ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 842
гр. София, 20.03.2026 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
като изслуша докладваното от съдия А. Б. ч. т.д. № 2221 по описа за 2025г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на В. И. П., представляван от адв. А. З., срещу определение № 13064 от 07.07.2025г. по в. ч.гр. д. № 6330/2025г. на СГС, II – Д състав, с което след отмяна на определение № 18958 от 27.04.2025г. по гр. д. № 20369/2024г. на СРС, 76 състав е изменено решение № 5309 от 26.03.2025г. по гр. д. № 20369/2024г. на СРС, 76 състав и „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД е осъдено да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗА на адв. А. З. още 510,46 лева с ДДС – адвокатско възнаграждение в заповедното и исковото производство пред СРС, в частта относно отказа да се присъди възнаграждение за разликата над 893,86 лева до пълния претендиран размер от 1811,18 лева и в частта относно отказа да се присъди отделно адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА в заповедното производство.
Частният касационен жалбоподател поддържа, че съгласно даденото задължително тълкуване в т. 12 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по т. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС с решението по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство, с оглед на което сочи, че при подадено възражение по чл. 414 ГПК на длъжника следва да се присъдят разноски при положителен за него изход от правния спор. Позовава се на практиката на СЕС, формирана с решение по дело С-438/22г., решение по дело С-57/15, решение по съединени дела С-94/04 и С-202/04 и сочи, че въззивният съд не е подложил на преценка разумния характер на разноските за адвокатско възнаграждение и по-конкретно не е преценил положения от адвоката труд, който обхваща не само правните и фактическите дейности за организиране на далото, както и необходимостта от извършване на разходи за използване на правно-информационни системи, за наемане на персонал, за почистване на помещенията, в които се работи, за наемане на подобни помещения, за заплащане на осигуровки и др., както и за формиране на печалба, която да му позволи да води достоен начин на живот и която следва да бъде в размер, поне равен на брутните възнаграждения в съдебната система. Намира, че въззивният съд не е съобразил критерия, посочен от СЕС за приложим при преценка на разумността на адвокатското възнаграждение – цената на уважения главен иск от 5808,19 лева. Поддържа, че по аналогия следва да се приложи разрешението, изведено от СЕС при тълкуването на чл. 3, параграф 2 от Директива 2004/48, и разубеждаващия ефект от иск, като сочи, че присъждането на разноски, които не са разумни и пропорционални, съставлява санкция за изправната страна и вместо да възпира, ще стимулира ищеца, който е монополист на пазара, да води срещу потребителите множество неоснователни искове и обратно – ще възпре адвокатите да водят дела срещу тези дружества за бързи кредити, защото няма да има икономически смисъл от спечелването на делата заради ниския размер на присъдени разноски. Твърди още, че минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да бъдат така уредени и присъждани, че да не допускат адвокатите да бъдат демотивирани да предоставят безплатна правна помощ на материално затруднени лица.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и ал. 2, предл. 3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:
1. Как следва да се разпредели отговорността за разноски в исковия процес по чл. 422 ГПК и кой е компетентният съд, който следва да разпредели тази отговорност? Твърди се произнасяне на въззивния съд в противоречие с т. 12 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по т. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, определение № 357 от 13.07.2017г. по ч. т.д. № 1270/2017г. на ВКС, I т. о., определение № 102 от 14.03.2022г. по ч. т.д. № 2481/2021г. на ВКС, I т. о., определение № 20 от 17.01.2020г. по ч. т.д. № 2149/2019г. на ВКС, II т. о.
2. Обвързан ли е съдът при определяне и присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА от предвидените в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА минимални размери? Твърди се противоречие на въззивното определение с определение № 3476 от 20.12.2024г. по т. д. № 1945/2024г. на ВКС, I т. о., определение № 33 от 31.01.2022г. по т. д. № 1900/2020г. на ВКС, II т. о., определение № 28 от 21.01.2022г. по ч. т.д. № 2347/2021г. на ВКС, I т. о.
3. С оглед незадължителния, но възприет като „ориентировъчен“ характер на Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена от ВАС, в частта, в която се уреждат минималните размери на адвокатските възнаграждение, и при липса на приложим закон, то съставлява ли същата правен обичай в тази си част, несъобразяването с който води до нарушение на разпоредбата на чл. 5 ГПК в хипотезата, при която драстично е занижено претендираното от страната адвокатско възнаграждение? Частният жалбоподател твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Твърди, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение.
Ответникът „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД не представя отговор на частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК.
Въззивният съд, за да постанови определението си, е взел предвид, че предявените искове са на обща стойност 19175,59 лв., като исковете са уважени за сумата от общо 5572 лв. и са отхвърлени за сумата от 13603,59 лв., т. е. ответникът /неговият адвокат в хипотезата на чл. 38 ЗА/ има право на 0,[ЕГН]% (13603,59/19175,59) от сторените разноски. Намерил е за несвоевременно заявено възражението на ищеца за принципната липса на основание за присъждане на възнаграждение по чл. 38 ЗА и е съобразил липсата на искане за изменение на решението в частта, в която в полза на процесуалния представител на ответника е присъдена сумата от 383,40 лв. – адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА. Поради това е счел, че в производството пред него следва да се реши въпросът единствено дали се дължи по-висок размер на адвокатското възнаграждение от определения от първоинстанционния съд /383,40 лв./. Приел е, че не е обвързан от размерите, посочени в Наредба № 1 от 09.07.2024г. за възнаграждения за адвокатската работа, но същите биха могли да служат като ориентир за определяне на адвокатското възнаграждение. При съобразяване на фактическата и правна сложност на делото, вида и характера на извършените процесуални действия, броя на проведените открити съдебни заседания (едно), въззивният съд е намерил, че на процесуалния представител на ответника следва да се определи адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. без ДДС или 1200 лв. с ДДС, като адвокатът на ответника има право 851,30 лв. с ДДС, пропорционално на отхвърлената част от исковете. Въззивният съд е приел, че ответникът /неговият процесуален представител в хипотезата на представителство по реда на чл. 38 ЗА/ няма право на отделно адвокатско възнаграждение в заповедното производството за подадено възражение в случаите, в които се е стигнало до исково производство, по което страната е била представлявана от адвокат, като е съобразил определение № 45/23.01.2019г. по ч. т.д. № 3074/2018г. на ВКС, I Т.О. и определение № 140/19.03.2020г. по ч. т.д. № 236/2020 г. на ВКС, II Т.О. Посочил е, че в случая след подадено възражение от длъжника в рамките на заповедното производство се е стигнало до образуване на исково производство, по което в полза на процесуалния представител на ответника е присъдено адвокатско възнаграждение, пропорционално на отхвърлената част от исковете. Изтъкнал е, че доколкото с решението на първоинстанционния съд от общо присъденото възнаграждение от 383,40 лева с ДДС, 42,56 лв. с ДДС е за заповедното производство /изводимо от мотивите на съда въпреки липсата на прецизно пресмятане и посочване на дължимото адвокатско възнаграждение отделно по исковото и отделно по заповедното производство/ и с оглед забраната да се влошава положението на жалбоподателя сумата от 42,56 лв. следва да се добави към сумата от 851,30 лв. – адвокатско възнаграждение по исковото производство, и съответно на адв. А. Д. следва да се определи общо възнаграждение по чл. 38 ЗА по исковото и заповедното производство в размер на 893,86 лв. /т. е. 510,46 лв. повече от определеното от първоинстанционния съд в размер на 383,40 лв./
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Поставеният от частния касационен жалбоподател първи процесуалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обусловил изхода на делото. Макар да е приел, че процесуалният представител на ответника в хипотезата на представителство по чл. 38 ЗА няма право на отделно адвокатско възнаграждение за заповедното производство за подадено възражение в случаите, в които се е стигнало до исково производство, по което страната е била представлявана от адвокат, въззивният съд е присъдил такова с оглед формирания от първоинстанционния съд извод за дължимост на адвокатско възнаграждение за заповедното производство съобразно изхода на делото.
Останалите два въпроса са обсъждани от въззивния съд и са обусловили изхода на делото, но са разрешени в съответствие с формираната постоянна практика на ВКС. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г. е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В този смисъл е и формираната трайна практика на ВКС /определение № 50015 от 16.02.2024г. по т. д. №1908/2022г. на ВКС, I т. о., определение № 931 от 21.03.2025г. по т. д. № 2282/2024г. та ВКС, I т. о. и др./, според която при произнасяне по искане по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на адвокатско възнаграждение поради прекомерност или по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА съдът не е обвързан от приетите в Наредба № 1 от 09.07.2004г. размери, които могат да служат само като ориентир за съда при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение. Тези размери, както и приетите за подобни случаи размери на възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда, като от значение следва да са следните критерии: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с така формираната практика, поради което искането за допускане на касационен контрол по поставените въпроси е неоснователно.
Наличието на формирана по третия процесуалноправен въпрос постоянна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна и осъвременяване и от която въззивният съд не се е отклонил обуславя извод за липса на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на въззивното определение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В случая обжалваното определение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 13064 от 07.07.2025г. по в. ч.гр. д. № 6330/2025г. на СГС, II – Д състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: