ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 829

гр. София, 19.03.2026г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, Първо отделение в закрито заседание на 23 февруари, две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ

ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ

Е. А.

като изслуша докладваното от съдия Б. Б. търговско дело №2577/25 г. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от страна на процесуалния представител на Н. К. К. [ЕГН] срещу решение №1053 /06.08.2025 г., постановено от Софийския апелативен съд по в. гр. д. № 3102/24 по описа на същия, В ЧАСТТА, с която е потвърдено постановено по гр. д. № 7296/2023 г. по описа на СГС решение №4344/18.07.2024 г. , в частта, с която жалбоподателят е бил осъден да заплати солидарно с М. Н. К. ЕГН [ЕГН] на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, с ЕИК:[ЕИК], на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, сумата от 108 317. 37 лв. - главница по Договор за потребителски кредит № HL 29239/03.12.2007 г., ведно със законната лихва, считано от 30.06.2023 г. до окончателното плащане, както и 33 685, 69 лв. - мораторна лихва по чл. 3, ал. 2 от Договора за периода от 23.06.2020 г. до 23.06.2023 г. Решението се обжалва и в частта за присъдените в тежест на ищеца разноски.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед неприлагане на последиците на погасителната давност относно спорното вземане.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че правните въпроси от значение за спора са решени в противоречие с практика на ВКС по чл. 290 ГПК – основание за допускане до касация, съгласно чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК и същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото-т. 3 от чл. 280 ал. 1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД в писмен отговор от процесуалния си представител изразява становище за нейната неоснователност и за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 5 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд се е позовал на следното:

От представените писмени доказателства се установява, че е сключен договор за потребителски кредит № HL 29239/03.12.2007 г. между ищеца като заемодател и ответниците като кредитополучатели и солидарни длъжници, за сума в размер на 167000 лв., от които 158 686 лв. за рефинансиране на три кредита и 8 314 лв. за текущи нужди. Погасителната вноска по кредита е била в размер на 1 228, 69 лв., а крайният срок за погасяване на кредита е 300 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка, при първоначално договорен лихвен процент от 7. 45 % - чл. 3, ал. 1 от договора. В чл. 3, ал. 3 от Договора страните са уговорили, че при просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита, кредитополучателите заплащат лихва в размер на сбора от лихвата за редовна главница 7, 45 % плюс наказателна надбавка от 10 пункта. Не е спорно, че към договора са сключени две допълнителни споразумение от 15.03.2010 г. и 26.05.2011 г. Няма спор и по въпроса, че средствата от 167 000 лв. са реално предоставени от банката, както и че ответниците не са изпълнили задълженията си да погасяват кредита месечно, а са спрели плащанията на анюитетни месечни вноски. От счетоводната експертиза се установява непротиворечиво, че плащанията са спрели още на 12.06.2011 г., което е довело до обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Установява се също и не е спорно, че с нотариална покана от 01.02.2018 г., получена от Н. К. К. на 27.04.2018 г. на основание чл. 47, ал. 1 от ГПК, банката я е уведомила, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем.

С влязло в сила решение, по гр. д № 14182/2019 г., на СГС, 20 състав, е уважен предявен от банката-ищец срещу двата ответници частичен иск, като последните са осъдени солидарно да заплатят на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, сумата от 50 000 лв. - частичен иск от 168 957.13 лв. - главница по Договор за потребителски кредит № HL 2923 9/03.12.2007 г., включена в непогасените месечни анюитетните вноски, както и предсрочно изискуемата част от непадежиралите вноски до края на срока на договора, ведно със законната лихва, считано от 30.10.2019 г. до окончателното плащане, сумата от 2 390.75 лв. - такси, сумата от 85. 96 лв. - частичен иск от 337. 58 лв. - застраховки за периода от 14.12.2015 г. до 24.10.2019 г., дължими по силата на чл. 14, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № HL 29239/03.12.2007 г., както и сумата от 1 276. 30 лв. - нотариални такси за подновяване на договорна ипотека и разноски за връчване на нотариални покани. Според заключението на ССчЕ, приета пред СГС, остатъкът от дълга възлиза на 108 317. 37 лв.

С влязлото в сила решение, с което е уважен частичния иск за вземането по същия договор за кредит, е формирана СПН по въпросите относно валидността на договорното правоотношение, в т. ч. относно надлежно обявената от банката предсрочна изискуемост на вземанията. Поради това в рамките на настоящия процес, според въззивния състав, не могат да бъдат обсъждани релевираните от ответниците възражения за ненастъпила предсрочна изискуемост на задълженията или допуснати нарушения при обявяването на тази изискуемост. В приключилото производство по частичните искове, съдът се е произнесъл по тези въпроси и по тях е формирана СПН, която следва да се зачете и в настоящия процес. Относно възражението за погасяване по давност на вземанията за главница и лихви, поддържано и в настоящото производство, следва да се сподели извода на съда, че при уважаване на исковете за главницата е настъпило условието за разглеждане на възражението за погасяване по давност на вземането на банката. От практиката на ВКС и материалния закон следва, че когато вземането е предявено частично, давността се спира или прекъсва само за предявената част. Непредявената част от вземането остава извън предмета на делото и за нея давността не спира и не прекъсва, а продължава да тече, предвид което е допустимо разглеждане на въведени възражения за изтекла давност, каквито релевират ответниците. По отношение вземанията по главницата е приложима общата 5 - годишна давност по чл. 110 от ЗЗД, а по отношение на претенциите за лихви за забава следва да се приложи 3 - годишният давностен срок по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД началният момент на течението на давностния срок е свързан с изискуемостта на вземането, от който момент може да се търси изпълнение. Следва да се посочи, че според възприетото задължително тълкуване на ВКС в ТР № 8 от 21.11.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г., ОСГТК на ВКС, последният приема, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. Когато поради неизпълнение на задълженията на длъжника, кредиторът обаче обяви дълга за предсрочно изискуем, давностният срок за непадежиралите до момента вноски от главницата започва да тече от настъпване на предсрочната изискуемост.. По отношение на жалбоподателя пред ВКС-ответницата Н. К. поканата, с която е уведомена за обявената предсрочна изискуемост е връчена на 27.04.2018 г., т. е. искът е следвало да се предяви до 27.04.2023 г. При изчисляване срока на погасителната давност срещу този ответник съдът е съобразил обстоятелството, че съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредно положение (ЗМДВИП) за срока от 13.03.2020 до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправни субекти. Съгласно пар. 13 от ПЗР към ЗИД от Закона за здравето, сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон. Следователно, давностният срок е спрял да тече по силата на императивната норма на закона за период от 2 месеца и 7 дни - 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. вкл., след което от 21.05.2020 г. е продължил да тече.Следователно давността за вземанията за главница, считана от обявяване на вземанията по кредита за предсрочно изискуеми до предявяване на иска, не е изтекла и задължението за главница също е дължимо изцяло от ответницата Н. К..

Относно давността за лихвите за забава върху просрочените задължения, въззивният съд е изложил следното: Доколкото претенцията за лихви за забава се погасява с изтичане на 3 години, на основание чл. 111, б. В ЗЗД, погасени по давност ще са всички вземания, които са станали изискуеми три години преди подаване на исковата молба – т. е. до 23.06.2020 г. Искът е основателен само за периода 23.06.2020 г. – 22.06.2023 г. Въззивният състав е счел, че претенцията за лихва следва да се определи на база лихвен калкулатор върху непогасената главница за периода, за който вземането не е погасено 9 по давност. Законната мораторна лихва съгласно Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г., определена от съда въз основа на основния лихвен процент на БНБ през релевантния период възлиза и на основание чл. 162 ГПК за посочения период възлиза на общо 33 685, 69 лв. До този размер искът за солидарно заплащане на лихва от двамата ответници е основателен. Над този размер до присъдения от СГС от 56 441, 62 лв. - искът е неоснователен и следва да се отхвърли. Предвид изложеното съдът е приел, че решението следва да се потвърди в частите, в които са уважени исковете по главницата, като се отмени частично само в частта, в която е уважен иска за лихви за забава над размер от 33 685, 69 лв. до присъдения от СГС размер от 56 441, 62 лв. за периода 23.06.2020 г. 22.06.2023 г. искът следва да се отхвърли.

Съгласно т. 1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл. 280 ал. 1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т. т. 1-3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че правните въпроси от значение за спора, които се свеждат до задълженията на съда да приложи новите тълкувателни решения, постановени след формиране на СПН по частичния иск от предходно решение, относно това, от кога тече погасителната давност и обвързан ли е съдът със СПН на решението по частичния иск по тези въпроси, са решени в противоречие с практика на ВКС по чл. 290 ГПК – основание за допускане до касация, съгласно чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото-т. 3 от чл. 280 ал. 1 ГПК.

По отношение на съответствието на така формулираните от страна на касатора въпроси, въз основа на отговорите на които въззивния съд е формирал правораздавателната си воля в обжалваното пред ВКС решение, с отговорите на същите им в задължителната практика на ВКС следва да се отчете следното:

В мотивите към т. 2 от ТР 3/2016 на ОСГТК са дадени следните задължителни за съдилищата постановки по тълкуване и прилагане на закона: В хипотезата на уважен изцяло частичен иск останалата част от вземането също може да съществува, но е възможно и да не съществува. Обективните предели на СПН на положителното съдебно решение по частичния иск се изчерпват с предмета на делото, а по останалата част може да се формира нова – различна СПН. При уважаване на частичния иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти правоотношението /юридическите произтича/, страните факти, по от които материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането. В случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата /остатъка/ от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем. По двата иска се претендира едно и също вземане, но в различен обем, различни части. Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация. След като със СПН е установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира непогасено парично вземане, е възникнало валидно, поради което частичният иск е уважен, то е недопустимо в последващ исков процес за разликата до пълния размер на вземането да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало, нито каква е правната му квалификация. Аргумент за този извод е и обстоятелството, че в диспозитива на съдебното решение съдът се произнася не само за размера на вземането, но и относно основанието /какво представлява и от какво произтича присъденото вземане/, предвид изискването на чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК в решението да бъде посочено какво постановява съдът по съществото на спора, и с оглед СПН на диспозитива съобразно постановките на ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, т. 18. След като с влязло в сила решение, с което е уважен предявеният частичен иск, са установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното право, макар и заявено в частичен обем /размер/, то позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото правоотношение, на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му, е преклудирано. Формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от вземането не се преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск, вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане или по друг начин.

Въззивният съд, видно от възпроизвеждащата неговите съображения, изложени в мотивите, и възпроизведени по-горе в настоящото решение, се е съобразил изцяло с гореизложените указания в ТР 3/16, т. 2 .

По отношение на евентуалното разминаване в констатациите и изводите в решението по частичния иск с настоящето решение -за остатъка от спорното вземане, относно това налице ли е редовно обявена предсрочна изискуемост на цялото парично задължение, то това е въпрос, чийто отговор е в зависимост от фактите характерни за конкретния спор, т. е. въпрос фактически, а не правен. Във всички случаи появата на нови тълкуватели решения относно приложението на закона след постановяване на решението по частичния иск не представлява промяна в съществуващата нормативна уредба, а задължителни разяснения по тълкуването на закона . Относно разглеждането по същество на самото възражение за погасителна давност въззивният съд се е съобразил с приетото в отговора в т. 1 от същото ТР 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, като го е разгледал и е изложил детайлни съображения за неговата неоснователност.

По изложените съображения, липсва установяване на предпоставка за достъп до касация, поради което ВКС, не следва да допусне такава нито по допълнителния селективен критерий по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито по т. 3 на същия законов текст.

В полза на ответника по КЖ не следва да се присъждат разноски, поради липса на такова искане и установяването на направата на такива.

Водим от горното, настоящият съдебен състав на ВКС,Първо т. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1053 / 06.08.2025 г., постановено от Софийския апелативен съд по в. гр. д. № 3102/24 по описа на същия, в обжалваната част.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.