ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1580

Гр.София, 30.03.2026г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и шеста година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЙЯ РУСЕВА

ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА

при участието на секретаря., като разгледа докладваното от съдията Русева ч. г.д.N.1003 по описа за 2026г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 ал. 3 ГПК.

С определение №.3310/11.02.26 по г. д.№.1175/26 на СГС е оставена без уважение частната жалба на „Универс“ЕАД /в ликвидация/ срещу разпореждане от 29.10.25 по г. д.№.45660/16 на СРС, 64с., за връщане на подадена от дружеството въззивна жалба вх.№.25006506/9.05.25 срещу постановеното по делото първоинстанционно решение - №.343746/20.02.18 по г. д.№.45660/16 на СРС, 64с.

Частната касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК вр. с чл. 274 ал. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното:

С въззивното определение е изяснено от фактическа страна, че: по г. д. №.45660/16 на СРС, 64с., е постановено решение на 20.02.18; дружеството е уведомено редовно за него на 28.02.18 чрез Д.Б., офис секретар ([населено място], [улица]...., ет..., ап...) /л. 165/; на 17.02.20 е депозирало молба по чл. 303 ал. 1 ГПК за отмяната му, въз основа на която е образувано г. д.№.1594/20г. на ВКС; с определение №.91/23.03.21 по г. д.№.1594/20, IV ГО, молбата е оставена без разглеждане като просрочена; с определението е прието, че съгласно чл. 305 ал. 1 т. 5 ГПК в случаите по чл. 303 ал. 1 т. 5 и т. 6 ГПК молбата за отмяна се подава в тримесечен срок, считано от деня на узнаване на решението; дори да се приеме, че молителят-ответник по предявените искове не е узнал за първоинстанционното решение по г. д. №.45660/16 на СРС, 64с, на 28.02.18, от приложените писмени доказателства към отговора по молбата за отмяна (ксеро копие от удостоверение за размера на дълга изх.№.20418/10.10.19, издадено по и. д.№.546/18 на ЧСИ рег.№.876 на КЧСИ, ксеро копие от удостоверение за размера на дълга, изх.№.20417/10.10.19, издадено по и. д.№.547/18 от ЧСИ, ксеро копие от заявление от адвокат пълномощник на молителя от 02.10.19, подадено по и. д.№.546/18 и №.547/18 на ЧСИ, ксеро копие от пълномощно, с което молителят е упълномощил адвокат да го представлява по посочените изпълнителни дела, ксеро копие от заявление от 05.11.19 по и. д.№.546/18 и №.547/18 за издаване на копия от изпълнителни листа, приложени по цитираните дела, ксеро копие от молба, подадена от Универс ЕАД /в ликвидация/ по и. д.№.547/18, молба, с която е заявено намерение дружеството да плати изцяло задълженията по делото в срок до 11.11.19) се налага категоричен извод, че това е станало най-късно на 07.11.19; с окончателно определение №.60346/03.11.21 по ч. г.д.№.2384/21 на ВКС определение №.91/23.03.21 по г. д.№.1594/20, IV ГО, е потвърдено; прието е, че молбата е просрочена, оспореното съобщение за решението на СРС е било редовно, а страната е била уведомявана за решението и след това многократно (дори да се приеме по-късната дата 11.11.19-до която е поела задължение да погаси цялото вземане - като дата на узнаване, то до 17.02.20 тримесечният срок отново е изтекъл). Въпреки това дружеството е депозирало въззивна жалба вх.№.25006506/09.05.25, в която отново се навежда довод за неправилно уведомяване чрез Д. Б.. С разпореждане №.20142667/22.07.25 СРС е дал указания на дружеството за заплащане на държавна такса /ДТ/ по сметка на СГС в размер на 576,92лв., за което страната е уведомена чрез адв.С. на 04.08.25 ( [улица]...), макар че жалбата е изготвена от адв. И., с посочен съдебен адрес [улица]; това връчване не е оспорено (л. 6 стр. 2 втори абзац отгоре надолу от ЧЖ), а напротив-таксата е била заплатена, но по сметка на СРС, като във връзка с грешката е депозирана молба от 12.08.25 (e-mail от 14,25ч.) и СРС е постановил разпореждане от 18.08.25 за освобождаване на сумата. С молба от 14.08.25 дружеството е поискало да му се връчват книжа на [улица], което е довело до ново излишно връчване на разпореждането от 22.07.25 на адреса на кантората - на адвокат с нечетлива фамилия - на 10.09.25; СРС неправилно е приел, че връчването отново е нередовно, и третото връчване вече е от 13.10.25; с процесното разпореждане от 29.10.25 въззивната жалба е върната; на 16.12.25 е депозирана молба, ведно с платената ДТ в полза на СГС, като плащането е от 11.08.25 и се твърди, че то се установява от e-mail от 11.08.25, 17,34ч.

От правна страна е прието, че формално частната жалба е редовна, макар да не е извършена проверка в деловодството на СРС от първоинстанциония състав дали действително е получен e-mail-ът от 11.08.25, 17,34ч. Посочено е, обаче, че предвид установената фактология тази проверка по изключение не е било необходимо да се извършва. Връчването на книжата по делата е уредено, за да може страните да се запознаят със становищата на ответните такива и с актовете на съда-т. е. целта е информацията да достигне до адресата си. Двукратно в производството по чл. 303 ГПК на жалбоподателя е указано, че е наясно с постановеното решение, като е приета поредна най-отдалечена във времето дата 11.11.19. След като страната е била наясно с решението на СРС към 11.11.19, а жалбата е депозирана на 09.05.25, то тя очевидно е просрочена и то с години. При тези обстоятелства е отразено, че макар и по различни съображения от посочените от СРС, изводът за връщане на въззивната жалба е правилен. Само за пълнота са изложени допълнителни мотиви, че връчването на 10.09.25 на адвокат, работещ в кантората на адв.И., е било редовно предвид установената практика на ВКС, която се и цитира, че след като е била сгрешена сметката, по която е била платена таксата, е трябвало да се укаже на страната да я поправи и че ако таксата е платена по сметка на СГС, както е правилно, но учреждението не е уведомено за това, то не би могло да прехвърли информация на друг съдебен орган; затова в указанията за плащане на такси се сочи, че трябва да се заплати някаква сума, но и да се представи разходният документ по делото.

Касаторът се позовава на основанието на чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК и чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284 ГПК формулира следните въпроси: 1. „Надлежно ли е връчването на препис от решение, когато лицето, получило съобщението от името на дружеството с препис от решението по делото на не е бил негов работник/служител към момента на неговото връчване с вляло в сила решение на съда?“; 2. „Спазена ли е надлежно процедурата по чл. 50 ал. 3 ГПК, когато препис от решението е получено от името на ответното дружество от лице, което няма право да получава съдебни книжа от името на дружеството?“; 3. „Когато не е налице надлежна процедура по връчване на препис от решението на ответника, започва ли да тече срок за депозиране на въззивна жалба срещу това решение?“; 4. „Относно приложението на разпоредбата на чл. 50 ал. 3 ГПК - къде и на кого следва да се връчи съобщението съгласно чл. 50 ал. 3 ГПК?“; 5. „Преценката за редовността на връчването следва ли да се извършва само с оглед формалното наличие на реквизитите в разписката, която го удостоверява, или и с оглед целта на процесуалното действие-предаването на документа на страната, за да се запознае със съдържанието му и в определен срок да прецени дали да предприеме съответните действия за защита интересите си; то има за цел действителното уведомяване на адресата като гаранция за обезпечаване правото на защита?“; 6. „Има ли процесуално задължение въззивният съд, по смисъла на чл. 236 ал. 2 от ГПК, към определението си да изложи мотиви, в които да посочи и обсъди възраженията на жалбоподателя, повдигнати в частната жалба по чл. 279 вр. чл. 274 ал. 1 т. 1 от ГПК?“; 7. „Задължен ли е въззивният съд да постанови акт след анализ на всички представени по делото доказателства или може да изгради крайните си изводи само въз основа на едно от тях?“; 8. „Длъжен ли е въззивният съд в своето решение да изложи собствени мотиви за фактическата обстановка и когато я е възприел по начина, по който е била установена в първоинстанционното решение?“; 9. „Има ли процесуално задължение въззивният съд, по смисъла на чл. 236 ал. 2 от ГПК, към определението си да изложи мотиви, в които да посочи и обсъди възраженията на жалбоподателя, повдигнати в частната жалба по чл. 279 вр. чл. 274 ал. 1 т. 1 от ГПК?“ /реш.№.324/13.07.11 по г. д.№.378/09, І ГО, реш. №.108/16.06.11 по г. д.№.1814/09, ІV ГО, реш.№.267/13.07.11 по г. д.№.378/ 09, І ГО, опр.№.181/20.04.16 по ч. т.д.№.133/6, І ТО, реш.№.22/2.07.19 по т. д.№.587/18, І ТО/; 10. „Съгласно чл. 102б ал. 1 ГПК съдилищата длъжни ли са да приемат процесуални действия в електронна форма, като съгласно чл. 62 ал. 4 ГПК електронното изявление, с което се извършва процесуално действие, се смята за получено от съда, до който е адресирано с постъпването му на електронната поща на съда или системата на единния портал за електронно правосъдие?“.

Настоящият състав намира, че предпоставките на чл. 280 ГПК вр. с чл. 274 ал. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение не са налице.

Въпроси №.1-№.5 не съставляват правни въпроси по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно дадените с т. 1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изведените от касатора въпроси не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала изрични мотиви в тази връзка. Поради това и те са неотносими към решаващата й воля. Решаващите мотиви на СГС за правилност на разпореждането за връщане на въззивната жалба са свързани с това, че още към момента на подаването й въззивната жалба е била просрочена - доколкото в предходно производство - по повод подадена от жалбоподателя молба за отмяна на първоинстанционното решение по реда на чл. 303 и сл. ГПК, е било постановено влязло в сила определение на ВКС, с което по окончателен начин е разрешен въпроса за уведомяването на страната за първоинстанционното решение. В същото е прието, че тя е уведомена най-късно на 11.11.19, поради което и молбата й за отмяна – като подадена повече от 3м след тази дата, е била оставена без разглеждане. При това положение съдът е извършил преценката си за просрочие на жалбата именно зачитайки влезлия в сила акт на ВКС в производството за отмяна, респективно на база приетото в същия относно уведомяването. Доколкото са изложени мотиви относно неизпълнението на указанията за внасяне на държавна такса, респективно непредставянето на документ за това, то те са евентуални и нямат самостоятелно значение за изхода на спора. Както вече беше посочено, обуславящите крайния резултат изводи са свързани с подаването на въззивната жалба след изтичане на срока за обжалване предвид разрешаването на въпроса за редовното уведомяване на страната за първоинстанционното решение с влязъл в сила акт на Върховния съд в производство по отмяна по реда на чл. 303 и следващите от ГПК. Предвид изложеното въпросите не съставляват годно общо основание по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК и не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение в някоя от хипотезите на чл. 280 ал. 1 ГПК.

Въпроси №.6-№.9 касаят задължението на съда да обсъди доказателствата и доводите и възраженията на страните и да изложи мотиви. Безспорно съгласно практиката на ВКС, в това число цитираната, съдът е длъжен да обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните от значение за изхода на спора, и да изложи собствени мотиви по него. Въззивната инстанция не се отклонила от така установената практика. Проследила е подробно хронологично фактите и обстоятелствата по делото, събраните доказателства и развилите се производства във връзка с първоинстанционното решение, обсъдила е доводите и възраженията, които са от значение за изхода на спора, и е изложила подробни мотиви защо намира, че като краен резултат разпореждането за връщане на въззивната жалба е правилно /в това число обсъждайки защо настоящият казус се различава от друг, цитиран от жалбоподателя/. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване. Предвид изложеното не е налице соченото основание на чл. 280 ал. 1 ГПК.

Въпрос №.10 не е бил предмет на изрично обсъждане, нито въззивната инстанция е отричала възможността за приемане на съобщения в електронна форма. Предвид изложеното въпросът е неотносим към решаващата й воля, свързана с просрочването на жалбата, и не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК. При тези обстоятелства не е налице твърдяната хипотеза на чл. 280 ал. 1 ГПК.

Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на определението /чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК/, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Въпросът за уведомяването на касатора за първоинстанционното решение вече е бил предмет на специално производство – това за отмяната му по реда на чл. 303 и сл. ГПК, в което страната е следвало да изложи и представи всички свои доводи и доказателства и да защитава тезата си. Там тя е упражнила правото си на защита и този въпрос е бил детайлно изследван и разрешен, в това число след проведено открито съдебно заседание, с влязъл в сила окончателен акт на ВКС. В производството по отмяна изрично са били обсъдени доказателствата, въз основа на които е прието, че молителят е бил уведомен за първоинстанционното решение най-късно на 11.11.19 – т. е. повече от 3 месеца преди подаване на молбата за отмяна на 17.02.20 – поради което и тя е била оставена без разглеждане като просрочена. Същевременно в самата молба за отмяна молителят възпроизвежда текста на първоинстанционното решение, по несъмнен начин заявява, че е запознат с него, а впоследствие и обжалва определението за оставяне на молбата без разглеждане пред друг състав на ВКС. Това поведение още веднъж безсъмнено демонстрира, че години преди датата на подаването на въззивната жалба на 9.05.25г. той е знаел за първоинстанционното решение и за обстоятелството, че въпросът за уведомяването му за същото е предмет на иницииран от него спор пред ВКС. След като е подал частна жалба срещу определението на ВКС, с което молбата му за отмяна е била оставена без разглеждане, молителят е знаел, че спорът за влизането в сила на решението е окончателно разрешен с акта, разглеждащ тази частна жалба, и то повече не би могло да се обжалва с въззивна жалба – и независимо от това е подал такава през 2025г. Съгласно чл. 3 ГПК участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Предвид изложеното не е налице основанието по чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК.

С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска.

Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №.3310/11.02.26 по г. д.№.1175/26 на СГС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: