ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1492

гр.София, 25.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март, две хиляди двадесет и шеста година, в състав: Председател: БОРИС ИЛИЕВ

Членове: ЕРИК ВАСИЛЕВ

ЯНА ВЪЛДОБРЕВА

като разгледа докладваното от съдия Е. В. гр. д.№ 308 по описа за 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано по касационна жалба на Прокуратура на Р. Б. срещу решение № 205/28.11.2025 г. по в. гр. д.№ 409/2025 г. на Апелативен съд Пловдив в частта, в която се потвърждава решение № 159/03.06.2025 г. по гр. д. № 794/2024 г. на Окръжен съд Хасково и е уважен иска на Г. И. М. срещу Прокуратурата на Р. Б. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за обезщетение на неимуществени вреди в размер на 20 000 лева, ведно със законната лихва от 21.10.2022 г. до изплащане на сумата, както и 2200 лева адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв.

Касационна жалба срещу решението на въззивния съд съдържа доводи за нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложение към жалбата се поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд по въпросите: 1. „При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2-ри от ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди?“ и 2. „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице?“

От Г. И. М., чрез адвокат Д. А. от АК – Хасково, е подаден писмен отговор, с който оспорва доводите в касационната жалба, като твърди, че не са налице предпоставките за допускане на касация и претендира разноски по делото в касационната инстанция по чл. 38 ЗАдв.

За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй като на 15.12.2022 г. ищецът е привлечен като обвиняем по ДП № 30/2021 г. на ОСО-ОП Хасково за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4 НК, но наказателното производство е прекратено с влязло в сила на 21.10.2023 г. постановление на прокурор от РП–Хасково, ТП Ивайловград, поради недоказаност на обвинението. Съдът е установил също, че след като е привлечен като обвиняем на ищеца му е определена мярка за неотклонение „подписка“, а с решение от 20.12.2022 г. е наредено да се отнеме разрешението му за носене, употреба и съхранение на огнестрелно оръжие и боеприпаси за тях. При тези релевантни за спора фактически обстоятелства за тежестта на обвинението, взетите мерки за процесуална принуда и степента на негативно въздействие върху физическото и емоционално състояние на ищеца, с оглед неговата възраст, професия и приключилото в разумен срок наказателно преследване, според въззивния съд, справедливото обезщетение за причинените неимуществени вреди е в размер на 20 000 лева.

При проверката за допустимост на подадената касационна жалба, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е установил всички релевантни за спора обстоятелства, въз основа на които е формирал своите изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането на обвинение и последвалите негативни проявления – притеснения и емоционалния стрес от накърняване на достойнството и доброто му име в обществото. Мотивите на съда са в съответствие с дадените разяснения по ТР № 1/2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК, т. 19, в което се посочва, че при разглеждане на делото във въззивното производство, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Въззивният съд в случая приема, че степента на въздействие на наказателното преследване върху живота на ищеца в личен и професионален план се отличава с по-голям интензитет от обичайния, тъй като засяга авторитета на лице, упражняващо адвокатска дейност, във връзка с която е повдигнато обвинението. В този смисъл, размерът на определеното обезщетение е в съответствие със съдебната практика по т.ІІ на ППВС № 4/23.12.1968 г., според която критерият „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД означава да бъде определен точен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата.

Поставеният въпрос за прилагане принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД не обуславя допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като обжалваното решение е постановено в съответствие с практиката на Върховния касационен съд по тълкуването и прилагането на закона, формирана с ППВС № 4/68 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ВКС, ОСГК и решения на ВКС, в които се приема, че при доказана причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените вреди на пострадалия се дължи обезщетение, което се определя глобално по справедливост, въз основа на релевантните за спора обстоятелства по делото. Въззивният съд е извършил конкретна преценка на събраните доказателства и с оглед особеностите на конкретния случай е отчел тежестта на повдигнатите от прокурора обвинения, продължителността на воденото срещу ищеца наказателно производство и взетата спрямо него мярка за неотклонение, възрастта на обвинения, както и цялостното отражение на наказателното преследване върху личния му живот и професията, във връзка с която му е повдигнато обвинение. Тези обстоятелства са били преценявани от съда по негово вътрешно убеждение, което в настоящото производство по реда на чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост. Съдът е уважил частично претенцията за обезщетение, като е съобразил, че присъденият размер не следва да надвишава действителните вреди на пострадалия, поради което искът е неоснователен за разликата над 20 000 лева. Тези изводи на съда са в съответствие с установената задължителна съдебна практика на ВКС по тълкуването на закона, относно задължението на въззивния съд да мотивира своето решение, чрез обсъждане и преценка на всички събрани доказателства и възражения на страните – напр. решение № 217/31.10.2019 г. по гр. д. № 1564/2019г., IV г. о. и решение № 19/23.07.2019 г. по гр. д.№ 2026/2018г., III г. о., според които съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно обвинение, когато се засяга неимуществената сфера на пострадалия, но когато се твърди, че са над обичайните, съдът може да уважи претенцията само след успешно проведено главно и пълно доказване на тези вреди и причинно-следствената връзка с обвинението. В случая, съдът е възприел конкретните съображения на първоинстанционния съд за степента на въздействие върху начина на живот на ищеца от обвинението на прокуратурата, във връзка с професионалната му дейност, с оглед на което има основание за присъждане на обезщетение в по-висок размер. Тези изводи не са в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, поради което не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

От ответника по касационната жалба Г. И. М., чрез адвокат Д. А. от АК – Хасково, са поискани разноски, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени по реда на чл. 38 ЗАдв, При преценката за положените усилия от процесуалния представител на страната, предвид фактическата и правна сложност на делото, настоящият състав на ВКС приема, че дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определено въз основа на критериите за предоставена безплатна правна помощ, без явяване в съдебно заседание /арг. от чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г./, с оглед на което се дължи в размер на 1650 лева, което съдът служебно превалутира, съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 13 ЗВЕРБ.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 205/28.11.2025 г. по в. гр. д.№ 409/2025 г. на Апелативен съд Пловдив.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Р. Б. да заплати на адвокат Д. А. от АК – Хасково, разноски по делото в размер на 843,63 (осемстотин четиридесет и три евро, шестдесет и три цента) евро, на основание чл. 38 ЗАдв..

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.