ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 903 [населено място], 24.03.2026 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на единадесети февруари, две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Й.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА
ИВАНКА АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Ангелова т. д. № 98/2026 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. Б. Х., чрез процесуален представител, срещу Решение № 256 от 29.09.2025 г. по в. гр. д. № 272/2025 г. на Окръжен съд – Смолян, с което е потвърдено Решение № 61 от 09.04.2025 г. по гр. д. № 461/2024 г. на Районен съд – Мадан. С посоченото решение е отхвърлен предявеният от настоящия касатор срещу „ЕОС Матрикс” ЕООД иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че З. Б. Х. не дължи на „ЕОС Матрикс” ЕООД следните суми: 9 862,16 лв. - главница; 1 401,38 лв. - просрочена лихва за периода 09.09.2010г. - 15.02.2011г., законната лихва върху главницата, считано от 15.02.2011г. до окончателното плащане, както и направените разноски по делото, от които 225,27 лв. за заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 475,27 лв., за които суми е бил издаден изпълнителен лист от 17.02.2011 г. по ч. гр. д. № 45/2011 г. по описа на Pайонен съд - Мадан, и за чието събиране е било образувано изпълнително дело № 97/2011 г. по описа на ДСИ при Районен съд - Смолян, като погасени по давност.
В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и уважаване на предявения иск, както и присъждане на направените разноски.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са формулирани следните правни въпроси:
1.„Може ли да има валиден отказ от погасителна давност при неиндивидуализирани по размер чрез тяхната стойност парични задължения?“;
2.„Нужно ли е ясно, недвусмислено и конкретно посочване на размер на паричното задължение и при наличие на текстове, в които са посочени различни размери на задължението, което длъжникът приема да заплаща, може ли да се приеме, че е налице такава индивидуализация?“;
3.„При наличие на клауза по чл. 5 от споразумението, а именно, че при забава на плащане или неплащане на дължима вноска, споразумението се прекратява автоматично, това води ли до отпадане с обратна сила на изявлението на длъжника за отказ от погасителна давност до момента на сключването на споразумението?“;
4.1.„Заблуждаваща ли е клауза, в която се сочи, че за събиране на задължението има изпълнително дело № 98/2011 г. по описа на ДСИ и същото ще бъде прекратено след окончателното изплащане на дължимата сума, дори че длъжникът се задължава да заплати на съдебния изпълнител всички дължими такси и разноски, при условие, че това изпълнително дело е прекратено с влязло в сила постановление 8 години преди подписване на споразумението?“;
4.2.„Противоречи ли на добрите нрави клауза, в която се сочи, че за събиране на задължението има изпълнително дело № 98/2011 г. по описа на ДСИ и същото ще бъде прекратено след окончателното изплащане на дължимата сума, дори че длъжникът се задължава да заплати на съдебния изпълнител всички дължими такси и разноски, при условие, че това изпълнително дело е прекратено с влязло в сила постановление 8 години преди подписване на споразумението ?“;
5.1.„Длъжен ли е съдът да се произнесе по нищожността на договор на банка с потребител относно спазване на императивни правни норми касателно нарушения на Закона за защита на потребителите и Закона за задълженията и договорите ?“;
5.2. „Страда ли от очевиден порок споразумение на потребител на банков кредит с кредитора, което съдържа единствено поемането на задължения от страна на потребителя, без реципрочни отстъпки от страна на кредитора, тоест при липса на еквивалентност на престациите ?“.
Допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обоснована с твърдението, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, намерила израз в Решение № 186 от 19.06.2013 г. по гр. д. № 927/2012 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г. на ВКС, II т. о.; Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2011 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС. По отношение на заявеното в условията на евентуалност допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се сочи, че отговорът на поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Поддържа се и самостоятелното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, обосновано с аргумента, че решението на Окръжен съд - Смолян е постановено при напълно превратно тълкуване и оценяване на приложимите правни норми - чл. 20 ЗЗД, чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 365 ЗЗД до степен, която е довела до очевидна неправилност на решението.
Ответникът „ЕОС Матрикс” ЕООД, в законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК представя отговор, с който изразява становище за недоказаност на основанията за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди обжалваното пред него решение, с което е отхвърлен предявеният иск по чл. 439 ГПК, Окръжен съд – Смолян е констатирал, че страните не спорят по факта, установен и от представения изпълнителен лист от 17.02.2011 г. по ч. гр. д. № 45/2011г. на Районен съд - Мадан, че ищецът З. Б. Х. е осъден да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД посочените в същия суми. От фактическа страна въззивният съд е установил, че по образуваното въз основа на изпълнителния титул изп. д. № 97/2011г.-Ю по описа на СИС при Районен съд – Мадан на длъжника е била връчена покана за доброволно изпълнение, като видно от отбелязването върху изпълнителния лист същият е внесъл за периода от 20.01.2013г. до 27.05. 2013г. общо 280 лв.; С Постановление от 25.11.2016г. на ДСИ изп. д. № 97/2011г. било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като постановлението е влязло в сила на 12.12.2016г.; На 18.06.2024г. било сключено споразумение за разсрочване на парично задължение между „ЕОС Матрикс“ ЕООД, в качеството му на кредитор, и З. Б. Х., в качеството му на длъжник - кредитополучател по два договора за кредит от 08.08.2008 г. и от 12.08.2008 г., сключени с „Банка ДСК“ ЕАД, от което споразумение се установявало, че длъжникът има задължение към кредитора, което към датата на подписването му е на обща стойност 44 722,16 лв. и произтича от посочените два договора за кредит; Вземанията по тези договори били цедирани от „Банка ДСК“ ЕАД на „ОТП Факторинг“ ЕАД, което прехвърлило същите с договор за цесия от 28.09.2018 г. на „ЕОС Матрикс“ ЕООД; Вземането по договора за кредит от 08.08.2008 г. към момента на прехвърлянето му на „ЕОС Матрикс“ възлизало на 25 824,48 лв. и за това задължение срещу длъжника било образувано изп. д. № 97/2011 г. по описа на СИС при Районен съд - Мадан, а вземането по договора за кредит от 12.08.2011 г. към момента на прехвърлянето му на „ЕОС Матрикс“ било в размер на 18 897,68 лв. и за това задължение срещу длъжника било образувано изп. д. № 98/2011 г. по описа на СИС при Районен съд - Мадан. В тази връзка въззивният съд е установил, че предмет на предявения иск е само недължимостта на задълженията по договора за кредит от 08.08.2011 г.
По - нататък съдът е посочил, че в чл. 4 от споразумението от 18.06.2024г. се предвиждало, че с подписването му длъжникът признава задължението по основание и размер и се задължава, считано от датата на подписването, да погаси задължението си при посочени в ал. 1 условия на разсрочено плащане; Според чл. 4, ал. 4, с подписване на споразумението на основание чл. 113 ЗЗД се упражнява правото на отказ от последиците по чл. 110 и чл. 111 ЗЗД, настъпили до датата на подписването; С чл. 5 страните са предвидили, че при забава на плащане или при неплащане на дължимите вноски по споразумението, същото се прекратява автоматично, без да е необходимо кредиторът да уведомява длъжника; В чл. 5, ал. 1 и ал. 2 е посочено, че по задължението има образувани изп. дело № 98/2011 г. и № 97/2011 г., и двете по описа на СИС при Районен съд - Мадан, които ще бъдат прекратени след окончателното изплащане на сумата по чл. 2 от споразумението и дължимите такси и разноски по изпълнителните дела.
От представената от „ЕОС Матрикс“ служебна бележка от 19.02.2025г. съдът е установил, че по сключеното между страните споразумение от 18.06. 2024 г. длъжникът З. Б. Х. не е извършил плащания.
По спорния във въззивното производство въпрос относно характера и правните последици на подписаното между страните по делото споразумение от 18.06.2024 г., с което според кредитора длъжникът е признал задължението си по основание и размер и е направил отказ от изтеклата погасителна давност, решаващият въззивен състав е приел, че: Сключеното между страните споразумение от 18.06.2024 г. има правното действие на спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, но обективираното в него признание на дълга не води до прекъсване на давността, тъй като същата вече е била изтекла преди сключването на споразумението; С чл. 4, ал. 4 от споразумението длъжникът е упражнил правото си на отказ от последиците по чл. 110 и чл. 111 ЗЗД, настъпили до датата на подписване на същото; Съгласно чл. 113 ЗЗД валиден отказ от субективното право на погасителна давност може да се направи само след изтичането й, като отказът е винаги съзнавано волеизявление. Позовавайки се на Решение № 186/19.06.2013г. по гр. д. № 927/2012г. на ІV г. о. на ВКС въззивният съд е посочил, че не може да има валиден отказ от погасителна давност при неиндивидуализирани по размер чрез тяхната стойност парични задължения, доколкото без такава определеност не може да има валидно изразена воля за самото съдържание на задължението, за което е изтекла погасителната давност. В тази връзка за правилно и в съответствие с правилата на чл. 20 ЗЗД е намерено направеното от първата инстанция тълкуване действителната воля на страните на уговорките от процесното споразумение, като е споделен изводът, че се касае до волеизявление с изричен и достатъчно конкретен характер, съставляващо отказ от изтекла погасителна давност по отношение на цялото индивидуализирано в споразумението парично задължение, доколкото в същото са индивидуализирани правопораждащите юридически факти на вземането, а именно: 1. Договор за кредит от 08.08.2008г., сключен между З. Б. Х. и Банка ДСК ЕАД, вземанията по който на 28.06.2013 г. са били прехвърлени на „ОТП Ф. Б. ЕАД, който от своя страна ги е прехвърлил на „ЕОС Матрикс“ ЕООД с договор за цесия от 28.09.2018 г и 2. Договор за кредит, сключен на 12.08.2008 г. между З. Б. Х. и „Банка ДСК“ ЕАД, вземанията по който на 16.08.2012 г. са били прехвърлени на „ОТП Ф. Б. ЕАД, който от своя страна ги е прехвърлил на „ЕОС Матрикс“ ЕООД с договор за цесия от 28.09.2018 г., като в чл. 2 е бил посочен и общият размер на задълженията дължими по двата договора, предмет на споразумението в размер на 44 722,16 лв., както и конкретният размер на задълженията по всеки един от двата договора - по Договора за кредит от 08.08.2008 г. в размер на 25 824,48 лв. и по Договор за кредит от 12.08.2008г. в размер на 18 897,68 лв.; С чл. 4 длъжникът З. Б. Х. е признал по основание и размер задължението по споразумението, като с чл. 4, ал. 4 е изразил воля, че упражнява правото на отказ от последиците на погасителната давност по чл. 110 и чл. 111 ЗЗД до момента на подписване на споразумението. С оглед на изложеното, и тълкувайки изразената от длъжника воля в сключеното споразумение, въззивният съд е приел, че е налице валиден и действителен отказ от давност по смисъла на чл. 113 ЗЗД. Прието е също така, че разпоредбата на чл. 4, ал. 4 от споразумението не се намира в обусловеност от разпоредбите на чл. 4, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от същото, които уреждат начина на погасяване на дължимите от длъжника суми; С чл. 5 от споразумението се предвижда, че при забава на плащане или неплащане на дължимата вноска, споразумението се прекратява автоматично, без да е необходимо кредиторът да уведомява длъжника, като кредиторът възобновява действията по принудителното събиране на вземането в пълния му размер, намален с размера на извършените плащания след подписване на споразумението. Посочено е, че разпоредбата на чл. 5 следва да се тълкува само и единствено в контекста на договореното разсрочено изпълнение на задължението и условията, при които то настъпва, съответно на поетото задължение от кредитора да не предприема действия по принудително изпълнение за процесните вземания, ако длъжникът изпълнява задълженията си по погасителния план; Ако отказ от погасителна давност не е направен, то разпоредбите на чл. 4, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от споразумението биха били лишени от правен смисъл, тъй като признанието на дълга според не води до прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД; Неизпълнението от длъжника на задължението за внасяне на вноските по погасителния план по Приложение № 1 при прилагане на последиците по чл. 5 от споразумението, а именно неговото прекратяване, не води до отпадане с обратна сила на изявлението на длъжника за отказ от погасителна давност до момента на сключване на споразумението, а води единствено до отпадане на задължението на кредитора да не начислява законна лихва върху главницата, както и до правото му да пристъпи към принудително събиране на вземането.
Споделен е и изводът на районния съд, че не е налице порок на споразумението, водещ до неговата нищожност поради противоречие със закона, добрите нрави, липса на съгласие, основание и невъзможен предмет по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, каквито оплаквания са били въведени едва с представената писмена защита след приключване на съдебното дирене и за които ответникът е направил основателно възражение за настъпила преклузия. Съдът е подчертал, че в случая нито пряко от споразумението, нито от представените по делото доказателства може да се направи извод за нищожност на същото, подписването му от длъжника не е било оспорено, поради което същото е валидно и го обвързва. По съображения, че на длъжника е известно прекратяването на производствата по образуваните срещу него две изпълнителни дела, по които е бил наложен запор върху трудовото му възнаграждение, като неоснователни са преценени и съдържащите се във въззивната жалба възражения за наличието на заблуждаващи клаузи в споразумението, както и възражението за невъзможен предмет на същото.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съобразно задължителните указания в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, допускането на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от наличието на изрично формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, а именно такъв, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат. В цитирания акт на нормативно тълкуване е изяснено, че касационният съд няма правомощия сам да извежда значимия за разрешаването на спора правен въпрос от оплакванията и доводите в касационната жалба, както и е направено разграничение между основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, относими към селективната фаза на касационното производство, което следва да се съблюдава както от съда, така и от страните. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос, който да бъде разрешен от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, съставлява достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване.
Горните задължителни указания са изцяло приложими в настоящия случай, доколкото изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа въпроси, отговарящи на общото основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно задължителните указания на посоченото тълкувателно решение.
Въпросите изхождат от изразеното в касационната жалба несъгласие на касатора с изводите на въззивния съд, че погасените по давност парични вземания, предмет на обективирания в споразумението от 2024г. отказ от погасителна давност, са индивидуализирани по размер / по т. 1 и т. 2 /; че предвиденото в чл. 5 от споразумението прекратяване не води до отпадане с обратна сила на изявлението на длъжника за отказ от погасителна давност до момента на сключването на споразумението / по т. 3 /; за неоснователност на възражението за наличие на заблуждаваща клауза и противоречие с добрите нрави на споразумението досежно съдържащото се задължение за плащане по изпълнително дело, което е прекратено преди 8 години / по т. 4.1 и т. 4.2/. Решаващият съд е изложил подробни съображения при обосноваване на извода за валидност на заявения от длъжника отказ от изтекла погасителна давност, условие за която е и индивидуализиране на задълженията. След тълкуване волята на страните съобразно изведените в съдебната практика критерии по прилагане на чл. 20 ЗЗД въззивният съд е обосновал неоснователност на поддържаните във въпроси № 3 и 4 тези на касатора. Съгласно цитираното тълкувателно решение, насочените към правилността на обжалваното решение въпроси, каквито са първите четири от изложението, не са годно основание за достъп до касационно обжалване.
Последните два въпроса по т. 5.1 и т. 5.2 също нямат характеристиката на правни съгласно задължителните указания на тълкувателното решение. Същите са общо формулирани и са относими към правилността на споделения от въззивния съд извод на първоинстанционния съд за преклудираност на възражението за нищожност на процесното споразумение поради противоречие със закона, добрите нрави, липса на съгласие, основание и невъзможен предмет. Тезата на касатора, че съдът следва да следи служебно за нищожността на правна сделка без възражение от заинтересованата страна не съответства на ТР № 1/2022г. по тълк. д. № 1/2020г., с което ОСГТК на ВКС прие, че това разрешение е приложимо само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, каквото не е констатирано от въззивния съд.
Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание, което да препятства достъпа до касационен контрол.
Не се установява и самостоятелното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение. Очевидно неправилно би било съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика, каквито в случая не се установяват. Твърдението, с което е аргументирано основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за превратно тълкуване и оценяване на приложимите правни норми - чл. 20 ЗЗД, чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 365 ЗЗД, не обосновава нито една от примерно изброените хипотези на очевидна неправилност.
При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 евро.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 256 от 29.09.2025 г. по в. гр. д. № 272/2025 г. на Окръжен съд – Смолян.
ОСЪЖДА З. Б. Х., ЕГН [ЕГН], да заплати на „ЕОС Матрикс” ЕООД, ЕИК[ЕИК], юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 100 евро.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.