ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1439
София, 23.03.2026 г.
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и шеста година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. К. ЧЛЕНОВЕ: Гълъбина Генчева
Н. Н. изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 4526 от 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 2774 от 03.02.2025г., подадена от И. С. И., конституиран по реда на чл. 227 ГПК на мястото на първоначалния ищец С. И. В., чрез процесуалния представител адвокат Т. Х. от АК-София и касационна жалба с вх. № 3555 от 11.02.2025г., подадена от Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуалния представител главен юрисконсулт на Областно пътно управление-П. М. М., срещу решение № 1347 от 19.12.2024г. по в. гр. д. № 1696/2024г. на Софийския апелативен съд.
И. С. И. обжалва въззивното решение, в частта, с която като е потвърдено първоинстанционното решение № 38/16.02.2024г. по гр. д. № 529/2022г. на Пернишкия окръжен съд, е отхвърлен предявеният от касатора против Агенция „Пътна инфраструктура“ осъдителен иск, с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД, за осъждането на ответника да му заплати обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на С. С. И. (син на първоначалния ищец), загинал на 23.08.2019г., около 22.00 ч., при инцидент, за разликата над присъдената на И. С. И. и М. С. И., сума от 40 000 лева, до пълно предявения размер от 120 000 лева, ведно със законната лихва за забава, считано от 23.08.2019г. до окончателното изплащане.
Агенция „Пътна инфраструктура“ обжалва въззивното решение, в частта, с която като е потвърдено първоинстанционното решение № 38/16.02.2024г. по гр. д. № 529/2022г. на Пернишкия окръжен съд, е уважен предявеният И. С. И. и М. С. И., конституирани по реда на чл. 227 ГПК на мястото на първоначалния ищец С. И. В., против Агенция „Пътна инфраструктура“ осъдителен иск, с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД, за осъждането на ответника да им заплати обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на С. С. И. (син на първоначалния ищец), загинал на 23.08.2019г., около 22.00 ч., при инцидент, в размер на сумата от 40 000 лева, ведно със законната лихва за забава, считано от 23.08.2019г. до окончателното изплащане.
В касационната жалба на И. С. И. се поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо, в частта, касаеща присъждане на обезщетение на М. И. и неправилно, в останалата му обжалвана част, като постановено при нарушаване на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано като се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде уважен изцяло със законните последици.
Оплакването за недопустимост на въззивното решение обосновава с твърдението, че САС е присъединил по въззивното дело другия наследник на първоначалния ищец, въпреки образуваното пред ОС-Перник друго дело по предявен от М. И. срещу АПИ иск за присъждане на сумата от 60 000лв. (частичен от сумата 250 000лв.), представляваща претърпени неимуществени вреди от смъртта на неговия баща С. И., който иск е бил предявен на 06.08.2024г. По тези съображения и на основание чл. 126 ГПК касаторът счита конституирането на М. И. в производството по настоящето дело за недопустимо, вкл. и с довода, че така М. И. ще получи два пъти обезщетение за едно и също нещо.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпросите:
1.Кои обстоятелства следва да бъдат ценени от съда при решаване на въпроса за определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт; По въпроса се поддържа противоречие на приетото от въззивния съд с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4/68г.; решение № 88/09.07.2012г. по т. д. № 1015/2011г. на ВКС, II т. о.; решение № 151/12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, II т. о.; решение № 163/12.11.2014г. по т. д. № 3450/2013г. на ВКС, I т. о.; решение № 130/09.07.2013г. по т. д. № 669/2012г. на ВКС, II т. о.; решение № 104/25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, I т. о.; решение №50039 от 25.05.2023г. по гр. д.№2062/2022г. на ВКС, II г. о. и др.
Поддържа, че въззивният съд само привидно е описал кои обстоятелства е взел предвид при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, както и че следва да бъде взета предвид и икономическата обстановка към момента на настъпване на увреждането, но не е анализирал как тези, а и останалите признаци, влизащи в понятието за справедливост, влияят на размера на обезщетението.
2.Как се определя съотношението на приноса на пострадалия и делинквента за настъпване на вредата и подлежащите на преценка обстоятелства за това; Касаторът счита, че приетото от съда противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 150 от 18.12.2017г. по т. д. № 1834/2016г., ВКС, II т. о.; решение № 44 от 23.06.2020г. по т. д. № 1879/2019г., ВКС, I т. о.; решение № 370 от 16.01.2019г. по т. д. № 896/2018г., ВКС, II т. о.; решение №50039 от 25.05.2023г. по гр. д.№2062/2022г. на ВКС, II г. о.
Поддържа, че въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че ако АПИ беше изградила парапет, синът на първоначалния ищец нямало да падне от надлеза, респ. не би се стигнало до летален изход, както и че АПИ не е изпълнила задължението си по чл. 13, ал. 1 от Наредба №РД-02-20-2 от 20.12.2017г., т. е. имала е задължението при изграждането на този надлез да осигури възможност за пешеходно и велосипедно движение и ако беше осигурила, най-вероятно нямаше да се стигне до този фатален край за сина на първоначалния ищец.
3.Следва ли съдът служебно да следи за наличието на две висящи производства между същите страни, на същото основание и за същото искане; вероятната недопустимост на решението съставлява ли самостоятелно основание за достъп до касация; По въпроса се твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение №46 от 08.04.2013г. по т. д.№96/2012г. на ВКС, II т. о., както и на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по т. д. № 1/2009г., ОСГТК.
Доводите, с които се обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос са основани на твърденията, относими към доводите за недопустимост на въззивното решение.
В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуалния представител главен юрисконсулт на Областно пътно управление-П. М. М., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, в обжалваната му част, респ. за неоснователност на касационната жалба.
М. С. И., действащ чрез своята майка и законен представител И. В. И., чрез процесуалния представител адвокат В. М. от АК-П., в представения писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, поддържа, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба, в частта й досежно твърдяната недопустимост на въззивното решение.
В касационната жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“ се поддържа, че обжалваното въззивно решение е нищожно, недопустимо и неправилно, като постановено при нарушаване на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано като се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде отхвърлен изцяло със законните последици.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпросите:
1.Задължен ли е въззивният съд в мотивите на постановеното от него решение да извърши анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните по очертаните от тях спорни въпроси, имащи правно значение за съществуването на спорното право; Касаторът счита, че приетото от съда противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 17 от 23.07.2014г. по т. д. № 811/2012г. на ВКС, II ТК; решение № 157 от 08.11.2011г. по т. д. 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; решение № 212 от 01.02.2012г. по т. д. 1106/2010г. на ВКС, ІІ ТО; решение № 126 от 13.07.2015г. по т. д. 2322/2014г. на ВКС, І ТО; т. 19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС и т. 2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК.
Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил задълбочено неговия довод, че С. И. е паднал, вървейки по изграден тротоар, който се явява елемент от пътното платно (задължението за поддържането на който е на общината) и не е изложил ясни и подробни мотиви, когато е направил разлика между тротоар при мостови съоръжения и стандартен тротоар в урбанизирани територии. Същите доводи навежда и във връзка с констатацията на въззивния съд, че съоръжението, на което е настъпил инцидента, не е мост, а надлез.
Поддържа също така, че в нарушение на практиката на ВКС въззивният съд не е обсъдил възражението за съпричиняване, основано на установеното алкохолно опиянение на С. И.. Посочва, че е депозирал отговора на исковата молба на 17.02.2023г., а прокурорската преписка, която съдържа данни за това състояние на С. И. е приобщена към делото едва на 03.04.2024г., т. е. доказателствата са били предоставени след изтичането на срока по чл. 133 ГПК.
2.Следва ли съдът при определяне на размера на дължимото се обезщетение за претърпени неимуществени вреди да вземе предвид всички критерии, обуславящи тези вреди не само чрез декларативното им посочване, но и да обсъди тяхното конкретно значение за размера на вредите; Касаторът счита, че приетото от съда противоречи на задължителната практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4/68г., тъй като не са посочени аргументи относно конкретните икономически условия към момента на настъпването на вредите и относно общественото разбиране за справедливост на дадения етап от развитие на обществото.
В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба И. С. И., чрез процесуалния представител адвокат Т. Х. от АК-София, изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, в обжалваната му част, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
М. С. И., действащ чрез своята майка и законен представител И. В. И., чрез процесуалния представител адвокат В. М. от АК-П., в представения писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, поддържа, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, в обжалваната му част, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срока по чл. 283 ГПК, имат необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадени са от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:
Пернишкия окръжен съд е сезиран с предявени от С. И. В., в условията на евентуалност, спрямо [община] и Агенция „Пътна инфраструктура“ искове с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. В исковата молба са изложени твърдения, че на 23.08.2019г., около 22 ч., в [населено място], на [улица], Промишлена зона, [населено място], С. С. И. – син на ищеца, се е движил по пътното платно с посока [населено място] - [населено място], срещу движението на останалите превозни средства, управлявайки велосипед. Достигайки поста на „ТЕЦ - Република“ преустановил движението си, подпрял управлявания от него велосипед между предпазната мантинела и намиращата се там стоманена решетка, отграничаваща края на пътното платно и предпазваща пешеходците от падане. Продължил хода си пеша и поради липса на участък от предпазната решетка паднал в пропастта след моста. С оглед получаването на травматични увреди, несъвмести с живота, настъпил летален изход. Тялото му било намерено 13 дни след инцидента, като били информирани органите на МВР. В рамките на образуваното досъдебно производство било установено, че смъртта е в причинна връзка с падането.
В постъпилия в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът [община] е оспорила исковете и е изложила съображения, че не е надлежно пасивно легитимирана да отговаря по тях, тъй като не е собственик на [улица], който на основание чл. 3, ал. 2 ЗП съставлява републикански път и по силата на чл. 8, ал. 2 ЗП е публична държавна собственост. О. А. „Пътна инфраструктура“ в срока по чл. 131 ГПК е оспорила исковете като е възразила, че не е надлежно легитимирана да отговаря по исковете, тъй като инцидентът не е настъпил на път, който е част от републиканската пътна мрежа, за чиято поддръжка да отговаря АПИ или други лица, на които да е възложила поддръжката. Изложени са твърдения, че на път 1-6 „Г.- П. - София“, в участъка от км. 82+225 до 82 + 692 км. съвпада с урбанизираната територия на [населено място]. Посочено е, че съгласно чл. 30, ал. 4 ЗП и чл. 48, т. 1 б. „б“ ЗП [община] отговаря за ремонта и поддържането на републиканските пътища в границите на урбанизираните територии, като АПИ отговаря за платната за движение на републиканските пътища в границите на урбанизираните територии за населените места с население до 100 000 души. Направила е възражение за прекомерност на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, както и възражение за съпричиняване от страна на пострадалия, който не е спазил правилата за движение по пътищата.
С определение, постановено от първоинстанционния съд на 13.09.2022г., по реда на чл. 227 ГПК въз основа на справка за предоставяне на данни по реда на Наредба №14/18.11.2009г., И. С. И. е конституиран на мястото на починалия ищец С. И. В.. В справката са посочени само съпругата и децата на починалия първоначален ищец.
В производството пред въззивния съд въз основа на молба, подадена от И. В. И. (майка и законен представител на М. С. И.) и служебно изискано удостоверение за наследници, като наследник на първоначалния ищец е конституиран и малолетният М. С. И. – внук на първоначалния ищец С. И. В., син на починалия на 23.08.2019г. С. С. И.. На същия е връчен препис от изготвения по делото доклад от ОС-Перник, с който е разпределена доказателствената тежест, както и му е предоставена възможност да изрази становище по съществуването на спорното право и да ангажира доказателства подкрепа на тезата си. С молба от 21.11.2024г. същият е отправил волеизявление, че се присъединява към депозираната въззивна жалба и поддържа изцяло предявения иск.
От фактическа страна въз основа на данните, съдържащи се в ДП 345/2019г. по описа на 02 РУ на МВР-П., въззивният съд е приел, че на 23.08.2019г., около 22 часа, в [населено място], по [улица], Промишлена зона С. И. се е движил по пътното платно с посока [населено място] - [населено място], срещу движението на превозните средства, като управлявал велосипед. Достигайки до надлеза, подпрял велосипеда между предпазната мантинела на намиращия се тротоар за служебно ползване и започнал да изкачва рампата, на която от дясната страна в посока пътното платно [населено място] - [населено място] липсвал предпазния парапет. Когато достигнал до фугата между рампата и моста, на който съществували предпазните парапети, паднал в разстоянието от надлеза в намиращите се долу храсти и там загинал, като тялото му е открито 13 дни след инцидента.
Въз основа на заключението на вещото по приетата в първата инстанция съдебномедицинска експертиза въззивният съд е приел за установено, че в резултат от процесния инцидент С. И. е получил травматични увреждания: гръдна травма: счупване на шест, седмо, осмо, девето и десето ребра от дясна гръдна половина по предна мишнична към ключичната линия; кръвонасядания около счупванията на околните меки тъкани; травма на тазовия пръстен: счупване на седалишната кост в дясно; счупване на срамната кост в дясно; счупване на опашната кост; кръвонасядания на меките тъкани около счупванията в малкия таз; липса на лява длан и пръсти; липса на меки тъкани на левия горен крайник; липса на меки тъкани на горен десен крайник със следи от оглогване; липса на костите на дясна предмишница; липса на лява голямопищялна кост под ставата; напреднало трупно разложение.
Съобразено е, че според обясненията, дадени от вещото лице в съдебно заседание, гръдната травма, както и травмата на тазовия пръстен, отговарят да са получени при падане от височина, но дали падането е от парапет вещото лице не можело да каже.
Взето е предвид, че според същото заключение, при извършеното химическо изследване на кръвна проба, иззета от трупа на С. И. по време на аутопсията на 06.09.2019г., е установено наличие на етилов алкохол с концентрация от 1,65 промила. Тази концентрация на алкохол в кръвта според вещото лице отговаряла на средна степен на алкохолно опиване, като при лица с концентрация на алкохол над 1,5 промила се считало, че със сигурност са алкохолно повлияни, колкото и разнообразна да е индивидуалната реакция. Съобразено е също така, че според вещото лице средната степен на алкохолно опиване се характеризира със значителни нарушения в мисловната дейност, речта, съобразителността, вниманието, координацията на движенията, ориентировката, силно забавени реакции афекти, понякога сънливост, сърдечно-съдови разстройства, признаци на значително потискане на дейността на централната нервна система, смущения в зрението, в говора, тремор, загуба на критичност, сериозни нарушения в поведението, избухливост, агресивност, дължащи се на потиснатост и освобождаване на първичните инстинкти и др.
Въз основа на заключението на вещото лице по приетата в първата инстанция съдебнотехническа експертиза въззивният съд е приел за установено, че мястото на инцидента е Републикански път с номер 1-6 „Г. - К.-П.-София“, в границите на урбанизираната територия на [населено място], като пътят има и функцията на първостепенна градска улица I - скоростна градска магистрала; участъкът от пътя, в който е настъпил инцидент, съвпада с пътен надлез, който в неговата цялост съставлява пътно съоръжение по смисъла на § 1, т. 3 ДР на ЗП и е елемент на пътя по смисъла на чл. 5, ал. 1 ЗП; приложената хоризонтална маркировка и осветителните съоръжения, съставляват пътни принадлежности на пътя в този участък по смисъла на § 1, т. 4 ДР на ЗП. Не е установено този участък да е вписан като общински път.
Съобразено е, че според експертното заключение за обслужване на автомобилното движение в двете посоки процесният надлез е с две отделни една от друга многоотворни стоманобетонни връхни конструкции, състоящи се от главни надлъжни греди и мостова плоча. Денивелацията между нивата на пътя и връхната конструкция на мостовата част се преодолявала чрез земно насипни рампи, ограничени от двете страни с подпорни стени, а в челото - от устоите на мостовата част. Натоварванията от собственото тегло на връхната конструкция и другите елементи и части върху тях, както и натоварването от преминаващия автомобилен трафик през надлеза се предават върху опорите чрез подвижни и неподвижни лагери. Посочените елементи като цяло представляват главна носеща конструкция на пътния надлез. Освен нея към връхната конструкция се включвали и следните части и устройства: изравнителни пластове; изолационни пластове; пътни настилки; пешеходни пътеки; парапети и предпазни огради (мантинели), отводнители и фуги. В участъка, на който е настъпил процесния инцидент, тротоарите на надлеза можело да имат само служебен характер и да служат за преминаване по тях единствено на лица, служебно ангажирани с поддръжката и ремонта на надлеза. След края на надлеза по посока към София, в участъка до бензиностанциите на „Петрол“ и „Еко“, както и след тях, нямало обособени тротоари или укрепени банкети, по които да се движат пешеходци и велосипедисти. В тези участъци страничната ивица зад предпазната ограда (мантинела) е заета от отводнителна канавка или дървесна растителност, или е твърде тясна, поради което движение на хора по нея е невъзможно, още повече на велосипедисти. При евентуално пешеходно и велосипедно движение през пътния надлез посока София в края на надлеза, участниците в него ще бъдат изведени директно на платното за движение.
Взето е предвид, че при огледа на място вещото лице е установило, че в обсега на рампата на надлеза от началото до фугата, откъдето започва мостовата част на съоръжението, предпазният парапет на тротоара е изцяло демонтиран. Движението на хора и велосипеди в тази част на надлеза е твърде рисковано и опасно, като според вещото лице демонтажът на част от предпазния парапет на процесния пътен надлез е извършено от хора и няма нищо общо с нормалната експлоатация на пътя.
От показанията на свидетеля А. Й. Р. - първи братовчед на И. И., е прието за установено, че първоначалният ищец С. В., вуйчо на свидетеля, споделил, че С. го нямало от 2-3 дни; притеснявал се да не му се е случило нещо. Това според свидетеля продължило дълго и на следващия месец уведомили С., че са намерили С.. Свидетелят заявил, че със С. В. се виждали почти всеки ден. Свидетелят живеел в [населено място]. Всеки ден минавал през[жк], за да се види с вуйчо си. С. В. се чувствал много зле от смъртта на сина си, били много близки. Всеки ден очаквал да го види. С. живеел в [населено място], а напоследък в[жк](кв. „Църква“). Преди 4-5 години С. помагал в работата на баща си. Работел в строителството и на други места. Свидетелят не знаел С. да е имал някакви зависимости.
От показанията на свидетеля Б. В. Д. е прието за установено, че С., който преди инцидента живеел в [населено място] самостоятелно, посещавал баща си и брат си в [населено място] и оставал при тях. Чувал се редовно с баща му и брат му по телефона. С. ходел при тях. Имали кръчма „Брезите“ в[жк]. Там посрещали празници. С. не е коментирал да е имал проблеми. Той употребявал алкохол рядко, в рамките на нормалното. Не пиел по време на работа. Работел като строител. Свидетелят не знаел да е имал конфликти с баща си. Свидетелят също живеел в [населено място]. Били колеги със С. и се виждали всеки ден. Работели в „Ш. С. Р. ЕООД. С. ходел в „Брезите“, за да се види със семейството си, свидетелят понякога го придружавал. Не е виждал С. да празнува с баща си и брат си. Те идвали в [населено място].
Въз основа на така установената фактическа обстановка от правна страна въззивният съд е съобразил, че съгласно чл. 3, ал. 1 ЗП републикански пътища са автомагистралите, скоростните пътища и пътищата от първи, втори и трети клас, които осигуряват транспортни връзки от национално значение и образуват държавната пътна мрежа. Отделни републикански пътища са включени в трансевропейската пътна мрежа. Посочено е, че процесният скоростен път съставлява републикански път, като съгласно чл. 8, ал. 2 ЗП републиканските пътища са изключителна държавна собственост. Съобразено е, че в чл. 19, т. 1 ЗП е предвидено задължение за Агенция „Пътна инфраструктура“ да управлява републиканските пътища. Съобразено е също така, че съгласно чл. 13, ал. 1 от Наредба № РД-02-20-2 от 20 декември 2017г. за планиране и проектиране на комуникационно - транспортната система на урбанизираните територии, в сила от 20.02.2018г., в приложимата към момента на инцидента редакция, преминаването на автомагистрали, скоростни пътища и пътища I и II клас от републиканската пътна мрежа през урбанизирана територия се осъществява при условията на чл. 76 ЗУТ, като се осигуряват и: възможност на напречно пешеходно и велосипедно движение, включително на хора с намалена подвижност, т. ч. и хора с увреждания; инфраструктура за обезпечаване на напречни трасета на обществения транспорт за превоз на пътници; положително решение по оценка за въздействието върху околната среда; проведено обемно-пространствено проучване върху взаимодействието им с градската среда. Посочено е, че в чл. 14, ал. 1 и ал. 2 от същата наредба е регламентирано, че улиците I и II клас (градски магистрали) са главните носители на автомобилното движение в градовете с население над 30 000 жители. Те осигуряват бърза транспортна връзка между отделните урбанизирани територии и ги свързват с републиканските пътища и магистрали. Улиците I клас са с непрекъснат режим на автомобилното движение по две физически обособени пътни платна, с контролиран достъп до тях и пресичания с всички останали улици на различни нива. Достъп на пешеходци и велосипедисти до пътните платна не се допуска.
Съобразено е, че инцидентът е настъпил в участък на пътен надлез, прилежащ на път I, който попада в км. 82+674-83+500, част от урбанизираната територия на [населено място], както и, че по силата на чл. 30, ал. 1 ЗП Агенция „Пътна инфраструктура“ осъществява дейностите по изграждането, ремонта и поддържането на републиканските пътища. Съобразено е също така, че: в ал. 4 е регламентирано, че изграждането, ремонтът и поддържането на подземните съоръжения, тротоарите, велосипедните алеи, паркингите, пешеходните подлези, осветлението и крайпътното озеленяване по републиканските пътища в границите на урбанизираните територии се организират от съответната община; в ал. 5 от същата норма е регламентирано, че Агенция „Пътна инфраструктура“ осъществява дейностите по текущ ремонт и зимно поддържане на републиканските пътища в границите на урбанизираните територии за населените места с население до 100 000 души; в чл. 47 ППЗП е предвидено, че поддържането включва полагането на системни грижи за осигуряване на целогодишна нормална експлоатация на пътя и осъществяване на мерките за защита на неговите съоръжения и принадлежности, а текущият ремонт включва работите по отстраняване на локални повреди по настилката и пътните принадлежности, причинени от нормалната експлоатация на пътя; в чл. 26, ал. 5 ЗП е регламентирано, че при внезапни повреди на подземни или надземни съоръжения на техническата инфраструктура, намиращи се в обхвата на пътя или в обслужващите зони, собственикът им може да започне възстановителните работи след разрешение от управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“ - за републиканските пътища, или от кмета на общината - за общинските пътища, при условие че е гарантирана безопасността на движението; че съгласно §1, т. 3 ДР на ЗП „Пътни съоръжения“ са: водостоците; мостовете; виадуктите; естакадите; надлезите; подлезите; тунелите; подпорните и декоративните стени; укрепителните и водоотвеждащите устройства и пречиствателните съоръжения. С оглед на това е прието, че процесният пътен надлез съставлява пътно съоръжение по смисъла на посочената норма, като пътните съоръжения от своя страна са част от пътищата (пътната инфраструктура), съгласно чл. 5, ал. 1, т. 2 ЗП.
Въз основа на този анализ на нормативната уредба е прието, че отговорността за поддържането на надлеза, на който е настъпил процесния инцидент и който съставлява пътно съоръжение на републикански път, е на Агенция „Пътна инфраструктура“. Посочено е, че макар републиканският път да преминава през урбанизирана територия и да изпълнява функцията на първостепенна улична мрежа на [населено място], обозначена като [улица], правно релевантно е обстоятелството, че се касае за пътно съоръжение на републикански път, елемент на пътя, за поддържането на който отговорност носи Агенция „Пътна инфраструктура“. При това е съобразено, че в ал. 4 на чл. 30 ЗП сред възложените на общините дейности не е включено извършването на ремонт и поддържане на надземните пътни съоръжения по републиканските пътища в границите на урбанизираните територии. Посочено е, че в чл. 30, ал. 3 ЗП е предвидено, че АПИ и общините осъществяват съвместно по взаимна договореност дейностите по изграждането, поддържането и ремонта на републиканските пътища в границите на урбанизираните територии при условията и по реда, определени с правилника за прилагането на закона. Прието е, че в случая АПИ не твърди, нито е ангажирал доказателства за постигната уговорка с [община] във връзка с поддържането и ремонта на процесния надлез, част от републикански път, в границите на урбанизирана територия.
Взето е предвид, че съгласно § 6, т. 6 ДР на ЗДвП „тротоар“ е изградена, оградена или очертана с пътна маркировка надлъжна част от пътя, ограничаваща платното за движение и предназначена само за движение на пешеходци като в случая не е налице такова предназначение на участъка от надлеза, на който е настъпил инцидента - тъй като надлезът е част от скоростен път, то движението на пешеходци в този участък не е позволено. Прието е, че обособеното място, на което се е движил пострадалия, не съставлява тротоар като същото е изградено за служебно ползване във връзка с поддръжката и ремонта на надлеза.
Посочено е, че съоръжението, на което е настъпил инцидента, не е мост, а е надлез, като в случая платното за движение не е ограничено от тротоари, доколкото изградените места за придвижване нямат предназначението на тротоар за пешеходно придвижване, а предоставят възможност за служебен достъп до съоръжението, т. е. не е налице възможност пешеходец да достигне до надлеза, освен при движение по пътното платно, каквото не е позволено. Прието е, че не може да се вмени в отговорност на [община] поддържането на надлеза, включително и в участъка на инцидента.
Прието е, че доколкото на АПИ е вменено задължение да стопанисва и поддържа процесния пътен участък, включително да осигури предпазен парапет на съоръжението, на което е настъпил инцидента, като изпълнява тези законоустановени задължения чрез своите служители или други лица, на които е възложил изпълнението им, то носи обективна гаранционно - обезпечителна отговорност при действия или бездействия на лицата, натоварени с извършването на възложената работа по поддръжка.
Формиран е решаващ правен извод, че е осъществен фактическият състав на непозволеното увреждане, като вредоносният резултат е причинен от виновното и противоправно бездействие на служители на ответника АПИ, които не са извършили текущ ремонт на републиканския път в границата на урбанизираната територия за населените места с население до 100 000 души, при което синът на първоначалния ищец е починал при инцидент, настъпил при движение по надлез, без поставен предпазен парапет, в резултат на което е паднал и е получил тежки травматични увреждания, несъвместими с живота.
При определяне на размера на дължимото обезщетение въззивният съд е съобразил, че първоначалният ищец е преживял тежко загубата на сина си. Изпитвал силни притеснения през времето на неговото издирване. Имали близки отношения със С. И., помагал му, като живеели в отделни домакинства. Към датата на инцидента пострадалият е бил на 35 г. - в млада, активна, трудоспособна възраст. Продължителността на периода, през който първоначалният ищец е търпял неимуществени вреди е бил 3 години. Прието е, че с оглед принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и конкретната икономическа обстановка към момента на настъпване на увреждането, както и задължителните разяснения, дадени с ППВС № 4/23.12.1968г., справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 80 000 лв., което ще възмезди първоначалния ищец в най - пълна степен за претърпените от него болки и страдания във връзка със смъртта на неговия син.
Възражението на ответника АПИ за съпричиняване от страна на пострадалия, изразяващо се в алкохолно опиянение, е прието за преклудирано. Изложени са мотиви, че в чл. 133 ГПК е регламентирано, че когато в установения едномесечен срок ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ или не упражни правата си по чл. 211, ал. 1, чл. 212 и чл. 219, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Посочено е, че в случая в срока по чл. 131 ГПК ответникът АПИ не е релевирал оплакване, че пострадалият е бил в алкохолно опиянение, което е повлияло върху настъпването на противоправния резултат, поради което и същото като заявеното извън този срок се явява преклудирано. Посочено е, че за наличието на принос от страна на увреденото лице съдът не следи служебно, а се произнася при своевременно заявено възражение за това.
За основателно е прието направеното с писмения отговор на исковата молба възражение на АПИ за съпричиняване от страна на пострадалия, който не е спазил правилата за движение по пътищата. Съобразено е, че инцидентът е настъпил на надлез на републикански път, който преминава през урбанизирана територия, като съгласно чл. 55, ал. 1 ЗДвП на път, обозначен като автомагистрала или скоростен път със съответния пътен знак, е разрешено движението само на автомобили и мотоциклети, чиято конструктивна максимална скорост надвишава 50 km/h. Движението на други пътни превозни средства, както и движението на пешеходци, воденето на животни и навлизането на автомобили, теглещи пътни превозни средства с гъвкава връзка, е забранено. Взето е предвид, че е налице и забрана пешеходци да преминават надлеза - в чл. 14, ал. 2 от Наредба № РД-02-20-2 от 20 декември 2017г. за планиране и проектиране на комуникационно - транспортната система на урбанизираните територии, в сила от 20.02.2018г. е регламентирано, че достъпът на пешеходци и велосипедисти до пътните платна на улиците I и II клас (градски магистрали), които са главните носители на автомобилното движение в градовете с население над 30 000 жители, не се допуска. Прието е, че в нарушение на тези забрани пострадалият е предприел движение по надлеза, което негово деяние се намира в пряка и непосредствена причинно - следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. Прието е, че приносът на пострадалия възлиза на 50 %, доколкото движението му на забранено за това място и липсата на парапет, вследствие бездействието на служители на ответника АПИ, имат паритетно влияние върху настъпилия вредоносен резултат, поради което искът е уважен до размера на 40 000 лв.
Съобразявайки така изложените от въззивния съд съображения, по съдържащите се в касационните жалби доводи да наличие на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване настоящият състав приема следното:
По подадената от И. С. И. касационна жалба:
Неоснователни са съдържащите се в изложението към касационната жалба доводи, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване с цел проверка на неговата допустимост в частта, с която е присъдено обезщетение на М. С. И., внук на починалия първоначален ищец С. И. В.. Обстоятелството, че в друго производство М. С. И. е предявил иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на С. С. И. е ирелевантно за допустимостта на претенцията в настоящето производство, доколкото двете претенции не са идентични, т. е. не се претендира обезщетяване на едни и същи вреди. В производството по настоящето дело М. С. И. е конституиран като наследник по закон на първоначалния ищец С. И. В. и в негова полза е присъдена съответната част от обезщетението, което би получил първоначалния ищец за претърпените от него неимуществени вреди от смъртта на неговия син С. С. И., т. е. обезщетение за вредите, които М. С. И. е претърпял от смъртта на своя баща С. С. И. в настоящето производство не се претендира и не са присъждани. Двете производства следователно не са идентични по смисъла на чл. 126, ал. 1 ГПК. По същите съображения следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по третия, поставен в изложението правен въпрос.
Не е налице и поддържаното от касатора И. С. И. основание за допускане на касационно обжалване по първия и втория правни въпроси, поставени в изложението с цел извършване на преценка дали при постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил с посочената в изложението практика на ВКС досежно начина, по който следва да бъде извършена преценката на обстоятелствата, имащи значение за определяне размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди. В съответствие с трайно установената практика на ВКС въззивният съд е посочил кои обстоятелства счита за релевантни към определянето на размера на дължимото обезщетение и именно тези обстоятелства е съобразил в търсене на точния паричен еквивалент на болките страданията, емоционалните, физическите и психически сътресения нанесени на пострадалите лица (разрешението, съдържащо се в решение №163 от 12.11.2014г. по т. д.№3450/2013г. на І т. о. на ВКС), а именно, че първоначалният ищец е преживял тежко загубата на сина си, с когото имали близки отношения, вкл. предвид възрастта на починалия, като вредите са търпяни в продължение на 3 години. Съобразени са именно конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, доколкото понятието „справедливост” по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно (разрешението, съдържащо се в решение №104 от 25.07.2014г. по т. д.№2998/2013г. на І т. о. на ВКС)
Съобразени са и установените в практиката на ВКС изисквания, според които при определяне наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение дали са установени конкретни действия или бездействия, с които то обективно е допринесло за настъпване на резултата, а при определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат (разрешението, съдържащо се в решение №50039 от 25.05.2023г. по гр. д.№2062/2022г. на ІІ г. о. на ВКС). При това са съобразени данните от ДП 345/2019г. по описа на 02 РУ на МВР-П., а именно, че С. И. се е движил по пътното платно с посока [населено място] - [населено място], срещу движението на превозните средства, като управлявал велосипед, като достигайки до надлеза, подпрял велосипеда между предпазната мантинела на намиращия се тротоар за служебно ползване и започнал да изкачва рампата, на която от дясната страна в посока пътното платно [населено място] - [населено място] липсвал предпазния парапет. Така установените данни не сочат на сходство с хипотезата, разгледана в решение №50039 от 25.05.2023г. по гр. д.№2062/2022г. на ІІ г. о. на ВКС, на което касаторът се позовава - в случая, разгледан в решение №50039 от 25.05.2023г. по гр. д.№2062/2022г. на ІІ г. о. на ВКС за движението на автомобили по необезопасения мост забрана не съществува докато в настоящия случай движението пешеходци и велосипедисти на мястото на инцидента е абсолютно забранено. В съответствие с трайно установената практика на ВКС при определяне на процента на съпричиняване въззивният съд е съобразил конкретните, установени по делото и относими факти и обстоятелства.
По касационната жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“:
Не може да бъде споделена тезата на касатора, че при постановяване на решението си въззивният съд не е извършил анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, както и че не е обсъдил всички доводи и възражения на страните по очертаните от тях спорни въпроси, имащи правно значение за съществуването на спорното право според установените в сочените в изложението решения на ВКС критерии.
В съответствие с трайно установената практика на ВКС, вкл. посочената в изложението, въззивният съд детайлно е анализирал данните, съдържащи се в изслушаното по делото заключение на СТЕ досежно техническите характеристики на процесния пътен участък, за да достигне до извода, че същият съставлява републикански път, задължението за управлението и поддържането на който е на Агенция „Пътна инфраструктура“. Именно съобразявайки данните от експертизата, съдът е достигнал до извода, че мястото, на което е настъпил инцидентът, представлява надлез, както и че в случая липсват данни да е била постигната уговорка между АПИ и [община] за съвместно осъществяване на дейностите по изграждането, поддържането и ремонта на този участък. Извършвайки този анализ, въззивният съд се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи, касаещи предпоставките за ангажиране отговорността на АПИ.
В съответствие с трайно установената практика на ВКС, вкл. посочената в изложението, въззивният съд е преценил и съобразил конкретните данни за поведението на загиналия и е отчел именно тези конкретни данни при определяне на процента на съпричиняване, т. е. обсъдил е обстоятелствата, относими към наведените от АПИ доводи за намаляване на отговорността.
Съобразени са и установените в практиката на ВКС изисквания, че мотивите на въззивната инстанция следва да съдържат както самостоятелно изложение на приетата за установена по делото фактическа обстановка съобразно извършената преценка на доказателствата, така и обсъждане на доводите и заявените правозащитни и правоизключващи възражения на страните, на които следва да бъде даден отговор, както и произнасяне по наведеното оплакване за необсъждането им от първоинстанционния съд (според посоченото в изложението решение №126 от 13.07.2015г. по т. д.№2322/2014г. на І т. о. на ВКС). В съответствие с тази практика въззивният съд е обсъдил оплакването, че възражението за съпричиняване от страна на загиналия, изразяващо се в алкохолно опиянение и е изложил детайлни съображения в тази насока. Поради това, според очертаните в изложението рамки, следва да се приеме, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по първия, поставен от касатора Агенция „Пътна инфраструктура“ правен въпрос.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване и по втория, поставен от касатора Агенция „Пътна инфраструктура“ правен въпрос. Както вече беше посочено по-горе, в съответствие с трайно установената практика на ВКС, вкл. посочената в изложенията и на двете спорещи страни, въззивният съд е определил размера на дължимото обезщетение при съобразяване на конкретно установените и относими към този въпрос факти и обстоятелства. Посочено е при това, че се съобразяват и конкретните икономически условия към момента на настъпването на вредите, като в тази насока в изложението не се съдържат конкретни съображения, обосноваващи такива особености на икономическите условия и общественото разбиране са справедливост за периода 2019-2022г., които да обосноват извод, че преценката на съда не съответства на практиката на ВКС.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 1347 от 19.12.2024г. по в. гр. д. № 1696/2024г. на Софийския апелативен съд по подадените от И. С. И. и Агенция „Пътна инфраструктура“ касационни жалби.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: