнето даденото на Д. Т. разрешение за съхранение, носене и употреба на огнестрелно оръжие.

Констатирал още, че воденото срещу Т. наказателно производство имало продължително и широко медийно отразяване в електронни новинарски издания от регионален и национален тип, през 2015г., 2016г., 2018г., 2019, 2021г., като основните акценти бил поставяни върху заеманата от ищеца към онзи момент отговорна публична длъжност (директор на РПУ – А.) и характера на повдигнатите обвинения за множество престъпления с корупционен характер; съдържали конкретни данни за повдигнатите обвинения и посочен източник – Прокуратурата в [населено място]. Посочил още, че в част от изданията били поместени негови снимки, а една от публикациите съдържала и видеоклип, с анонс че е от задържането му.

Въззивният съд кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели Р. Т. (дъщеря на ищеца) и А. К. (съпруг на сестрата на ищеца), по реда на чл. 172 от ГПК, като посочил, че същите са непосредствени, логични, непротиворечиви, подкрепени от събраните по делото доказателства и при липса на такива, които ги опровергават. От същите съдът приел за установено, че след излизането му от ареста Д. Т. бил в шок, неадекватен, разстроен, отслабнал, блед, напрегнат и много измъчен. Напрежението върху него нараствало с течение на времето, породено от многобройните обаждания на роднини и приятели, които го разпитвали за случилото се, но у него оставало убеждението за недоверие. Станал избухлив, нервен, изолирал се от близките си, не искал да говори, затварял се в стаята си, изпаднал в депресия. Бил притеснен за семейството си и това, че не може да ги издържа, тъй като останал без работа в продължение на седем месеца, докато течала дисциплинарната проверка срещу него, а семейството му се издържало от получаваната от съпругата му минимална заплата. Информацията за повдигнатите срещу ищеца обвинения се разпространявала от медиите продължително и това му се отразявало негативно – не можел да си намери дълго време работа, голяма част от приятелите и познатите му се отдръпнали, имало множество коментари по негов адрес. Съдът приел за установено още, че около две години след обвиненията Т. започнал работа като заместник кмет, но и тогава коментарите срещу него не спирали. Имало случаи, когато на заседанията на Общинския съвет в [населено място] бил наричан „престъпник“, „местен феодал“ и „корумпиран“, които му се отразявали негативно, карали го да се затваря в себе си и да не общува. Станал по-спокоен, когато приключил работа като заместник кмет, но бил много променен като личност – не искал да говори, да се събира с хора, с компании, странял и се затворил в себе си. Съдът посочил още, че ищецът споделял на свидетеля К., че не бил готов да носи нови товари и да се ангажира политически. След напускане на общината Т. останал без работа известно време, след което започнал да работи в семейната фирма на съпругата си. Според свидетелката Т., по време на наказателното производство и след него баща започнал да вдига кръвно, имал главоболие и се оплаквал от изтръпване на ръката.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд направил извод, че по делото са установени фактите попадащи в хипотезата на чл. 2 от ЗОДОВ – повдигнато на ищеца обвинение, по което бил оправдан с влязла в сила присъда.

Развил съображения, че воденото срещу ищеца производство получило широка медийна разгласа, довело до отнемане на разрешителното му за носене и съхраняване на оръжие, както и за дисциплинарното му уволнение от заеманата от него длъжност към този момент. Съдът направил извод, че последното било несъмнено свързано с повдигнатите обвинения, тъй като било образувано един ден след това и в него се съдържали данни за извършени дисциплинарни нарушения. С оглед на това заключил, че воденото срещу Т. наказателно производство имало пряко отрицателно отражение върху неговата кариера, която била преустановена. В периода на производството същият изпълнявал длъжността заместник кмет в периода от 14.04.2016г. до 05.11.2019г.

Съдът направил извод, че воденото срещу Д. Т. наказателно производство продължило в период от над 7 години и приключило в съдебна фаза, на въззивна инстанция. Същият бил задържан за 96 часа, а повдигнатото му обвинение било за четири престъпления, три от които тежки по смисъла на чл. 97, т. 3 от НК, свързани с длъжността, която заемал към посочения момент (директор на РПУ – А.). Широкото и продължително медийно отразяване на наказателното производство придало силно негативен облик на личността на пострадалия в обществото и сред част от приятелите и познатите му. Негативните преживявания, стреса и притесненията от ареста и привличането му като обвиняем, накърнили честта, достойнството и самочувствието му; уронили доброто му име в обществото (като полицай, директор на РПУ, награждаван и с добър имидж в обществото, с перспективи за развитието му в системата на МВР), променили личността на ищеца влошили неговото емоционалното и психическо състояние, като от весел и отговорен човек той станал унил, подтиснат и обезверен за бъдещето си, за доходите си и за издръжката на семейството си човек; притесненията му за бъдещето и финансовата издръжка на семейството му довели до изпадането му в депресивни състояния, отразили се и на неговото здраве (повишено кръвно налягане, изтръпване на крайници).

Съдът приел, че негативните изживявания на ищеца били изключително силни по отношение на личността му и засегнали съществено в отрицателен аспект психо-емоционалния му свят. Приел, че негативният ефект от публичния му арест, привличането му като обвиняем за няколко престъпления, свързани с му длъжностното му качество (3 от които тежки по см на НК) и продължителността на наказателното производство опетнило съществено неговата репутация и доброто му име, внесло съмнения в неговия професионален интегритет, способности и морал.

В заключение, съдът направил извод, че размерът на справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие незаконно повдигнатите му обвинения възлиза на 35 000лв. Посочил, че в съдебната практика, в подобни случаи на наказателни производства срещу длъжностни лица на високи позиции в държавната власт, по които са проведени дългогодишни производства, съпроводени с широко медийно отразяване и по които впоследствие били постановявани оправдателни присъди, са присъждани обезщетения в по-висок размер от този определен от съда (между 50 000 – 200 000 лв.). Развил съображения, че обезщетението съответства на икономическия стандарт в Р. Б. и на съдебната практика по аналогични случаи, включително тази на ЕСПЧ, поради което не представлява източник на обогатяване.

Намерил за неоснователно възражението, че ответникът не отговаря за начина на интерпретиране на наказателното производство в медиите. В тази връзка се позовал на чл. 18 и чл. 19 от Директива (EС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство, като приел, че органите на прокуратурата не следва да изнасят в публичното пространство информация за предмета на разследванията, ако това не се налага от някакви значими за разследването причини и при това по начин, представящ обвиняемите за виновни, особено когато се касае до лица, заемащи отговорни длъжностни в държавните структури. Отбелязал, че информацията за наказателното производство срещу ищеца и повдигнатите му обвинения изхождала от прокуратурата (предвид детайлната информация за всяко обвинения), като била представена по начин, който представял ищецът Т. като виновен за престъпленията, за които е привлечен като обвиняем, без да споменава, че същият следва да се счита за невинен до осъждането му с влязла в сила присъда. Приел, че по делото не е установено изнасянето на подробна информация относно от разследването срещу ищеца да е било наложено от някакви изключителни съображения, свързани с наказателното разследване, в аспекта на разясненията в чл. 18 от Директивата.

В заключение въззивният съд направил извод за основателност на предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер от 35 000лв.

Касаторът е направил искане за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните правни въпроси: За определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителна преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства, с оглед точното прилагане на принципа на справедливостта. Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС, както и с практиката на ВКС в т. 3 и т. 11 от ТР№3/2004г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР 1/2001г. на ОСГК на ВКС, решение №180/25.03.2025г. по гр. д.№580/2024г. на ІІІ г. о.; решение №30/08.03.2022г. по гр. д.№2300/2021г. на ІІІ г. о.; решение №762/19.12.2024г. по гр. д.№856/2024г. на ІV г. о.; решение №77/10.02.2025г. по гр. д.№5331/2023г. на ІV г. о.

Този въпрос е свързан с приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, включен е в предмета на спора и е от значение за резултата по делото, но не се установява поддържаното противоречие.

Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Според нея и разясненията по приложението дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, и по отношение на които са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т. 3 ГПК. Същите следва да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Доколкото касационната инстанция е ограничена до конкретните касационни доводи, поставеният въпрос за приложението на чл. 52 от ЗЗД следва да се разглежда в рамките на касационните оплаквания на касатора за допуснати нарушения, а именно: кои от установените по делото факти въззиният съд не е взел предвид, респ. е отчел такива, които не са елемент от преценката за определяне на справедлив размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди; дали същите са релевантни към въведените пред въззивния съд възражения, както и дали са от значение за крайния резултат по спора, т. е. биха обосновали извод за определяне на различен размер на обезщетението.

В конкретния случай, касаторът Прокуратурата на Р. Б. е навел довод, че при постановяване на решението въззивният съд не съобразил: интензивността на вредите – отчел е продължителността на делото, но не и неговата фактическа и правна сложност (23 тома, 200 свидетели, повдигнати обвинения на три лица); при преценка степента н засягане на репутацията на ищеца не е съобразил, че е започнал работа като заместник кмет на [община], поради което не е налице значително накърняване на репутацията му; не е отчел липсата на данни за трайни вреди върху физическото и психическото му състояние; ответникът не носи отговорност за дисциплинарното производство, което е израз на оперативната самостоятелност на работодателя; обстоятелството, че широкото медийно отразяване на производството е израз на свободата на словото, а интересът към производството е породен от заеманата от ищеца длъжност, а лицата заемащи висши длъжности следва да търпят укор и намеса в личния им живот, като правото на информация на гражданите не може да бъде ограничено само до регламентираните в закона и Конституцията хипотези. Навел е и довод, че съдът не е отчел всички относими обстоятелства, а други е съобразил превратно или несъответно (личността, интензивността на страданията, обществените представи за справедливост в аспект на обществено икономическите условия), присъдил е обезщетение за вреди, които не са в пряка причинна връзка с воденото наказателно производство.

При постановяване на обжалваното решение и определяне размера на следващото се на ищеца обезщетение за претърпените неимуществени вреди от повдигнатите му обвинения, по които бил оправдан, въззивният съд обсъдил интензивността на претърпените вреди свързани с предприетите спрямо пострадалия мерки за неотклонение и извършените процесуално следствени действия; фактическата и правна сложност на воденото наказателно производство, отнесена към неговата продължителност; съобразил периодите, в които ищецът е останал без работа и заеманата от него длъжност общински съветник; изложил мотиви за наличието на връзка между незаконосъобразните обвинения и проведеното срещу ищеца дисциплинарно производство, вследствие на което бил уволнен, както и за отнемането на разрешителното му за носене и съхранение на оръжие; съобразил широката медийна разгласа, характера и тежестта на повдигнатите на ищеца обвинения, връзката им със заеманата от него длъжност към този момент, отражението им в личния и професионалния му живот. Въззивният съд съобразил характера и интензитета на причиненото му увреждане – претърпените емоционални, психически страдания и дискомфорт за целия период на производството; характеристичните данни за неговата личност преди началото на производството, авторитета, който е имал в обществото, възможността му за кариерно развитие, които са били уронени и преустановени. С оглед на това, при постановяване на решението, съдът е изпълнил задължението си да вземе предвид посочените от касатора, конкретно установени по делото и относими към предмета на производството обстоятелства, които са от значение за определяне размера на следващото се на ищеца обезщетение за претърпените неимуществени вреди. В допълнение следва да бъде отбелязано, че при определяне размера на обезщетението, съдът следва да вземе предвид наведените от страните обстоятелства, които са от значение за размера на това обезщетение във всеки конкретен случай, като съгласно чл. 7 от ЗОДОВ държавата, като страна по спорното материално правоотношение, отговаря за обезвреда на всички претърпени вреди, независимо, че се представлява от процесуален субституент – съответният орган на съдебната власт, който е нарушил правото на ищеца (по неговите твърдения в исковата молба).

Искането за допускане на обжалването е обосновано с несъгласието на страната с крайните изводи на съда и преценката на събраните по делото доказателства, което по естеството си представлява оплакване за неправилност на решението. Както е разяснено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване, а вътрешното убеждение на съда не подлежи на съдебен контрол. С оглед на това по така поставеният въпрос не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

В изложението е формулиран и въпросът: Може ли въззивният съд да даде разрешение на правен спор, като преценката за основателност на доводите и възраженията на страните изхожда от факти, на които страните не са се позовали и може ли да извлича правни последици от фактически обстоятелства, които страната не е посочила и представлява ли това нарушение на диспозитивното начало по смисъла на чл. 6, ал. 2 от ГПК. Твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС в решение № 232/27.09.2016г. по гр. д.№1083/2016г. на ІV г. о.; решение от 12.05.2014г. по гр. д.№7025/2013г. на ІІ г. о.; решение от 30.04.2010г. по т. д.№741/2009г. на І т. о.; решение от 08.02.2012г. по гр. д.№1163/2010г. на ІV г. о.; решение от 15.07.2013г. по гр. д.№14/2013г. на ІІ г. о.; решение №176/08.06.2011г. по гр. д.№1281/2010г. на ІІІ г. о.; решение №292/16.10.2018г. по т. д.№3148/2017г. на ІІ т. о.

Във връзка с този въпрос касаторът е навел довод, че съдът е приел, че в конкретния случай прокуратурата е нарушила презумпцията за невиновност, какъвто довод не е бил наведен от ищеца.

Този въпрос е свързан с мотивите на въззивния съд, че при определяне размера на обезщетението следва да бъде взета предвид широката медийна разгласа; изнесените подробности за обвинението и продължителния период на публикациите; липсата на отбелязване, че лицето се счита невиновно до осъждането му с влязла в сила присъда, както и относно липсата на доказателства за наличие на държавен интерес от разгласяване на данните във връзка с воденото досъдебно производство. С оглед на това, въпросът е включен в предмета на спора и е от значение за резултата по делото, но по него също не се установява поддържаното от касатора противоречие. В исковата молба, въз основа на която е образувано производството ищецът е въвел довод, че търпените от него неимуществени вреди са резултат и от широката разгласа на повдигнатите му обвинения, а в подадената въззивна жалба Прокуратурата на Р. Б. е направила изрично възражение, че обстоятелствата свързани с медийната разгласа не следва да бъдат взети предвид при определяне размера на обезщетението, тъй като: въпреки същите, ищецът е заел длъжността заместник кмет, която изпълнявал в продължение на три години; прокуратурата не носи отговорност за начина на интерпретиране на наказателното производство в медиите и същата е задължена да предоставя информация на обществото по подобни категории дела. Именно по тези въведени пред него доводи, въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение, като направил преценка за характера на публикациите, изнесената в тях информация и наличието/липсата на изключителни съображения, свързани с наказателното разследване, в аспекта на разясненията в чл. 18 от Директива (EС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за не виновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство. Ето защо, по поставения въпрос не е налице соченото от страната допълнително основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и направеното искане касаторът Прокуратурата на Р. Б. следва да бъде осъден да заплати на Д. А. Т. сумата от 2550лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. Същата, след превалутиране по чл. 12 от ЗВЕРБ и закръгляне по чл. 13 от ЗВЕРБ, възлиза в размер на 1 303, 79 евро.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 52/27.03.2025 г. на Пловдивския апелативен съд по в. гр. д. № 16/2025 г. в частта, с която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на Д. А. Т. сумата от 35 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на повдигнати му обвинения за извършване на престъпления по чл. 294, ал. 4, във вр. с ал. 1 НК; чл. 304б, ал. 1 НК; чл. 282, ал. 2, пр. 2 вр. с чл. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК и чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК по ДП № 165/2015 г. по описа на ОСО при ОП – П. и НОХД 1378/2018 г. на ОС – Пловдив, по които Д. А. Т. бил оправдан с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.10.2022 г., до окончателното изплащане.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Р. Б. да заплати на Д. А. Т. сумата от 1 303, 79 евро (след превалутирането на 2 550 лв. по чл. 12 от ЗВЕРБ и закръгляването по чл. 13 от ЗВЕРБ), представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: