Страница 4 от ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 918

гр. София, 25.03.2026 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА НЕНОВА

ТАТЯНА КОСТАДИНОВА

разгледа докладваното от съдия Костадинова ч. к.т. д. № 538/2026 г. и установи следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

„ДИКО-КД“ ЕООД обжалва Определение № 3928/27.02.2025 г. по в. ч.гр. д. № 1906/2025 г. на СГС, с което е потвърдено Определение № 714/07.01.2025 г. по гр. д. № 44568/2022 г. на СРС за отхвърляне на молбата му за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса за разглеждане на частна жалба и инцидентен установителен иск.

Частният касатор навежда оплакване за неправилност на обжалвания акт, тъй като не му е указана необходимостта да докаже финансовото си състояние, нито е извършена служебна проверка на същото. Поддържа, че съдът не може да формира изводите си на база предположение за доходите му, а трябва да извърши конкретна преценка на всички събрани доказателства и декларирани факти, като в случай че първоинстанционният съд е пропуснал да стори това, пропускът следва да се отстрани от въззивния. Счита, че с отказа е ограничен гарантираният му от КЗПЧОС и ХОПЕС достъп до съд, като сочи практика на СЕС и ЕСПЧ, според която този достъп, съответно правото на освобождаване от такса са приложими и към юридическите лица, вкл. търговци. За допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на очевидната неправилност на определението и поставя въпроси, които намира за решени в противоречие с практиката на ВКС или за значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК).

Частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК съдебен акт. Следователно е допустима.

Касаторът е предявил искове за нищожност, евентуално – унищожаемост на клауза от споразумение. При изпълнение на указания по чл. 129, ал. 2 ГПК е заявил, че желае обявяване на нищожност/унищожаване и на друга клауза от споразумението. Съдът е счел, че предявяването на изцяло нови искове във висящия процес е недопустимо, поради което е отхвърлил искането по чл. 214, ал. 1 ГПК. Актът му е обжалван, а с молба, подадена в хода на администриране на частната жалба, жалбоподателят е поискал освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса за разглеждане на частната жалба, но и на междувременно предявения от него инцидентен установителен иск. Представени са декларация и доказателства за имущественото и здравословното състояние на едноличния собственик на дружеството-ищец.

Първоинстанционният съд е отхвърлил искането за освобождаване от такса, като се е аргументирал, че разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК е неприложима за юридически лица. Въззивният съд не е споделил този мотив, като се е позовал на практиката на ЕСПЧ, СЕС и ВКС, според която е възможно в определени случаи юридически лица, вкл. търговци, да бъдат освободени от задължението за внасяне на такса (по спорове, некасаещи приложението на правото на ЕС), когато плащането на такава би се оказало непреодолимо препятствие пред достъпа им до съд, несъвместимо с чл. 47 ХОПЕС. Въпреки това като краен акт е потвърдил първоинстанционното определение, защото са представени единствено декларация и доказателства за имущественото и здравословното състояние на едноличния собственик, но няма доказателства и деклариране на приходите и дейността на самото дружество, каквато според поддържаните твърдения се осъществява в наетата по процесното споразумение площ, нито деклариране на доходите/социалните помощи, получавани от членовете на семейството на едноличния собственик. Наред с изложеното е съобразено, че таксата, от чието освобождаване се иска, е дължима за частна жалба срещу определение, с което е отказано изменение на исковете, и за разглеждане на все още неприет инцидентен иск.

При тези данни не се установява обжалваното определение да е очевидно неправилно поради нарушение на императивна разпоредба или логически правила, видимо от акта (или от мотивите му) без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства. Въззивният съд се е позовал на релевантната съдебна практика по приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК спрямо търговски дружества, като е установил действителния й смисъл и е извършил анализ на изведени в нея критерии за преценка на необходимостта от освобождаване от такса. Дали тази преценка почива на правилно установени факти, е въпрос, който не може да бъде разглеждан в селективната фаза, а и отговорът му предполага изследване на доказателствата, което пък изключва очевидността на евентуално грешния му отговор.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно, независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Когато първоинстанционният съд е пропуснал да събере служебно доказателства или да даде указания на молителя за възможността да представи в определен срок допълнителна или пълна декларация, респ. доказателства за декларираните обстоятелства по чл. 83, ал. 2 ГПК, въззивната инстанция следва ли да отстрани този пропуск?

2. След допуснато съществено процесуално нарушение от първоинстанционният съд дължи ли въззивният съд изясняване на цялостното имуществено състояние на страната и на останалите относими обстоятелства и след това да ги съпостави с пълния размер на съответната дължима за производството държавна такса и разноски и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства, за да ги заплати?

3. Допустимо ли е първоинстанционният или въззивният съдът да откаже освобождаване от такси и разноски, мотивирайки се с предположения за евентуални доходи на молителя?

4. Допустимо ли е презюмирането на наличие на доходи на ищеца - молител по чл. 83, ал. 2 ГПК, от възнаграждение като управител на търговски дружества или презюмирането на други доходи?

5. Следва ли въззивният съд да провери дали условията за освобождаване от държавна такса представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел?

6. Може ли националният съд при преценка дали следва да освободи юридическо лице от държавна такса да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на интереса му, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото?

7. Когато става дума за юридически лица, може ли националният съд да вземе под внимание положението им, напр. правноорганизационната форма и дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или подаването на жалбата?

8. При какви условия националните съдилища в България и на база на какви доказателства могат да формират преценка, че в конкретния случай юридическото лице следва да бъде освободено от такса?

9. Как следва да се степенуват критериите, заложени в практиката на СЕС, обективирана в определение от 13.06.2012 г. по дело С-156/12?

10. Ако е установено по делото, че нито юридическото лице, нито неговите собственици /крайните и действителните/ имат средствата да заплатят предварително държавна такса, следва ли да се освободи този ищец от задължението за такса, ако решението по иска е предопределящо за това дали ще получи ефективна защита на субективните си материални права?

11. Има ли значение, че дължимата държавна такса, от която се иска освобождаване, е пренебрежимо малка на фона на предмета на делото, но същевременно са събрани множество данни, че жалбоподателят не може да внесе тази такса поради липса на средства?

Първите четири въпроса имат принципно значение за правото на юридическото лице да бъде освободено от задължение за внасяне на държавна такса, доколкото засягат един от релевантните критерии за това, а именно – имущественото състояние на молителя (а ако е търговец – и на лицата, притежаващи капитала) и съпоставянето му с размера на дължимата такса. Същевременно обаче тези въпроси не са обуславящи за решаването на настоящия спор, тъй като въззивният съд се е позовал не само на недоказаност на финансовата нужда от освобождаване, но е извършил и преценка доколко би бил ограничен достъпът до съд на молителя предвид характера на производствата, за които е направено искането – по частна жалба срещу необжалваем акт и по иск, по чиято допустимост съдът все още не се е произнесъл. Ето защо, дори да бъде даден отговор на въпросите в поддържания от частния касатор смисъл, това не би променило изхода от спора при установената от въззивния съд фактическа обстановка, чиято правилност е непроверима в селективната фаза, и при изложените други аргументи за неоснователност, срещу които не се поддържат конкретни касационни доводи. Следователно четирите питания не покриват общата селективна предпоставка.

Въпросите по т. 5-11 касаят всички останали критерии, които съдът следва да прецени, когато се произнася по искане за освобождаване от такса на юридическо лице, и могат да се определят за правни. Тяхното решаване от въззивния съд обаче не противоречи, а е в съответствие с практиката на ВКС, която от своя страна следва тази на ЕСПЧ и СЕС и според която приложното поле на чл. 83, ал. 2 ГПК е разширено и по отношение на юридическите лица, вкл. и търговците, но се дължи преценка на пропорционалността между използваните средства и преследваната цел, като се съобразяват освен размерът на таксата и платежоспособността на ищеца, също и стадият на производството, в който въпросното ограничение е наложено (Решение от 24.12.2009 г., постановено от ЕСПЧ по жалба № 68334/01 на „АГРОМОДЕЛ“ ООД срещу България), вероятната основателност и значимостта на претенцията, сложността на приложимото право, правноорганизационната форма на юридическото лице, финансовите му възможности и тези на притежателите на капитала му (Определение от 13.06.2012 г. по дело С-156/12 на СЕС, образувано по преюдициално запитване във връзка с приложението на чл. 47 ХОПЕС). Видно от мотивите на обжалваното определение, всички тези критерии са признати за релевантни и от въззивния съд и са изследвани от него, доколкото същият се е позовал не само на имущественото състояние на търговеца и едноличния му собственик, но и на вида, предмета и етапа на производствата, за които е дължима таксата. Следователно въпросите по т. 5-11 не покриват допълнителния селективен критерий на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а предвид наличието на достатъчно съдебна практика по приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК и липсата на необходимост от нейната актуализация или промяна, не е налице и допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 3928/27.02.2025 г. по в. ч.гр. д. № 1906/2025 г. на СГС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.