ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 826
гр.София, 19.03.2026 година
Върховен касационен съд - Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на двадесет и трети февруари, през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
Председател: Боян Балевски
Членове: Васил Христакиев
Елена Арнаучкова
след като разгледа докладваното от съдия Арнаучкова т. д.№ 2618 по описа на ВКС за 2025г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадените от ищеца „Тера-КЖ“ ЕООД, [населено място], две самостоятелни касационни жалби срещу решение № 143/23.07.2025г. по възз. гр. д.№ 249/2025г. на Апелативен съд - Пловдив. С него е потвърдено решение № 165/20.12.2024г. по гр. д.№ 306/2023г. на Окръжен съд - Кърджали, с което са отхвърлени предявените от „Тера-КЖ“ ЕООД, [населено място], против П. Х. Г., Г. Т. Г., Т. Г. Т. и Х. Г. Т. съединени осъдителни искове за обезщетение в размер на 137 194.59лв. за имуществени вреди, произтичащи от неизпълнение на задължение за заплащане на направени допълнително и устно уговорени на 21.08.2017г. строително - монтажни работи/СМР към основен договор, сключен с нотариален акт за учредяване на право на строеж върху недвижим имот № 101 от 30.09.2016г., том I, рег. № 2684, дело № 101/2016г. на нотариус № 279 на НК, представляващи изградена вентилационна система в обект „Б. М. , [населено място], кв.Възрожденци, и за признаване правото на собственост на „Тера-КЖ“ ЕООД и за предаване владението на вентилационна система в обект „Б. М. , [населено място], представляваща съвкупност от съставящи я движими вещи, подробно описани в Приложение № 1 към сключения между „Тера-КЖ“ ЕООД и „Еъркон“ ЕООД договор от 20.09.2017г.
В касационните жалби са въведени оплаквания, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано - основания за касационно обжалване по т. 3 на чл. 281ГПК. Според касатора въззивният състав е интерпретирал неправилно въведените от него твърдения, приемайки, че са за сключен неформален договор за поръчка, и е променил неправилно дадената от първоинстанционния съд правна квалификация, без да изложи мотиви за това и без да отчете, че договорът за изработка и договорът за поръчка са различни видове договори. Релевирано е и оплакване за избирателно и фрагментирано интерпретиране на писмените и гласни доказателства по делото. По подробно изложените съображения искането е за касиране на решението и за уважаване на исковете.
В приложените към касационните жалби изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, освен основанието за директен достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, и бланкетно позоваване на основанието за допускане на обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, без да са формулирани конкретни въпроси по него, е въведено основанието за допускане на обжалване по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК по следните правни въпроси:
1. Следва ли, съобразно задължението на съда по чл. 235, ал. 2 от ГПК и чл. 236, ал. 2 от ГПК, мотивите на съдебното решение на въззивния съд да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни, и може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и без да изложи съображения защо приема едните и не приема другите, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а, ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не? По него касаторът се позовава на ППВС № 1/1953г., както и на решение № 22/29.06.2017г. по гр. д.№ 2113/2016г., I г. о., решение № 212/01.02.2012г. по т. д.№ 1106/2010, II т. о. и др.
2. Допустимо ли е въззивната инстанция да променя дадената от първата инстанция правна квалификация на исковата претенция едва в постановеното от нея решение, без този въпрос да бъде поставен в доклада по делото и без да са дадени евентуални указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства при различната правна квалификация? Касаторът намира, че даденото разрешение е в противоречие с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
3. Кои правила на материалния закон следва да се прилагат при сключен между страните договор за строително-монтажни работи – тези за договор за поръчка или на договор за изработка? Според касатора е наличе отклонение от решение № 50/31.07.2017г. по т. д.№ 53622/2015г., I т. о., и решение № 5/15.03.2010г. по т. д.№ 390/2009г., ТК.
4. Може ли възложителят по договор за изработка да откаже да изплати възнаграждение на изпълнителя, ако при приемането на работата не е направил възражение за неправилно изпълнение и дължи ли възнаграждение, ако цялата или част от работата е била полезна за него? По него касаторът се позовава на решение № 250/11.01.2011г. по т. д.№ 535/2010г., II т. о.
5. При положение, че възложителят е във фактическа власт на изработеното от изпълнителя съоръжение и същото функционира по предназначение, без да има възражение за недостатъци от страна на възложителя, следва ли, че изработеното е прието от последния чрез конклудентни действия?
С постъпилите съвместни отговори на касационните жалби на ищеца ответниците П. Х. Г., Г. Т. Г., Т. Г. Т. и Х. Г. Т., чрез адв. Т. Б., оспорват наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на касационните жалби. Претендира се за присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Съставът на I т. о., въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното:
Първоинстанционното производство е образувано на 30.10.2023г. по предявените обективно евентуално и субективно пасивно съединени осъдителни искове за обезщетение за репариране на имуществени вреди на договорно основание и за собственост. Исковите претенциите са основани на въведените в исковата молба твърдения за възникване на облигационни отношения между ищеца и първите двама ответници П. и Г. Г. въз основа на договор, обективиран в нотариален акт за учредяване на право на строеж от 30.09.2016г., по силата на който П. и Г. Г., като собственици на поземления имот, учредяват в полза на ищеца право на строеж на самостоятелни обекти от предстоящата за изграждане сграда, запазвайки си правото на строеж на други самостоятелни обекти в същата сграда, в т. ч. върху магазин за промишлени стоки, срещу насрещно задължение на ищеца да построи цялата сграда - лично или чрез трети лица, с осигурени от него материали, труд, организация и средства, вкл. обектите на Г., до издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация на сградата, в съответствие с архитектурния проект и при степен на завършеност, съгласно Приложение № 1 към предходно споразумение на същите страни от същата дата, 30.09.2016г. По време на строителството бил намерен потенциален наемател на магазина - „Б. Б. ЕООД, на 14.06.2017г. първите двама ответници прехвърлили на третия и четвъртия ответници Ѕ ИЧ от поземления имот, ведно с Ѕ ИЧ от запазеното от тях право на строеж на самостоятелни обекти в сградата, а на 23.06.2017г. ответниците като наемодатели сключили договор за наем на магазина с „Б. Б. ЕООД, като наемател. За нуждите на дейността на наемателя било извършено изменение на проекта, което наложило допълнителни СМР, извън предмета на договора за учредяване на право на строеж и споразумението от 30.09.2016г. и Приложение № 1 към него. Част от допълнителните СМР, които ответниците се задължили да извършат по договора за наем - за изграждането на цялостната вентилация на магазина, ищецът бил принуден да извърши със заплаха от възложителите (по-конкретно от Х. Т.), като му било „казано“, че при въвеждане на обекта „Билла маркет“- [населено място] ще му бъдат възстановени всички разходи за изграждането на системите, заедно с възнаграждение в размер на 15% от стойността им. Във връзка с това ищецът сключил на 20.09.2017г. договор с трето неучастващо по делото лице „Еъркон“ ЕООД, с който ищецът му възложил изграждането на цялата вентилация на обект „Билла маркет“, [населено място], съобразно Приложение № 1 към договора. Вентилационната система била изпълнена в срок, тествана и приета и уточнена дължимата сума, като за задължението бил уведомен Х. Т., действащ като представител на собствениците на обекта. Издадена била и предявена за плащане на ищеца фактура от 27.11.2017г. и сключен анекс към договора от 20.09.2017г. Ищецът заплатил в изпълнение на поетото задължение към третото неучастващо по делото лице собствени средства, както и извършил и допълнителни разходи. През цялото време ответниците не отричали задължението си по отношение на ищеца, но се оправдавали с липсата на парични средства, като обещавали, че ще се издължат на ищеца. С молба, вх.№ 1303/17.11.2023г., ищецът е уточнил, че, като изпълнител по договора с ответниците, на 21.08.2017г. сключил устен договор с Х. Т., действащ като представител на ответниците, с който му е възложено да изгради цялата вентилационна система на магазина, а след завършването й е следвало да му бъде заплатена цената по издадената от подизпълнителя фактура, заедно с 15% от нейната стойност.
С подадения съвместен отговор на исковата молба ответниците са оспорили твърдението на ищеца за сключен устен договор между страните по делото за възлагане на ищеца изграждането на вентилационна система в обекта на ответниците, както и са оспорили наличието на каквото и да е съгласуване между страните по делото на договора за подизпълнение между ищеца и третото неучастващо по делото лице „Еъркон“ ЕООД. При условия на евентуалност са релевирали възражение за нищожност на твърдения устен договор, поради липса на основание и липса на съгласие, поддържайки, че ищецът е поел договорно задължение да извърши всички СМР, свързани с промени в строителството, извършени преди въвеждане на сградата в експлоатация. Евентуално са въвели възражение за недействителност на твърдения от ищеца устен договор, като сключен без представителна власт, заявявайки отказ да го потвърдят. При условия на евентуалност са заявили и възражение за прихващане с насрещно тяхно вземане по отношение на ищеца за неустойка в общ размер 100 000лв. за забавено изпълнение на всеки един от двата етапа на строителството. За опровергаване на твърденията, че ответникът Х. Т. е действал като техен представител, са изтъкнали, че са сключили договора за наем с „Б. Б. ЕООД чрез пълномощник Г. Г./ а не Х. Т./, а в самия договор за наем за техен общ представител е посочена П. Г.. Ответниците са въвели твърдения, че ищецът, съзнавайки, че още към датата на сключване на договора за наем е в забава за завършване на първия етап на строителство и дължи договорна неустойка в размер на 50 000лв., е предложил на ответниците, вместо заплащане на неустойката, да извърши за своя сметка, лично или чрез трети лица, допълнителните работи, свързани с изменение на първоначалния проект. Оспорили са да са съгласувани с тях параметрите на сключения от ищеца договор с подизпълнител, както и да се съгласявали да заплатят на ищеца цената по издадената от подизпълнителя фактура, още по-малко възнаграждение в размер на 15 %. Възразили са да имат нещо общо с договорното неизпълнение на ищеца по отношение на подизпълнителя, да са възлагали строително-монтажните работи, за които е издадена фактурата, въвели са и твърдения, че част от СМР по издадената от подизпълнителя фактура са възложени от „Б. Б. ЕООД на „У. Б. ЕООД.
По главните искове за обезщетение на договорно основание първоинстанционният съд е приел за недоказано основното твърдение на ищеца, че процесните СМР са му възложени под заплаха, но е приел, че е доказано сключването между страните по договора за учредяване на право на строеж и за строителство на договор за извършването на процесните СМР, приемайки въз основа на доказателствата по делото, че сключеният от ищеца договор с подизпълнителя е потвърден от ответниците с конклудентни действия. Ето защо е направен извод, че ответниците дължат, на осн. чл. 258 ЗЗД, на ищеца възнаграждение за изработеното, а, поради неизпълнението на това задължение, на осн. чл. 79 ЗЗД, дължат на ищеца обезщетение за неизпълнението. Крайният резултат е за отхвърляне на исковете за обезщетение, тъй като е прието, че са погасени по давност.
Сезиран с въззивна жалба на ищеца срещу първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че спорът по главния иск на първо място е съсредоточен върху това сключен ли е между страните по делото устен договор за поръчка, в изпълнение на който ищецът е сключил с подизпълнителя „Еъркон“ ЕООД договора от 20.09.2017г. за изпълнение на процесните СМР. Въз основа на доказателствата по делото е установил, че по сключения договор за наем ответниците са поели договорно задължение да обособят и изградят отдавания от тях под наем обект в съответствие с техническите изисквания на наемателя, съгласно приложението към сключения от тях договора за наем, като са се задължили да извършат за своя сметка част от СМР, предвидени в проекта за допълнителни работи преди въвеждане в експлоатация на първия етап на строителството. Установил е, че изискваните от наемателя СМР по изграждане на климатизация и вентилационни инсталации кореспондират с възложените СМР от ищеца на подизпълнителя „Еъркон“ ЕООД, съгласно Прпиложение № 1 към договора между тях. Намерил е обаче, че от гласните доказателства по делото - свидетелски показания и заключението на СТЕ не се установява сключването между страните по делото на твърдения от ищеца неформален договор за поръчка с предмет възлагане на подизпълнител изграждането на вентилационна систем в търговския обект на ответниците, отдаден под наем на „Б. Б. ЕООД. Изложени са съображения, че не се установяват датата на сключване на твърдения договор за поръчка, страните по него и неговото съдържание - какви по вид и обем СМР е трябвало да бъдат възложени и в какви срокове е трябвало да бъдат изпълнени, ценовите параметри за възлагане на СМР и уговореното възнаграждение, като липсват и косвени доказателства за съществуването на такъв договор, а представената по делото кореспонденция между страните е относно претенции за собственост, но не касае договор за поръчка, липсват данни за изготвен от ищеца отчет за изпълнение на поръчката и покани от него до ответниците за приемане на отчета му. Приел е, че по делото са налице доказателства, разколебаващи извода за сключен между страните по делото договор за поръчка с посоченото от ищеца съдържание, подкрепящи, макар и същото да не е доказано, възражението на ответниците за постигнато споразумение между страните по делото за изграждане на вентилационната система за сметка на ищеца, вместо плащане на дължимата договорна неустойка за забавено строителство на всеки от двата етапа по договора от 30.09.2016г. Направен е краен извод, че при доказателствена тежест за ищеца да установи договорното основание, от което произтича претендираното от него право на обезщетение, по делото не са събрани достатъчно доказателства, от които може да се направи несъмнен извод, че между ищеца и ответниците е възникнало твърдяното от ищеца договорно правоотношение по сключен неформален договор за поръчка. Накрая съставът на въззивния съд е констатирал, че възражение за погасителна давност не е релевирано от ответниците, съответно не се дължи произнасяне относно погасяване на правото на иск.
Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на обжалване.
При служебната проверка, за която касационният съд не е ограничен от посочените от касатора основания, и на въведените от касатора доводи не се констатира решението да е нищожно и/или недопустимо. Не се констатира дадената от въззивния съд правна квалификация на претендираното право на обезщетение да се отразява на допустимостта на решението, тъй като главните искове са разгледани на претендираното договорно основание и липсва нарушение на диспозитивното начало.
Извън хипотезите на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК (вероятна нищожност и/ или недопустимост), допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от въведените допълнителни предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Както е изяснено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Първият процесуалноправен въпрос е свързан с правомощията на въззивната инстанция да обсъди доводите и възраженията на страните и свързаните с тях доказателства и да изложи мотиви. Значимостта му за крайния изход на спора не е обоснована от касатора с конкретно посочване на необсъдените доводи и свързаните с тях доказателства. Общата предпоставка за допускане на обжалване не може да бъде изведена от въведените, при това съвсем общо, оплаквания за необсъждане, евентуално – за избирателно обсъждане на приобщените писмени и гласни доказателства и на доводите във въззивната жалба, за необсъждане на всички доказателства заедно и поотделно иза неизлагане на мотиви кои от тях се приемат и кои не и защо, за променена правна квалификация и за необсъждане на мотивите на първоинстанционното решение. Въпросът е всъщност израз на несъгласието на касатора с правилността на решението, която обаче е извън предмета на селективната фаза на касационното производство.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че по първия въпрос не е осъществена и въведената допълнителна предпоставка за допускане на обжалване. По него е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, както и в служебно известните решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, I т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, вкл. посочените от касатора, която приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните - в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. От изложените мотиви на обжалваното решение не се констатира отклонение от формираната по въпроса съдебна практика по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Вторият и третият въпроси са свързани с правната квалификация на претендираното право на обезщетение. Значимостта им за крайния изход на спора следва да бъде отречена, предвид произнасянето, че са недоказани твърденията на ищеца за сключен с ответниците твърдения от него договор във връзка с процесните СМР.
Неоснователността на искането за допускане на обжалване и по останалите въпроси произтича от отсъствието на общата предпоставка за допускане на обжалване. Четвъртият въпрос, свързан с правото на възложителя по договор за изработка да откаже да изплати възнаграждение на изпълнителя и петият, свързан с приемането на изработеното от възложителя чрез конклудентни действия, не са обсъждани, като неотносими към спорното право за обезщетение за имуществени вреди от договорно неизпълнение.
Неоснователно е и искането за допускане на обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност, като основание за допускане на касационно обжалване, изисква да бъде релевирана и обоснована от касатора. Тя е налице, когато пряко от мотивите, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290 ал. 2 от ГПК проверка за правилност, са установими особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Такива са например случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая не са релевирани доводи, че фактическите констатации на съда, от значение за правните изводи, са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Не са въведени и доводи за обосноваване на някоя от хипотезите на очевидна неправилност, изведени от практиката на касационния съд, а - единствено такива, които са за неправилност на решението по см. на чл. 281, т. 3 ГПК.
Поради изложеното, не следва да се допуска обжалване.
С оглед на този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника Т. Г.Т. се дължат направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 7200лв. за касационното производство, доказани с приложения договор за правна помощ.
Мотивиран от това, съставът на I т. о.:
ОПРЕДЕЛИ:
Не допуска касационно обжалване на решение № 143/23.07.2025г. по възз. гр. д.№ 249/2025г. на Апелативен съд - Пловдив.
Осъжда „Тера-КЖ“ ЕООД, [населено място], да заплати на Т. Г. Т. се дължат направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 7200лв. за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: