Върховният административен съд на Р. Б. - Пето отделение, в съдебно заседание на осемнадесети май две хиляди и двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Г. ЧЛЕНОВЕ: Г. К. М. Н. при секретар Н. А. и с участието на прокурора Н. Х. изслуша докладваното от съдията М. Н. по административно дело № 3444 / 2022 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие (ДФЗ) срещу Решение № 26/25.01.2022 г. на Административен съд (АС) - Плевен постановено по адм. дело № 866/2021 г.

С обжалваното решение е отменена Заповед № 1901/05.11.2021 г. на изпълнителния директор на ДФЗ, с която на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 и чл. 108 от Закона за държавния служител (ЗДСл) е прекратено служебното правоотношение на И. П. и ДФЗ е осъден да заплати разноски по делото.

Касационният жалбоподател обжалва решението като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Сочи, че съдът правилно е приел, че оспорваната заповед е издадена от компетентен орган, в изискуемата форма и при липсата на съществени нарушения на административнопроизводствените правила, но неправилно е приел, че заповедта е издадена при несъблюдаване на материалния закон и неговата цел, поради което е незаконосъобразна. Подробно сочи какво означава неприемливо изпълнение на изискването за дигитална компетентност, както и че, И. П. по никакъв начин не е опровергал посочената рамка на неприемливо изпълнение. Твърди, че в правомощията на органа по назначаване е да прецени какви да са изискванията, на които да отговаря служителят, за да заеме дадената длъжност и тази преценка не подлежи на съдебен контрол. Моли обжалваното решение да се отмени. Претендира юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции и прави възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар. Касационният жалбоподател се представлява от юрк. Х..

Ответникът по касация И. П. оспорва касационната жалба по съображения изложени в писмен отговор. Моли обжалваното решение да се остави в сила. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение. Ответникът по касация се представлява от адв. В..

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

Предмет на контрол за законосъобразност пред АС Плевен е Заповед № 1901/05.11.2021 г. на изпълнителния директор на ДФЗ, с която на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 и чл. 108 ЗДСл е прекратено служебното правоотношение с И. П. на длъжност [заличен текст] считано от 05.11.2021 г. Като причина за прекратяване на служебното правоотношение в заповедта е посочено следното: Наличие на обективна невъзможност държавният служител да изпълнява служебните си задължения не отговаря на специфичните изисквания, предвидени в нормативни актове и в утвърдената от главен секретар на Държавен фонд Земеделие на 01.04.2020 г. длъжностна характеристика за длъжността[заличен текст] не притежава изискуемата дигитална компетентност..

За да отмени Заповед № 1901/05.11.2021 г. на изпълнителния директор на ДФЗ съдът, след като от събраните по делото доказателства е установил релевантните към спора факти, е приел, че заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е издадена от компетентен орган, съобразно чл. 108 във вр. чл. 107, ал. 1 ЗДСл и в изискуемата писмена форма, като съдържа визираните в чл. 108, ал. 1 ЗДСл реквизити. Приел е, че в хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, като такива не се и твърдят, но заповедта е издадена при липса на материалноправните основания за постановяването ѝ и при неспазване целта на закона. В тази връзка е развил съображения, че липсват кумулативните предпоставки на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл. Посочил е, че с новата длъжностна характеристика, утвърдена от главния секретар на ДФЗ на 01.04.2020 г. не се променят основните изисквания за заемане на длъжността произтичащи от Класификатора на длъжностите в администрацията (КДА), описани в т. 10 от длъжностната характеристика, а е променена т. 11 Необходими компетентности посредством включването на допълнително изискване за дигитална компетентност, за която не е посочено в какво се изразява съдържателно. След анализ на определението за понятието дигитална компетентност, дадено в приложение 1а към чл. 15, ал. 2 от Наредба за условията и реда за оценяване изпълнението на служителите в държавната администрация (НУРОИСДА) е изложил съображения, че преценката дали служителят отговаря на изискването за дигитална компетентност следва да се извърши в рамките на нормативно регламентираното оценяване (атестиране) на държавния служител и в контекста на конкретните функции, които последният изпълнява. Посочил е още, че изискването за компютърна грамотност MS Office пакет и Internet е регламентирано и в предходните длъжностни характеристики на жалбоподателя, връчени му на 04.12.2015 г. и на 02.05.2018 г., след възстановяването му на работа.

Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените касационни основания за отмяната му.

Съдът е събрал относимите за спора доказателства, които е обсъдил и вярно и точно е установил фактите по делото. Фактическите установявания в обжалваното решение кореспондират на събрания доказателствен материал, поради което касационната инстанция ги приема изцяло и не следва да ги преповтаря. При правилно установени факти, съдът е достигнал до законосъобразни правни изводи, към които настоящата инстанция препраща при условията на чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК.

Съдебното решение е обосновано, като съдът не е допуснал грешки при формиране на вътрешното си убеждение в насоките, които не са установени от закона.

Правилно съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в изискуемата от закона писмена форма, като съдържа изискуемите от разпоредбата на чл. 108, ал. 1 ЗДСл реквизити. Посочени са фактическите обстоятелства, обуславящи обективната невъзможност за изпълнение на служебните задължения. Дали те са налице е въпрос при преценка материалната законосъобразност на административния акт.

Правилно съдът е приел, че заповедта е постановена в нарушение на материалния закон. В случая не са налице материалноправните предпоставки на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл. Цитираната норма дава възможност на органа по назначаването да прекрати едностранно, без предизвестие, служебното правоотношение с държавния служител, но само при наличие на обективна невъзможност същият да изпълнява служебните си задължения. Върховният административен съд е имал възможност многократно, в трайната си и непротиворечива практика, да посочи, че е налице обективна невъзможност държавният служител да изпълнява служебните си задължения, извън случаите на здравословни причини, само когато тази невъзможност е възникнала по време на правоотношението и същата е обективна - не зависи от волята на страните по същото. Необходимо е да са налице три кумулативни условия, както правилно е посочил и решаващият съд: 1. да е създадена нова фактическа обстановка; 2. същата да води до невъзможност служителят да изпълнява задълженията си по длъжностна характеристика и 3. причините за тази невъзможност да не зависят от волята на страните в правоотношението.

В случая обективната невъзможност за заемане на длъжността е обоснована с промяна в изискванията за заемане на длъжността и въвеждането на изискването за дигитална компетентност в длъжностната характеристика. Неоснователно в касационната жалба се сочи, че правото на органа да определя необходимите изисквания за заемане на длъжността е по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. С оглед разпоредбата на чл. 169 АПК на съдебен контрол подлежи дали органът е спазил изискването за законосъобразност на административния акт. Изискванията за заемане на длъжността по длъжностна характеристика могат да бъдат променяни по реда на чл. 8 от Наредбата за длъжностните характеристики, но само при наличие на визираните в нормата условия, които са лимитативно изброени: 1. настъпили промени в характера и организацията на работата; 2. изменения във функциите на звеното, регламентирани с устройствения правилник на администрацията; 3. въвеждане на нови стандарти, модели и/или технологии за осъществяване на определени административни дейности или работни процеси; 4. предписания от контролни органи. В случая липсват каквито и да е данни за наличие на едно или повече от посочените обстоятелства, поради което органът, упражнявайки оперативната си самостоятелност да определи изискванията за заемане на длъжността в длъжностната характеристика, не е спазил изискванията за законосъобразност. Липсва което и да е от нормативно определените основания за промяна на длъжностната характеристика, като за такова основание не може да се приеме приложение 1а към чл. 15, ал. 2 НУРОИСДА. Тази наредба въвежда компетентност, която следва да се оценява при оценяването на служителите, съобразно посоченото в приложението, но тя не въвежда ново изискване за заемане на длъжността, което да се удостоверява със съответен документ. Отделно от това, не без значение е фактът, че в новата длъжностна характеристика изискването е за дигитална компетентност, а в предходната такава изискването е за компютърна грамотност: MS Office пакет, интернет. В длъжностните характеристики е само променено наименованието на изискването, но по своето съдържание то е едно и също. Промяната е направена не поради наличието на основания за това, а с цел прекратяване на служебното правоотношение на служителя. Правилни са изводите на съда, че наличието на дигитална компетентност или не, следва да се преценява при оценяването на служителя. Тъй като не се касае за заповед, с която служебното правоотношение е прекратено на основание чл. 107, ал. 2 ЗДСл не е необходимо служителят да опровергава посочената в НУРОИСДА рамка за неприемливо изпълнение, както се твърди в касационната жалба.

По изложените съображения решението следва да се остави в сила.

С оглед изхода на спора претенцията на ответника по касация за присъждане на разноски е основателна и следва да се уважи в доказан по делото размер 1000 (хиляда) лева договорено и заплатено възнаграждение за един адвокат, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 01.03.2022 г. Бланкетното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение направено от касационния жалбоподател е неоснователно. Не се сочат конкретни основания за намаляване на възнаграждението, а с оглед предмета на делото и извършените процесуалния действия от адв. В. пред касационната инстанция, възражението е неоснователно.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, пето отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 26/25.01.2022 г. на Административен съд - Плевен постановено по адм. дело № 866/2021 г.

ОСЪЖДА Държавен фонд Земеделие да заплати на И. П., [ЕГН] сумата от 1000 (хиляда) лева разноски за касационната инстанция.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ ВИОЛЕТА ГЛАВИНОВА

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ ГАЛИНА КАРАГЬОЗОВА

/п/ МАРИЯ НИКОЛОВА